Майк Резник
Космическият ловец (23) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 22

Лейн очакваше някакви сили да го разтегнат в безкрайността и да го смажат в същия миг.

Но нищо подобно не се случи.

По-късно, когато осъзна, че ще живее, той прекара много време, опитвайки се да проумее какво точно се бе случило, но така и разбра нищо.

Знаеше, че всичко във вселената се върти — включително и най-вече колапсиращите звезди. Неутронните звезди, които бяха недостатъчно масивни, за да завършат колапса си като черни дупки, се въртяха около осите си със скорост около един оборот в секунда, а някои и значително по-бързо. Това, което Лейн не знаеше — а дори да знаеше, не би му направило особено впечатление — бе че когато започне формирането на една черна дупка, скоростта на нейното въртене се увеличава до невероятни стойности. Центробежната сила деформира черната дупка до такава степен, че тя образува не един, а два хоризонта на събитията.

Ако „Смъртоносен“ бе пропаднал и през двата, то и най-черните очаквания на Лейн биха се сбъднали. Краката му, намиращи се само на два метра по-близко до сингулярността, щяха да бъдат притегляни към нея много по-силно от главата му. Той наистина щеше да бъде разтеглен до разкъсване, макар че мощното гравитационно поле щеше да го убие много преди това да може да му направи някакво впечатление.

Но „Смъртоносен“ не премина през двата хоризонта. Той последва Гълтача на души по крива, която минаваше между двата хоризонта на събитията и страхотната сила на въртящото се поле го изхвърли от собственото му пространство и време.

Не ставаше дума за мистичното хиперпространство, нито за проходите в тъканта на пространствено-времевия континуум, измислени от учени със съмнителна репутация, не ставаше дума дори за изкривяването на пространството, скрито в уравненията на Айнщайн. Не беше минаване през дупка в пространството, нито дупка във времето, макар че това най-добре би отразило ефекта. Просто за миг той мина през област, в която нямаше нито пространство, нито време и това тяхно отрицание бе единственото, което законите на вселената позволяваха в това обкръжение.

Лейн не изпита нито замайване, нито повдигане, нито някаква загуба на ориентация. Дори за миг не забрави кой е и му се струваше, че през цялото време съзнаваше много добре къде се намира. Уредите на кораба не работеха, часовниците се държаха по странен начин, а онова което се виждаше на екраните за наблюдение просто нямаше смисъл.

Изведнъж, след неопределен и неопределим интервал от време, той почувства, че е… на друго място.

Всички системи на „Смъртоносен“ отново работеха и той се опита да определи къде точно беше запратен. Не виждаше нито един от стандартните галактически ориентири, затова не можеше дори да предположи къде се намираше.

После погледна към екрана за наблюдение и осъзна, че няма представа и кога се намира.

Около него се простираше някаква вселена, но дали беше неговата, това той не можеше да каже и така и не разбра никога. Обаче която и да беше тази вселена, тя се намираше в своето детство. Макар и огромна — всъщност, по дефиниция всички вселени са огромни — тя бе по-компактна от вселената, която той мислеше, че познава. Звездите бяха крайно малко, но се виждаха безбройни милиони свръхнови звезди, всяка с размерите на червен или син гигант, които блестяха ослепително ярко през бездната на разстоянието, което го разделяше от тях. Те висяха върху черното кадифе на пространството като огромни блестящи скъпоценни камъни, изстрелваха невероятно ярки и мощни струи звездна материя и се въртяха с такава замайваща скорост, че той можеше да забележи и малките вариации в тяхната светимост.

Тогава разбра, че това което наблюдава са квазари, които са зародиши на бъдещите галактики… освен ако не ставаше свидетел на финалната фаза от свиването на някоя вселена, в който случай пред очите му се разкриваше смъртта на галактиките, а не гордото им зачеване. Беше склонен да приеме първата възможност, но не му остана много време за размисъл, защото на четвърт милион километра от него се виждаше Гълтача на души.

Създанието беше единственото познато нещо в тази странна вселена, единствената фиксирана и известна величина в пространството и времето, която завинаги щеше да остане безнадеждно чужда за него. Кой знае, те двамата може би бяха двете единствени живи същества в този забележителен момент на Съзиданието тук.

И единият от двамата трябваше да умре.

