Майк Резник
Космическият ловец (4) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 3

Лейн запълни квотата си за около три месеца. Към средата на това време някакъв морски хищник нападна и уби амфибията, така че се наложи да залавя останалата част от животните без помощ. Но въпреки това успя и така дойде края на поредната ловна експедиция. Разтовари гмурците в най-близкия транспортен център и, умствено и физически изтощен, се върна на Хелхейвън.

Остави „Смъртоносен“ в хангара, плати на дабийците, спа колкото можа и с кацналия на рамото му Муфти се отправи пешком по непавираната улица в посока към Чака.

Този ден на бара бе самия Чака — една, както обикновено, впечатляваща гледка. Чака бе висок над два метра и половина, зъбите му бяха изработени от висококаратово злато, носеше жив гущер закрепен на силно издължената мека част на дясното му ухо, обсипаните му със скъпоценности пръсти блестяха като десет малки, но ярки слънца и бе наметнат с някакъв халат със сложна кройка, ушит от полуметална материя, която сменяше оттенъците си между пастелен и черен при всяко негово помръдване. Но най-странно в този необикновен човек бе лявото му око: то бе изкуствено и проблясваше със също така изкуствена вътрешна светлина. Най-старите слухове твърдяха, че е загубил окото си по време на схватка с ножове през първите години на заселването на Хелхейвън. После се разчу, че е станал жертва на странна и положително заразна болест, която разяждала всеки инч на огромното му тяло. Последната теория бе, че Чака сам го бил изчовъркал, за да може да го смени с чудната сфера, която сега се намирала в главата му и точно тази идея Лейн намираше едновременно за най-ужасна и по-вероятна от останалите.

— Никобар! — извика Чака, вдигайки поглед от задълженията си на бара. — Навоюва се и сега си пак тук, за да похарчиш плячката, а?

Лейн се усмихна и се отправи мълчаливо към бара.

— Дълго те нямаше, Никобар — отбеляза Чака.

— Повече от година — кимна Лейн.

— Струваше ли си този път?

— Добре беше. Защо не ми забъркаш нещо по-специално?

— Първото питие е за моя сметка — напомни Чака, смесвайки и разбърквайки ингредиентите с деликатността на концертиращ пианист. — И това ли е всичко, което мога да направя за теб? Цяла година — това е много дълго време, Никобар, да се лишиш от много неща — допълни той и многозначително намигна.

— Не те разбирам — каза Лейн и поклати глава.

— Какво?

— Не разбирам защо намигаш със здравото си око — обясни Лейн. — Защото, аз на твое място щях да намигна със сляпото.

— И двете ми очи са наред, Никобар — заяви Чака с широка усмивка. — Не ги ли намираш за чудесни?

— Възхитителни са — обяви Лейн и отпи от чашата, която Чака остави пред него. — Но с едното не можеш да виждаш.

— Така ли мислиш? — попита Чака. Той затвори дясното си око и обърна проблясващото изкуствено око към входа. — Току-що влязоха двама мъже. Този отляво е на около четиридесет години, има брада и е в стара военна униформа. Другият отдясно е с няколко години по-възрастен, малко по-нисък, дебел, гладко избръснат и, макар че ти едва ли би могъл да познаеш това, липсва му по-голямата част от десния му крак.

— Дяволите да ме вземат! — промълви Лейн, искрено изненадан. — И в какви цветове са облечени?

— Нямам никаква представа — каза Чака и отвори дясното си око отново. — Изненадан си, Никобар, нали? — той отметна назад масивната си глава и гръмогласно се изсмя. — За първи път те виждам да показваш толкова много емоции.

— Как го правиш? — поинтересува се Чака.

