Майк Резник
Преобразеният (9)

9.

„Прекрасно — помисли кисело Ленъкс. — Ако се изправя срещу тия бандити, ще ме убият, а ако не го направя и оцелеем, ще го сторят собствените ми спътници. Разбира се, ще имат причина, нали им казах, че съм боец. Затова ме допуснаха да яздя с тях.“

Инстинктивно понечи да засенчи очите си с ръка и да погледне към рейбоните, но се сдържа навреме. Новите му очи нямаха нужда от засенчване, а и никога не беше виждал Светулка да прави така.

— Няма смисъл да бягаме — каза Джамарш. — Те са между нас и Борганан. И да се върнем по пътя, по който дойдохме, рано или късно ще ни настигнат. Може би само ще ни ограбят и ще ни оставят живи.

— Ще разтоваря всички кадеко, за да разберат, че нямаме намерение да им се противопоставяме — рече Нешбидан.

— Недей — възрази Ленъкс.

— Защо?

— Така и така ще ви вземат стоката. Защо се унижавате?

— Защото няма да ни вземат живота.

— Може би има и трети изход — продължи Ленъкс. — Ще поговоря с тях.

— От говорене няма полза. Те са рейбони.

— Щом при всички случаи ще ви ограбят, нямате какво да губите. Вие не сте длъжни да говорите или да се държите враждебно. Само недейте да противоречите на нищо, което ще ме чуете да им казвам.

— Какво ще им кажеш? — запита Сумричи.

„Не ме разсейвай, обмислям го.“

— Каквото и да кажа, искам вие тримата да не се обаждате. Иначе ще ви убия, преди те да са го сторили.

„Мисли, Ленъкс, мисли. Беше в затвора с един от тях. Говорил си с още няколко. Единствената им обща черта е, че всичките са намусени и сериозни. Никога не си чувал някой от тях да пуска шеги или да разбира от шеги. Никога не си чувал някой от тях да лъже. Възможно е те да не разбират от измама, независимо дали е на смях или сериозно.“

Продължи да обмисля. „Никога не са си имали работа с Хора, така че откъде ще знаят?“

Най-близкият рейбони беше на около петдесет метра. „Това е лудост. Но, от друга страна, ако не измисля нищо, или едните, или другите ще ме накълцат на парченца. Само трябва да изглеждам уверен, да говоря авторитетно и да се надявам, че досега не са им излизали с блъфове.“

— Поздрав, братя — обади се Ленъкс, когато рейбоните се разпръснаха и ги обкръжиха. — Мъдро постъпихте, че ме потърсихте.

Светулката, която изглеждаше водач на групата, реагира със закъснение.

— Какво искаш да кажеш? — запита с груб гърлен глас.

— Идвам с добро и искам да ви взема под своя закрила, докато стигнем Борганан.

Светулката се намръщи.

— Какви са тия глупости?

— Аз съм разузнавачът на група от триста бойци, които пътуват към Борганан — продължи Ленъкс, — Предложих закрилата си на тези търговци. Радвам се, че мога да предложа същото и на вас.

— Вие сте само четирима жанди — каза Светулката. — Нямаме нужда от вашата закрила.

— Така е — продължи Ленъкс. — Но имате нужда от закрила срещу онези, които идват след нас.

Светулката го изгледа дълго и внимателно.

— Какво ще ни попречи да ви ограбим и убием, преди да дойдат бойците ви?

— Здравият разум — отвърна Ленъкс. — Сигурно ще убия поне един, а може би мнозина от вас. По труповете ще познаят кой е виновният.

— Можем да вземем труповете и да ги откараме с нас.

„Добре, поне смятате, че мога да убия някого от вас. Да се надяваме, че това е стъпка в правилната посока.“

— Защо да проливаме кръв без нужда? — отговори Ленъкс.

— Това пък какъв воински закон е? — подметна презрително Светулката.

„Пак сгафи, Ленъкс. Опитай се да запомниш: те не са свестни типове, проливането на кръв е техният начин на живот. По-добре бързо се измъкни с извъртания.“

— Това е законът на боеца, който мрази разхищенията — обясни Ленъкс. — Вече ви предложих закрилата си. За какво ми е да убивам онези, които съм се заел да закрилям?

— Такива думи не съм чувал от никой боец досега — беше презрителният отговор на Светулката. — Ако всичките триста са такива като теб, ще ги унищожим до един.

— И други мислеха така — реагира Ленъкс безгрижно.

— Аз не съм другите.

Светулката се обърна и хвърли поглед към двадесетте си въоръжени другари.

