Майк Резник
Космическият ловец (20) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 19

Востувиан организира домакинството в един ъгъл на пилотската кабина. Дорнът отдели от времето си за да се запознае с пулта за управление, но общо взето избягваше да прекосява въображаемата граница около неговите владения. Отказваше да използва кабинката на сухата баня, докато Лейн не направи това задължително условие за по-нататъшното му оставане на кораба, а уж двуседмичния му запас смрадлива храна се превърна в двумесечен. Фактът, че тя се бе развалила и вмирисала много преди да изтекат тези два месеца, изглежда не му направи никакво впечатление.

Лейн, от своя страна, прекарваше по-голямата част от времето си край пулта за дистанционно управление, търсейки някакви признаци за присъствието на съществото. Трите първи месеца полагаше сериозни грижи за физическата си форма, но после малко по малко престана да им обръща толкова много внимание — в края на краищата, реши той за себе си, нали смяташе само да застреля съществото, а не да се бори с него.

Шест месеца изминаха без да се случи нищо. Следващите двайсет бяха още по-тежки. Востувиан с лекота понасяше мълчанието и можеше да не казва нито дума със седмици, а Лейн се бе зарекъл, че няма пръв да наруши мълчанието. Никога не се бе молил за нищо през живота си и нямаше намерение да умолява един станал му омразен чуждоземец да разговаря с него.

Времето течеше мъчително бавно. Дори Муфти проявяваше признаци на раздразнителност, така че Лейн накрая го сложи в камерата за хипносън. Когато настъпи тринайсетия им месец в облака, той отново се залови за физическите упражнения и започна редовно да излиза от „Смъртоносен“, вързан само с осигурителното въже за него.

Спря да се чуди къде се криеше съществото и започна да се пита дали не е мъртво. Искаше му се да се свърже по радиото с другите кораби и космодруми в района, за да разбере дали някой не го е срещал, но опасението, че за главата му има обявена награда, го караше да се въздържи. Затова седеше, наблюдаваше и чакаше.

На трийсет и третия месец след излитането им, някакъв бързо движещ се обект се появи на екрана за дистанционно наблюдение пред Лейн, а секунди по-късно датчиците потвърдиха, че става дума за стар товарен кораб. Случката, въпреки невинния й характер, събуди хищническия инстинкт в него и той прекара следващия месец залепен за пулта, защото смяташе, че една случайна среща не изключва други, не толкова невинни.

На трийсет и осмия месец след излитането им от Белор, това, което очакваха накрая се случи. Лейн се упражняваше както обикновено извън кораба, разхождайки се по дължината на корпуса му с тежките си обувки, които щракаха с магнитите си при всяка негова крачка, когато чу спокойния невъзмутим глас на Востувиан в слушалките.

— Мисля, че ще бъде най-добре да влезеш, Лейн.

— Някаква повреда? — попита Лейн.

— Не.

— Да не е Муфти? — Лейн се придвижваше към най-близкия люк.

— Не — търпеливо отговори Востувиан, — просто мисля, че засякох страйгора.

— Кой?

— Хипнозвяра.

Три минути по-късно Лейн беше вътре, а след още трийсет секунди стоеше надвесен над пулта.

— Мисля на около половин милион километра — предложи мнението си Востувиан.

Лейн спря кораба и после безкрайно предпазливо започна да се промъква напред. Ако съществото можеше да усети присъствието на разредителя, той желаеше да се промъкне максимално близо, преди да е разбрало, че той е тук. „Смъртоносен“ се намираше на около двеста хиляди километра и Лейн освобождаваше различните блокировки на разредителя, когато съществото полетя като прилеп през портите на ада.

„Смъртоносен“ се хвърли да го преследва. Закъснялата макар и с малко реакция на Лейн доведе до увеличаване на разстоянието между тях с петдесет хиляди километра, но сега, когато корабът и съществото приближаваха светлинни скорости, интервалът се задържаше повече или по-малко постоянен.

— То се отклонява от облака — отбеляза Востувиан безизразно.