— Ти да не си мислеше, че това око ми е само за красота? Никобар, изненадан съм. Защо му е на собственика на най-добрия публичен дом на Северна Точка да е красив? Не, приятелю, тази очна ябълка е нещо повече от произведение на изкуството: тя е научен продукт. В нея са монтирани лещи за ултравиолетови и инфрачервени лъчи и тя е свързана с очния ми нерв. Бедният Никобар с двете му очи, които Бог му е дал! Бедни, бедни човече, виждащ само повърхността на нещата, докато Чака може да види цветове и форми, за които не можеш и да си представиш!

— Впечатлен съм — призна Лейн.

— Хайде, Никобар — наведе през бара се Чака към него, — погледни дълбоко в него и добий представа за тайните на пространството и времето.

Лейн беше готов да надникне отблизо в блестящата топка, но в този миг Муфти се напрегна и заби нокти в рамото му. Той веднага се изправи.

— Друг път, Чака.

— Какво има?

— Моят питомец зърна гущера на ухото ти. И ако се наведеш прекалено близко към мен, науката ще получи своя шанс да направи и за слуха ти нещо подобно на онова, което е сторила за зрението ти.

— Ултразвуково ухо в добавка към окото ми? — каза Чака замислено. — Ще видим тази работа, Никобар. А сега, приятелю, мога ли да ти помогна с нещо?

— По-късно — каза късо Лейн и отпи от питието си.

— Каквото пожелаеш. Ще направя всичко за стария ми приятел Никобар.

— Докато не свърши парите — уточни сухо Лейн.

— Не трябва да бъркаш приятелството с лоялността — каза Чака. — Приятел съм на всички, но съм лоялен само към интересите на Чака.

— Логично е.

— Мога да бъда различни неща за различните хора — отговори Чака с лекота. — За теб съм човек, който говори логично. За някой друг съм непонятен и непроницаем. И можеш ли да си представиш — продължи той усмихнато и заби пръсти в дървения плот на бара, оставяйки почти два сантиметра дълбоки отпечатъци върху повърхността му, — че трети ме намират за ужасяващ?

— Изобщо не мога да разбера защо — промълви Лейн, питайки се дали има човек в галактиката, който би могъл успешно да си премери силите с Чака.

— Накрая — не спираше Чака, — има и такива, които ме намират за крайно мистериозен.

— О, аз никога не съм мислил за теб, като за някаква особено тайнствена личност — възрази Лейн. — Но понеже стана дума за загадки, имам една малка мистерия, която бих искал да споделя с теб. Какво знаеш за черните дупки?

— Черни, бели, розови, червени, кафяви или на точки, за Чака те са все едно и също нещо — отговори той с подигравателна усмивка, която разкри златните му зъби в пълни им блясък.

— Не, сериозно — настоя Лейн, — какво ти е известно за тях?

— Чака знае по малко за почти всичко.

— Включително и за черните дупки?

— Включително и за черните дупки.

— Какво ще кажеш тогава, ако ти съобщя, че нещо, което преследвах, се приближи на петстотин километра от една черна дупка, след което зави встрани?

— Ще кажа, че грешиш? — отговори Чака без колебание.

— Не греша.

— И как изглеждаше? — поинтересува се Чака.

— Не знам. Бях твърде далече, за да го видя.

— Тогава откъде знаеш, че това нещо е било там, Никобар?

— Уредите на кораба ми го проследиха по целия му път до черната дупка — обясни Лейн.

— И какво стана, когато нещото избягна дупката?

— Не знам — сви рамене Лейн. — Нали разбираш, че моят кораб не може да се опълчи срещу нещо, което може да се справи с гравитационното поле на една черна дупка.

— Сигурно не би могъл — съгласи се Чака и замислено отпи от бутилката пред себе си.

— Чувал ли си някога за подобно нещо? — попита Лейн.

— Само веднъж — отговори Чака.

— О? От кого?