Той изръмжа и насочи „Смъртоносен“ напред. Гълтачът на души не забеляза присъствието му докато не се приближи на около седемдесет и пет хиляди километра и тогава също полетя с максимална скорост. В продължение на един час Лейн не успя да съкрати дистанцията между тях. Протегна ръка към разредителя. Разбираше, че трябва да стреля преди съществото да му се е изплъзнало. Защото тогава той щеше да остане завинаги загубен в клопката на тази вселена.

Натисна спусъка.

В същия миг в главата му избухна нечовешки вой на мъка. Гълтачът на души се завъртя някак странно и започна да лети хаотично променяйки курса си, пулсирайки в различен цвят с различните си части. В следващия миг изчезна и почти веднага пак се появи, възстановил правилната си сферична форма, но по-малък. После продължи опитите си да се изплъзне, но малко по-бавно.

Усещането за болка започваше да се притъпява и Лейн можеше да го следва, подавайки ръчни команди от пулта за управление. Но към чисто физическата болка, той долавяше и странното чувство на недоумение и нараняване. Не горчивина, не гняв, не презрение, а озадаченост, подобна на онази, която малките на домашните животни изпитват към жестокото дете, което незаслужено ги е ритнало.

Лейн не можеше да издържа повече на тази душевна агония и намали скоростта на „Смъртоносен“, позволявайки на съществото да излезе от обсега му на излъчване. То продължи да лети по права линия и той нагласи курса и скоростта на „Смъртоносен“ така, че да го следва от около двеста хиляди километра.

Превключи обратно на автоматичен режим на управление и за първи път от много време насам огледа пилотската кабина. Трупът на Востувиан лежеше извит под неестествен ъгъл, безжизнените му очи го гледаха неодобрително, а устните му бяха застинали в ужасна гримаса. Лейн придърпа тялото до един от въздушните шлюзове и го изхвърли навън, а после панически изтича в камерата за хипносън.

Муфти беше мъртъв, както бе знаел, че ще го намери, защото жизнените му процеси бяха прекъснати през времето когато корабът бе минал през черната дупка.

Той внимателно пое крехкото телце и го изнесе извън камерата, галейки го с нежност. Чувствайки се абсолютно нещастен, той се върна в пилотската кабина и седна, притиснал го до гърдите си с такава сила, че то сигурно би изкрещяло от болка, ако беше живо.

Накрая, когато усети, че телцето започва да се втвърдява, той го занесе до шлюза и след няколко секунди Негова Светлост лорд Муфти излетя в празното пространство навън. Космосът можеше да бъде добър за едно тяло, но можеше да бъде и гротескно капризен. Лейн още помнеше какво се бе случило преди много години с един мъж, чийто скафандър се бе разкъсал във вакуума и гледката не бе никак приятна. От друга страна, космосът можеше да се погрижи за малкия му питомец и да запази тялото и чертите му завинаги и Лейн бе благодарен на това.

После отново насочи вниманието си към Гълтача на души.

Той бе всичко, което му бе останало. Востувиан бе мъртъв, Муфти също, дори вселената, в която се бе родил, все едно че бе мъртва. Сега оставаха само те двамата. Нищо друго, никой друг нямаше значение, а и не съществуваше.

Беше убеден, че вече може да го убие когато пожелае. Съществото беше пострадало от изстрела му и уредите показваха, че сега диаметърът му е само пет километра.

Но той все още не можеше да се отърси от неговата реакция, когато го бе ранил. То му бе вярвало, точно както Муфти му бе вярвал, а Лейн не можеше да понесе мисълта да убие в един-единствен ден две същества, които му се бяха доверили. Поне едното можеше да остави за утре.

Но на следващия ден Гълтачът на души бе възвърнал част от силата си и увеличи скоростта си. Освен това, поради дезориентация или паника, той отново започна да сменя хаотично курса си и Лейн нямаше какво друго да направи, освен да го последва.

Останаха като привързани един за друг в продължение на почти една седмица и изведнъж в мислите на Лейн се появи нов момент: той бе изразходвал повече гориво да повтаря маневрите на съществото през последните шест дни, отколкото за цялото преследване до черната дупка. Ако това продължеше, резервоарите му щяха да бъдат празни след десет дни.