— Знае, че този път няма да си играем — напомни Лейн без да откъсва погледа си от пулта. — Колко каза, че е ефективният обхват на това чудо?

— Около седемдесет хиляди километра — отговори дорнът.

— Говорим за убиване, нали?

— Не те разбирам, Лейн — каза Востувиан.

— Ако съумея да се доближа на, да кажем, сто и двайсет хиляди километра, ще може ли разредителят да му направи нещо?

— Като какво например?

— Например, да го рани… или поне да го забави.

— Съмнявам се. Нещо повече, макар максималният обхват да е седемдесет хиляди километра, мисля че ще бъде много по-разумно да устоиш на изкушението да стреляш, докато не го доближиш на трийсет хиляди.

— И двата проблема ще представляват само академичен интерес, докато това същество не започне да показва признаци на изтощение — заяви Лейн. — Защото макар в момента да се движим с почти максимална скорост, съмнявам се, че печелим повече от десет метра в минута.

Съществото наистина бе напуснало облака и сега летеше по права линия към края на Галактиката, намиращ се на няколко десетки хиляди светлинни години от тях. По същата права линия се носеше и „Смъртоносен“.

След три дни преследване Лейн, въпреки силното си желание и антиприспивателните таблетки, рухна върху пулта, така че Востувиан пое нещата в ръцете през следващите единайсет часа. Когато Лейн се събуди, във взаимното разположение на кораба и съществото нямаше никаква съществена промяна.

Не настъпи промяна и през следващия месец. Един-два пъти Лейн помисли, че го е загубил, защото приборите за дистанционно наблюдение не работеха много добре при субсветлинни скорости, но съществото не променяше курса си и рано или късно Лейн отново бе състояние да го засече на екрана.

Наближиха Външната граница, но съществото продължаваше да лети със същата скорост. Лейн започна да се пита дали наистина му беше необходима почивка. Зададе този въпрос на Востувиан.

— Кой би могъл да каже? — отговори с въпрос дорнът. — Когато моят народ им обяви война, те не се опитваха да избягат, така че нямам данни, върху които да основа каквото и да е заключение.

— Казано с други думи, съществува вероятност да се надбягваме с него до края на живота ни без забележимо да се приближим.

— Не е изключено — съгласи се дорнът. — Но според мен, всяка форма на живот, колкото и уникална да е в строежа си, трябва да е подвластна на някакви граници в собствените си енергийни ресурси, колкото и големи да са те.

— Така е — каза Лейн. — Но като се има предвид, че това създание се навърта наоколо от хилядолетия, нямаме основания да сме убедени, че капацитетът му ще се изчерпи в рамките на нашия живот, нали?

— Да — отговори безстрастно Востувиан.

— На времето имало една поговорка за един пророк на име Мохамед и една планина — продължи Лейн. — Няма да ти я цитирам, защото най-вероятно няма да я разбереш и със сигурност няма да можеш да я оцениш, но мисля, че трябва да приложа поуката от нея.

И с тези думи той натисна спусъка на вибратора, насочвайки го в посока към съществото. В продължение на десет минути нямаше никаква реакция. След това бавно, почти незабележимо бавно, то започна да забавя полета си. Лейн също забавяше „Смъртоносен“, поддържайки разстояние от двеста и петдесет хиляди километра между тях.

Час по-късно съществото и корабът висяха неподвижни един спрямо друг и Лейн започна да стреля с вибратора през двайсетсекундни интервали.

И тогава безкрайно предпазливо и внимателно, съществото започна да се приближава към кораба. Когато се озова на сто и петдесет хиляди километра, Лейн усети първата тревожна вълна в тялото си и осъзна със срам, че създанието все още се намираше прекалено далече за да бъдат тези емоции други, освен негови.

Когато се приближи на сто хиляди километра, то неочаквано спря и започна неспокойно да пулсира.

— Какво има сега? — попита Лейн.

— Нерешителност, предполагам — обади се Востувиан. — Сега вече знае кой си, но също така долавя и присъствието на ентропното оръжие.