— От онзи старец в ъгъла — каза Чака и кимна към стария набръчкан мъж, който стоеше неподвижен край една от масите с огромна бутилка почти чист спирт до лакътя му. — Беше преди трийсет, а може и преди четиридесет години. Появи се един ден и така се напи, че направо се отряза. В онези времена нямах толкова посетители, така че се опитах да му помогна да изтрезнее. Цялата нощ след това, както и по-голямата част от сутринта, той ми говори за нещо, което избягнало черна дупка. Мислех, че просто бълнува, но когато се свести ми повтори цялата проклета история от началото. Опита се да я разкаже и на следващата нощ, присмяха му се и той повече не обели дума за нея. Искаш ли да те запозная с него?

— Не особено — каза Лейн.

— Ето, затова те обичам, Никобар — засмя се Чака. — Винаги си така мил. Хей, моряко! — изрева той в посока към стареца. — Ела тук да пиеш едно за сметка на Никобар Лейн.

Старецът вдигна поглед, видимо се замисли над предложението, после с мъка се надигна и накуцвайки се дотътри до бара. Взе чашата, която Чака му предложи, изпи я до дъно без да промълви нито дума, както и без да си поеме дъх, после избърса устни с оръфания си ръкав. Личеше си, че едно време е бил силен и енергичен и дори сега се виждаше, не е толкова стар, а повече се превива от болка.

— Благодаря — обади се той след кратка пауза с глас, който прозвуча доста по-младежки от тялото, от което излезе.

— Няма нищо — каза Лейн и се облегна на бара с надеждата Муфти да зърне отново гущера на ухото на Чака. — Как се казваш, старче?

— Не съм съвсем сигурен — отговори човекът. — Наричат ме Моряка от толкова време, че забравих какво беше истинското ми име. Но мисля, че имах друго име.

— А защо те наричат Моряка? — попита Лейн.

— На името на Древния Моряк.

— Не виждам каква е връзката — намръщи се Лейн.

— „Сред вода плуваме, жадни умираме“, изцитира старецът. — В моя случай това са планетите. Милиони светове, зелени светове, сини светове, червени светове, пустини, океани, джунгли и планини, толкова високи, че не можеш да видиш върховете им дори и в ясен ден. Виждал съм ги всичките, сам съм разработвал светове за колонистите. Но не мога да остана на нито един, не мога да се задържа на едно място повече от месец. Винаги си мисля, че има друг, още по-красив свят, обикалящ около съседната звезда и нещо ме кара да тръгна да го търся. Планети навсякъде, милиарди светове очакващи някого… и нито един от тях не е за мен. И ето ме тук, прекалено стар, измъчен и болен, за да се върна към някоя от райските градини, от които сам избягах.

— Моряка е онзи, който откри преди време Северна Точка — обясни Чака и наля на стареца втора чаша.

— Точно така — потвърди Моряка. — Преди седемдесет и две години. Е, трябва да призная, че не беше един от големите ми удари. Наименовах планетата. Наименовах и този град. Така и не разбрах колко точно име съм му дал, преди да се озова тук завинаги.

— Обзалагам се, че си видял много неща през живота си — вметна Лейн.

— Така е — съгласи се Моряка.

— Виждал ли си някога нещо да се изплъзва от черна дупка?

Моряка гневно изгледа Чака.

— Затова ли ме повика? Да се забавлявате с мен?

— Когато свършим да говорим, ние двамата с Никобар ще се позабавляваме с няколко от жените, които работят за мен тук — ухили се Чака. — А що се отнася до теб, старче, никой не иска да те унижава. Просто искаме да поговориш с нас.

— За черните дупки — уточни Лейн.

Моряка ги изгледа дълго с тежък поглед. После сви рамене, поднесе чашата си да му долеят и започна да говори:

— Това се случи преди трийсет и седем години. Тогава работех за правителството и картографирах обитаеми планети. Току-що бях излетял от Нова Кения, която се бе оказала не чак толкова обитаема. Не че вината за това беше моя — какво, по дяволите, може да знае един изследовател за вулкани и земетресения? Мисля, че в катаклизъма там загубиха половин милион жертви. Както и да е… търсеха се водни светове, Бог знае защо, така че се отправих към сектора на Теразейн, където знаех със сигурност, че условията позволяват образуването на множество светове с океани на тях. Там имаше маса звезди с класове от G-2 до G-8^[1]. Ходил ли си някога натам, Лейн?