Гълтачът на души продължи да се рее хаотично из пространството още шест дни и Лейн започна да осъзнава, че ако не го убие сега, може никога вече да няма тази възможност.

Тогава Гълтачът на души започна да намалява скоростта си. Може би едва сега бе стигнал до края на онзи привидно неизчерпаем запас от енергия, може би започваха да оказват своето влияние пораженията нанесени от разредителя, а може би просто си играеше с него. Каквато и да бе причината, скоро разстоянието между тях стана сто хиляди километра, после осемдесет, четиридесет, а не след дълго съществото и неговият преследващ увиснаха неподвижно на двайсет хиляди километра един от друг.

Едва сега Лейн разбра, че не изпитва чувството на безпокойство, което винаги се появяваше с приближаването на Гълтача на души. Вместо това той се чувстваше стар, изморен и болезнено самотен.

Гълтачът на души най-сетне се бе предал. Беше готов да умре, беше се изморил да бяга, не можеше да разбере как нещо, на което се бе доверил, го бе наранило така дълбоко. И сега не развяваше бял флаг, не искаше мирни преговори.

Просто се бе предал безусловно.

Лейн сложи ръка върху спусъка на разредителя и… спря.

Виждаше съществото на екрана и то му се струваше остаряло и победено. Дори цветът му бе някак убит, тялото му не пулсираше от енергията в него, формата му оставаше неизменна.

Опита се да анализира емоциите на Гълтача на души. Не долавяше гняв, нямаше омраза, нито дори възмущение пред обратите на съдбата. Единственото, което усещаше бе отказа от по-нататъшната борба и желание неизбежното, което предстоеше, да свърши колкото може по-бързо.

За този миг бе живял Лейн от толкова време, че вече не помнеше началото, за този миг бе жадувал, бе убивал, бе ограбвал и бе лъгал. Това беше неговият абсолютен триумф, победата, за която бе зарязал своята кариера, бе прахосал богатството си и бе изгубил младостта си. Той свали ръка от спусъка. Струваше да се наслади колкото може по-дълго. Съществото беше победено и волята му бе подчинена на неговата — то не би опитало да избяга. Можеше да почака, опивайки се от победата.

Която имаше горчив вкус.

Той си спомни последния въпрос на Чака и разбра, че не може нищо да му отговори. Наистина, какво щеше да прави след като натиснеше проклетия спусък?

Беше ловец. Но се нуждаеше от плячката в абсолютно същата степен, в която плячката му се нуждаеше от него. Дори да умреше само след седмица, нямаше ли това да бъде най-самотната, най-изпразнената от съдържание, най-безсмислената седмица от целия му живот?

И тогава осъзна, че въпросът на Чака само бе одраскал повърхността на проблема. Той вече не пиеше, не използваше наркотици, жените не го интересуваха и след като бе вкусил от Гълтача на души, знаеше, че никакво усещане по-слабо от изживяното не би могло да му достави удоволствие от тук нататък. Нямаше семейство или приятели с изключение на шепа познати. Парите му практически се бяха свършили, офисът му бе продаден, професията му се бе превърнала в един далечен спомен. Всичко, което имаше, единственото, което му бе останало, бе това победено същество, увиснало в пространството недалече от „Смъртоносен“.

Мразеше ли го за онова, което бе сторило от живота му?

Да.

Но той знаеше, при това със сигурност, което изключваше всякаква възможност за спор, че той се нуждаеше от него в по-голяма степен, отколкото го мразеше.

— Ох, дявол да го вземе — прошепна той на себе си. После внимателно, почти състрадателно, насочи вибратора в самия център на Гълтача на души и натисна спусъка.

И вместо обикновената емоционална и физическа гръмотевица, той усети едно безкрайно нежно пипалце, което се протяга към него и обхваща душата му, прониквайки във всеки инч, във всяка молекула, всеки атом на тялото и съзнанието му. То увисна неуверено в него, излъчвайки благодарност, и се отдръпна.

Лейн остана като замръзнал няколко минути опитвайки се да анализира какво бе почувствало съществото и каква бе реакцията му на това. Когато успя да се ориентира в собствените си емоции и за първи път не се отврати от тях, усети, че съществото отново го докосва.

И този път нямаше нито болка, нито самота.