Съществото увисна неподвижно и пулсиращо в течение на следващия час, а Лейн не смееше да помръдне „Смъртоносен“ в посока на сближаване. Отново разблокира предпазните механизми на разредителя и зачака.

Накрая съществото започна бавно да се приближава, бавно и нерешително. Когато доближи на осемдесет хиляди километра, то отново спря напълно.

— И какво ще правим сега? — попита Востувиан. Откакто бе научил как да управлява кораба, това беше първата проява на любопитство от негова страна.

— Сега ще чакаме — примирено каза Лейн. — Като че ли му е известен обхвата на оръжието, затова ще му трябва още време за да събере куража да се промъкне още по-наблизо.

Измина един пълен стандартен ден, но накрая то отново започна да се приближава. Намираше се на границата на обхвата, после на шейсет хиляди километра, после на четиридесет и пет хиляди.

Изведнъж Лейн се разтресе и разбра, че между него и съществото отново има връзка. Той нагласи прицела на разредителя върху него, включи системата за автоматично проследяване и зачака.

— Стреляй! — изграчи Востувиан и Лейн видя, че спътникът му се тресе повече и от него.

— Не още — възрази Лейн. — Трябва да съм напълно сигурен.

— Сега! — изкрещя Востувиан.

— Млъкни! — сряза го Лейн.

— В обхвата е! — извика дорнът. — Какво чакаш?

— Съществото се намираше на двайсет и пет хиляди километра. Приближаваше се по-предпазливо, но продължаваше да скъсява дистанцията помежду им.

Лейн усещаше емоциите му, усещаше страха, безпокойството, възбудата, желанието и страстта. И още нещо, което никога преди не бе долавял.

Самотата.

Востувиан ломотеше нещо несвързано и изведнъж се хвърли към спусъка на разредителя. Лейн го блъсна встрани.

— Убий го! — изхриптя дорнът.

Лейн стана от креслото си и се изправи между Востувиан и разредителя.

— Стой далече от това оръжие или в противен случай съществото няма да бъде единственото нещо, което ще убия! — предупреди го той, с мъка контролирайки гласа си.

Съществото се намираше достатъчно близко за наблюдение от главния екран и Лейн се обърна, за да го разгледа. То леко пулсираше и цветовете му плавно се преливаха, докато продължаваше да се приближава.

Лейн сложи ръка върху спусъка и смесицата на чувствата, които се носеха в съзнанието му, долови още нещо: доверие.

Опита се да стреля, опита с всичката си воля… и установи, че не е в състояние да го направи. Ръката му се задвижи някак независимо от командите, които мозъкът му мислеше, че й изпраща, отпусна спусъка на разредителя, и се премести върху този на вибратора.

С онази малка част от съзнанието му, която бе останала чиста и незасегната, той се опита да пресметне колко време ще му бъде необходимо да се възстанови след шока от изстрела с вибратора и дали то ще му стигне да стреля с разредителя. Петнайсет секунди, може би двайсет. Щеше ли да успее съществото да му се изплъзне за това време? Не знаеше със сигурност, но се съмняваше.

И проклинайки се за слабостта, той натисна спусъка на вибратора.

Востувиан излетя към задната стена на кабината, но Лейн се задържа на краката си и дори не мигна. Усещаше емоциите на съществото да го поглъщат на вълни, опитвайки да го удавят в топлата си, пулсираща прегръдка.

А когато съществото започна да се оттегля, той върна ръката си върху разредителя. То се намираше на четиридесет хиляди километра и се отдалечаваше не толкова енергично както преди. Всичко, което трябваше да направи в този момент бе да напусне спусъка и да го порази.

Но той искаше да бъде напълно сигурен.

Отново се прицели внимателно в него, изтри предишната си команда до системите за автоматично прицелване и я въведе повторно, после провери по пулта дали съществото не предприема някакви опити да се изплъзне с хитри маневри.

Стреля от разстояние точно сто и дванайсет хиляди километра.

И пропусна.