— Не — отговори Лейн.

— Колко боклук има само там — въздъхна Моряка. — Облаци прах, които са толкова плътни, че направо скриват звездите с часове наред. Да те хване клаустрофобията. Боклук, който така и не е успял да се събере и образува звезда. По-голямата част нагорещен, но не всичкия. Както и да е, там за първи път зърнах Звездопрах.

— Звездопрах ли? — повтори Лейн.

— Звездопрах, Звездопрах! — отсече Моряка. — За какво друго, дявол да го вземе, искате да ви говоря? Проклетото, заченато в ада създание, което се носи из празното пространство, хранейки се с междузвезден прах. И го яде, както ти или аз бихме яли пържола.

— Как изглеждаше? — попита Лейн.

— Не съм сигурен — отговори старецът. — Непрекъснато го губех от поглед заради облаците прах. Но можех да го следя с уредите, така че започнах да го преследвам. Беше от чиста енергия и по-бърз от болшинството кораби.

— Имаше ли част от него, която се наблюдаваше в инфрачервения край на спектъра? — искаше да знае Лейн.

— Майната му, не знам — каза Моряка. — Но отвреме-навреме можех да го съзирам да проблясва някъде там, пред мен, така че не може цялото да е било в инфрачервената част на спектъра — той замълча и се загледа в празната си чаша, която Чака напълни за пореден път, а Лейн плесна на бара още няколко банкноти.

— Благодаря — каза старецът. — Странна твар е този Звездопрах. Но макар да беше голям, направо щеше да умре от страх.

— Е, това вече не ми се вярва, старче — възрази Чака.

— Може и така да е — съгласи се Моряка, — но си е съвсем вярно.

— Откъде знаеш? — попита Лейн.

— Не съм сигурен. Интуиция, може би. Както и да е, опита се да избяга от мен, а аз, какъвто си бях тогава — млад, силен и достатъчно глупав, за да поискам да го разгледам отблизо — го последвах. Здравата се погонихме, това си спомням. Три, четири… пет парсека, а може да бяха и повече. И тогава се озовахме край дупката при Теразейн — най-голямата черна дупка, която някога съм виждал. Почти четиридесет километра в диаметър без нито прашинка край нея. И проклет да съм, ако Звездопрах не се насочи точно към нея!

— Чуваш ли, Никобар, казах ти, че историята е като твоята — обади се Чака.

— И ти ли се натъкна на него? — попита Моряка.

— Не знам — призна Лейн. — Вероятно не. Но продължавай с твоя разказ.

— Е, то не остана много — каза Моряка. — Приближих се толкова близо, колкото ми стискаше и започнах да го следя по уредите. Проклетата твар се приближи максимално до дупката и в последния миг се плъзна встрани.

— Проследи ли го след това? — не спираше да задава въпроси Лейн.

— Опитах — призна Моряка. — Но беше толкова далече пред мен, че така беше невъзможно да го настигна.

— Виждал ли си го оттогава?

— Не съм съвсем сигурен… може би само още веднъж — каза старецът. — Беше в системата Канфор, но каквото и да бе онова нещо, което видях там, то се изпари от онзи район с такава скорост, че не мога да бъда сигурен. Но този Звездопрах е интересен звяр. Не мога да разбера какво диша, нито с каква цел съществува. Бих искал да разбера това. Решил си да го откриеш, нали, Лейн?

— В никакъв случай — отсече Лейн.

— Лошо — отбеляза Моряка. — Защото бих искал да дойда с теб.

— Мислех, че си много стар, за да летиш — отбеляза Чака.