„Исусе! Той ще го направи! Ще заповяда да ни нападнат. Измисли нещо, каквото и да е!“

— Ти си глупак — каза Ленъкс. — Не можеш дори мен да убиеш, а пък приказваш врели-некипели, че ще убиеш триста бойци.

Светулката слезе от седлото.

— Ще видим дали мога или не мога да те убия.

— Да сключим сделка — предложи Ленъкс. — Ако ме убиеш в двубой, нашите стоки стават ваши и спътниците ми ще ти се закълнат във вярност. Не успееш ли, ще приемете закрилата ми и ще ни придружите по братски до Борганан.

— Дадено! — извика Светулката.

„Да се надяваме, че никога не си гледал състезания по бокс или карате.“

— Чакай! — Ленъкс вдигна ръка. Светулката замря и Ленъкс свали мантията и оръжията си.

— За да ти докажа, че нямам нужда от оръжия, за да победя един рейбони — обясни той.

„И защото все още не съм свикнал с тая проклета мантия и не искам да се спъна в нея точно когато не трябва…“

— Мислиш да ме победиш без меч и кама? — учуди се Светулката.

„Надявах се на такава реакция.“

— Използвам оръжия само когато са ми необходими.

— Както искаш — рече Светулката, изтегли дългия си меч, извит като кука на върха, и се приближи към него.

„Спокойно, спокойно. Помни, че това тяло не може да прави всичко, което старото ти тяло можеше.“

Ленъкс разпери ръце и започна да кръжи отдясно наляво, преценявайки как да започне. Противникът му, озадачен и вероятно разтревожен от неговото пренебрежение към оръжията, се приближи предпазливо към него. Острието му изсвистя и откъсна парче месо от ръката на Ленъкс. Той се запита дали лицето му е в състояние да предаде болката, която усети.

Светулката пак се приближи, този път по-уверено.

„Бързо направи нещо, Ленъкс. Ако още веднъж те докопа, мъртъв си.“

Ленъкс се престори, че отива надясно, после изведнъж нанесе въртелив удар с крак точно в коляното на Светулката. Усети как костта и сухожилието изхрущяха под удара му и Светулката се строполи на земята. Ленъкс се възползва от предимството си, бързо пристъпи и изрита меча от ръката му.

Взе оръжието и го насочи към него.

„Светулките предлагат ли пощада на победения съперник? Ще се издам ли, ако го направя? Дяволите да те вземат, Нора Уолъс! Твърде рано ме прати тук. Още много неща не съм научил.“

Застина на място, разкъсван от съмнения, но в следния миг Светулката вдигна ръка и даде кратък знак. Другите рейбони и спътниците на Ленъкс се отпуснаха и той реши, че съперникът му се е предал. Но остана на мястото си, очаквайки по-сигурен знак.

— Приемаме закрилата ти — изрече накрая Светулката и Ленъкс хвърли меча настрана. После се обърна към реибоните:

— Помогнете ми да се погрижа за крака му и да го настаним удобно.

— Защо? — запита един от тях. — Ти го осакати. Вече няма да може да ходи. По-добре още сега да го убием.

„Какво състрадание към падналия приятел!“

— Може да язди — възрази Ленъкс. — Обещах закрилата си на всички. Това включва и него. — Изведнъж му хрумна нещо. — Той пак ще може да ходи толкова добре, колкото и тази сутрин.

— Невъзможно.

— Невъзможно е за нас — отвърна Ленъкс. — Но не и за Хората. Тяхната медицина може да възстановява или да замества счупени крайници.

— Откъде знаеш? — запита друг рейбони.

— Бойците ми са ги шпионирали — обясни Ленъкс. — Първо мислехме да се бием, но като открихме колко много неща можем да научим от тях, решихме, че ще е по-добре да им позволим да живеят сред нас.

— Ние сме избраният народ. Това е богохулство.

Ленъкс махна към повалената Светулка.

— Попитайте него дали мисли, че е богохулство да ходи без болка, дори без накуцване.

— Повече няма да те слушам — протестира сърдитият рейбони, обърна се и се насочи към своето кадеко.

— А ти? — обърна се Ленъкс към противника си.

— Ако те могат да ме направят пак цял — изскърца Светулката — и щом боец като тебе е склонен да преговаря с тях, аз поне мога да те изслушам.

— Това е всичко, което искам.

„Прекрасно, победата е малка, но все пак е победа. Надявам се да не става нужда всеки път да се излагам на риск, когато искам да убедя някого от вас, че Хората не са ви врагове.“