Петя Дубарова
Листата-сънища!

До сънените тротоари лежат потоци от листа — жълти, бели, черни, премръзнали от тишина. Докосва ги и вятър, с есен есента и те се свиват като болни женски длани. Една студена струя въздух ги пръска из премръзналата улица. Те се търкат о асфалта, блъскат се едно о друго и накрая млъкват като мъртви птици.

Цяла нощ кресливи ветрове ги мятат в грубите си длани, зариват ги в мокри гробове и давят ги в студени локви. Звездите пък през бели очила го гледат и сълзите си не скриват.

Те шарят ги с точки и петна, а после си играят с тях на карти и ветрените — своите въздушия, рисуват върху жълтата им плът. Земята тръпне ужасена, когато пак се съберат и стенат — бездомни, слепи и ранени. Така минават много дни. Умират жълтите листа — красиви като лятото червено, и в прах превръщат се — студен и лепкав.

Как силно те приличат на нощите ми есенни, на сънищата страшни, горчиви и солени — премятани и блъскани от разум полусънен и до сутринта умиращи.