— О, аз мисля, че ще умра по време на полета — каза Моряка. — Но винаги съм мечтал да свърша в космоса. Това изобщо не ме притеснява. Видял съм всичко каквото има да се види през един човешки живот, направил съм всичко, което някога съм искал да направя. Защо, по дяволите, ще държа да умра на легло в някой скапан хотел в Хелхейвън? Освен това, така и не успях да огледам добре Звездопрах. Как бих искал очите ми да се склопят завинаги докато го гледам, вместо да чакам да се катурна тук. И тялото ми да бъде изхвърлено в пространството и да се пръсне на безброй парченца, които да влязат в милион орбити около милион звезди. Как не бих искал да бъда погребан на планета, Чака… дори това да е твоята планета.

— Бих желал да мога да ти помогна, старче — обади се Лейн, — но аз ловя животни, а не митове.

— Лошо, Лейн. защото бих могъл да ти кажа къде да го намериш.

— И как би могъл да направиш това, старче? — попита Чака със снизходителна усмивка на огромните си пълни устни.

— Както всяко друго създание, и това се храни — отвърна Моряка. — Ако ми кажеш къде си го видял, ще отбележим още къде го засякох аз, ще добавим и местата, където са го срещали онзи глупаци, които си мислят, че това е Хипнозвяра и тогава ще получим някаква представа за навиците му за хранене.

— Ако той се храни с междузвезден прах — напомни Чака. — Защо не допуснеш, че когато си се натъкнал на него, той просто си е почивал?

— Не, в онова, което той казва, има някакъв смисъл — намеси се Лейн. — Всичко, което е достатъчно голямо, за да се появи на екрана на някое от онези правителствени корабчета отпреди трийсет-четиридесет години, трябва да е било наистина доста голямо и вероятно изразходва доста енергия, за да може да се изплъзне на звездолет. Мога да си представя, че то се храни през деветдесет процента от времето си, ако не и повече. Освен това, ако представлява енергийна форма на живот, то едва ли ще се спусне на някой планета, за да хапне нещо твърдо. Склонен съм да допусна, че е възможно то се храни с излъчването на звездите, но това донякъде би го приближило до канибалите. Не знам какво намира в един облак междузвезден прах, но засега съм склонен да приема, че живее за сметка на него.

— И какво става, когато прахът свърши? — попита Чака.

— Това никога няма да стане — заяви Моряка. — Бог се оказа скапан работник. Цялата Вселена е буквално задръстена от отпадъци от творенията му.

— Интересно животно — проточи Лейн.

— Защо тогава да не тръгнем след него? — настоя Моряка.

— Аз съм ловец — обясни Лейн. — Убивам животни за пари. Не ми плащат, не убивам. Никой не иска да ми плати, за да убия Звездопрах, Хипнозвяра или както и да го наричат.

— Защо говориш така? — намеси се Чака. — Та нали буквално не можеш да се отървеш от хора, които са готови да ти платят точно за това.

— Не разбираш ли, че не мога да им представя трупа — търпеливо обясни Лейн. — Дори да знаех как да го убия, което изобщо не ми е известно, смятам, че останките му моментално ще се разсеят в пространството. Няма corpus delicti^[2], няма възнаграждение. Музеите не могат да излагат спомени.

— И все пак, не искаш ли да го разгледаш отблизо? — попита Моряка. — Бих дал живота си за да мога да го разгледам добре.

— Това е защото не ти е останало кой знае колко да дадеш, старче — засмя се Чака. — А, Никобар… той е от предпазливите. И би искал да живее поне до твоите години.

— Къде го видя? — попита Моряка.

— Край системата Пинайпс — отговори Лейн.

— Не знаех, че там има черна дупка — замислено каза старецът. После затвори очи и отпусна глава, потънал с мисли и пресмятания. — Може да е Звездопрах — каза той след малко. — Защо не?

— Наблизо няма облаци прах — вметна Лейн.

— Няма такива, каквито можеш да видиш ти — възрази Моряка. — Но може да е имало. А може тези създания да ядат и други неща. Но като нищо може да е същото. Знаеш ли, че за последен път Хипнозвяра е бил засичан в системата Алфард?

— Това не е много далече от Пинайпс — отбеляза Лейн, гледайки втренчено чашата си.

— На една крачка — съгласи се Моряка. — Започва ли да ти става интересно, Лейн?

— Ни най-малко. Там има толкова много звезди, а само едно такова същество.

— Ще го намерим — окуражи го Моряка.

— Дори няма да започнем да го търсим — възрази Лейн.

— Какво ти става, Лейн? — попита Моряка. — Насити се да убиваш, а? Хей, та ти си по-мъртъв от труповете, с които се прибираш!

— За какво говориш, старче? — обади се Чака.

— Говоря за онзи, които предпочита да стреля по плаващи патици, вместо да излезе в неизвестното и да тръгне на лов за Звездопрах. Аз съм толкова стар, че не мога да стоя прав без усилие, но това е само външно. Вътре съм много по-млад от този касапин тук.

Чака притвори клепачи, наблюдавайки внимателно Лейн и с двете си очи — нормалното и уникалното — за да види каква ще бъде реакцията му. Но реакция нямаше. Лейн седеше и безстрастно гледаше Моряка.

— Погледни го — продължи презрително старецът. — Никакво чувство не може да размърда тялото му. Той вече не може дори да се вбеси. Не, Лейн, ти не си човекът, който ще тръгне по следите на Звездопрах. Всичко, което искаш е да съществуваш заради курвите на Чака, наркотиците и разреденото уиски.

— Аз не разреждам ничие уиски — възропта Чака с престорено възмущение. — Освен твоето, старче. Защото, ако ти го поднеса чисто, шокът направо ще те убие. Макар че като си мисля, осъзнавам, че повечето неща, които предлагам, биха те довършили.

— Онова, което пласираш е за хора като Лейн — каза Моряка. — Такъв като мен никога не се нуждаел от подобни неща — нито като млад, нито сега. Аз съм виждал избухването на свръхнова. Кацал съм на светове, където преди мен не е стъпвал човешки крак. Спускал съм се с харпун в море от хлор и съм се изправял на върха на най-високата планина в Галактиката. Държал съм в ръка диамант с размера на фалшивото ти око и съм го хвърлял, защото джобовете ми са били пълни с още по-големи. Виждал съм създания, които прекарват целия си живот в преследване на залеза, обикаляйки своята планета. Натъквал съм се на твари, които миришат цветове и виждат звуци. Можеш ли да ми предложиш нещо равностойно на това, Чака? Нещо по-различно от пияна курва или някакъв наркотик, който ще ме запрати в сивокафявия свят на съновидения, които не са и наполовина толкова интересни, колкото най-тъпата планета, на която съм стъпвал? Не, златнозъби, продавай курвите си на такива като Лейн. Аз… аз предпочитам Звездопрах.

— И ти стоиш, и приемаш всичко това, Никобар? — удиви се Чака.

— Не — възрази Лейн и стана. — Готов съм да отида в стаята, която ще ми предложиш.

— Аха! — възкликна Чака и от усмивката чертите на лицето му станаха още по-гротескни. Той плесна с ръце и направи жест на пет от момичетата си, които незабавно излязоха през едва различимата врата в задната част на бара.

Моряка се отправи накуцвайки към своята маса с приведено тяло, изправена глава, немигащи очи и поглед, вперен право пред него.

— Моряко! — извика Лейн с висок, ясен глас.

Старецът се извърна към него.

— Знаеш ли къде се намира хангарът ми?

— Мога да го намеря.

— Ела там след два дни заедно с принадлежностите си.

— Значи тръгваш след него? — каза Моряка с глас, който леко трепереше от обхваналата го възбуда.

— Не — поясни Лейн. — Но след като си решил да умреш в космоса, не виждам защо това да не стане на борда на „Смъртоносен“.

— Благодаря ти, Лейн.

— Няма за какво, Моряко — каза Лейн. После се обърна и последва Чака в съседната стая.