Майк Резник
Преобразеният (8)

8.

Най-напред забеляза, че макар на бледото небе да нямаше облаци, макар слънцето да пращаше лъчите си право върху главата му, усеща само умерена топлина, а не неприятна жега. Когато тръгна през пустинята, стъпалата му се овлажниха, без това да му създаде неудобство, и той не можеше да се начуди на способността на новото си тяло да се справя едновременно с пясъка и с разстоянието.

„Ето това се казва тяло. Изминах десет, може би дванайсет мили под изгарящото слънце, а дори не се чувствам уморен. Бих могъл и да свикна с това.“

Под мантията си бе скрил манерка, но дори след два часа ходене под обедното слънце не усещаше жажда. Изкуствените му очи сканираха хоризонта с точността на бинокъл, търсейки следи от селище. Нямаше никакви следи, но забеляза оазис на около десет мили пред себе си и се насочи натам.

По пътя се натъкна на голямо насекомо, дълго почти пет сантиметра, което му заприлича на скарабей. Човешкият инстинкт му подсказваше да се пази от него, но любопитството надделя и той го хвана с дългите си грациозни пръсти. Внезапно от главата на насекомото изникна чифт щипци и то се опита да хване с тях ръката му. Ленъкс му откъсна главата, а след това, тъй като коремът му се видя мек и издут, го проби с дългия си, твърд като стомана нокът. Бликна течност и обля пръстите му. Той хвърли насекомото настрана и близна пръста си. Според мозъка му беше отвратително, но според тялото му вкусът беше превъзходен. Това беше цялата течност, която му бе необходима, докато стигне до оазиса.

На три мили от него видя дузина товарни животни, а след още миг различи три Светулки, седнали на сянка под едно дърво. Първата му мисъл бе да се скрие, но те сигурно вече го бяха забелязали; а и той бе дошъл тук да установи контакт, не да го избягва. Затова продължи напред и се доближи до тях, без да бърза или да се бави.

Едната Светулка му каза нещо. Той не можа да разбере нито дума.

— Привет, братя — рече Ленъкс на браканански. — Може ли да споделя сянката ви?

— Добре дошъл — отвърна друга Светулка на същия диалект. — Къде е твоето кадеко?

Кадеко? Какво, по дяволите, е кадеко? Ленъкс светкавично прехвърли през ума си различни възможности и накрая реши, че това е думата за ездитно животно, макар че на браканански не се казваше така.

— Счупи си крака сутринта.

"Трябва ли да добавя, че се е наложило да го унищожа? Да не би да се предполага, че ще мъкна на гърба си десеткилограмов череп от кадеко?

— Дълго ли вървя пеш?

„Колко ли съм извървял? Дванайсет мили? Петнайсет? По-добре да кажа двойно повече, да не вземат да търсят проклетото кадеко!“

Накрая Ленъкс се обърна и посочи едно възвишение на около двайсет и пет мили.

— Дойдох оттам.

— И къде отиваш?

— В Браканан.

— Ти от Браканан ли си?

— Да.

„Разбира се, че съм оттам. Иначе защо ще говоря браканански?“

— Стори ми се, че долових някакъв акцент — каза Светулката. — Навярно съм се заблудил.

— А вие тримата накъде сте се запътили?

— Първо към Борганан, после към Браканан. Разменяме порст за рагуш.

Порст. Това беше паяжината, използвана за най-екзотичните официални дрехи. Обаче какво е рагуш? Никога преди не беше чувал тази дума.

— Може ли да се присъединя към вас? — запита Ленъкс.

— Нямаме резервно кадеко.

— Ще вървя.

— Няма да можеш да вървиш толкова бързо.

— Поне ще ви виждам. Не ми се иска да пътувам сам из враждебна територия.

— Цялата пустиня е враждебна към самотния пътник.

— Точно това имах предвид — поясни Ленъкс.

Трите Светулки се посъветваха помежду си и му позволиха да се присъедини към тях, както може. Те се казваха Джамарш, Нешбидан и Сумричи и идваха от далечния град Талбидон.

— Аз съм Дромеши — представи се Ленъкс, вземайки името на Светулката, с която бе затворен някога в една килия.

— И ти ли си търговец? — запита Джамарш.

„По-добре да не съм. Не знам имената на половината стоки, с които се търгува на тази планета.“

— Не.

— Може би си боец?

„Мистик, общуващ с духовете — това щеше да е по-добре, но не познавам достатъчно религията им. По-добре да приема това, което ми представят.“

— Боец съм — кимна Ленъкс.

— Къде са ти оръжията?

„Виждате меча и камата ми. Какво още трябва да носи боецът със себе си?“

— Оставих ги при моето кадеко. Бяха твърде тежки, за да ги мъкна. Ще намеря нови, когато стигна в Браканан.

— Голяма глупост е да пътуваш толкова зле въоръжен и сам. Ами ако бяхме рейбони или севънсейли?

Рейбони, рейбони… Беше чувал тази дума. Какво ли означаваше? А, да — скитащите пустинни крадци. Севънсейли. Не се сещаше за значението, но сигурно е нещо подобно.

— Щях да обясня, че идвам с мир.

— Рейбоните не приемат такива обяснения.

„Какво трябва да отговори на това един боец?“

— Тогава щях да те убия.

— Само с меч и кама? — усъмни се Сумричи.

— Точно така — отвърна Ленъкс.

— Говориш много самоуверено.

— Излязъл съм жив от всичките си битки досега. Това е основание за самоувереност у всеки боец.

„Хайде някой да смени темата. Все по-надълбоко затъвам.“

Трите Светулки размениха шепнешком няколко думи и Джамарш отново се обади:

— Ще прередим товара и ще ти дадем да яздиш едното кадеко.

„Един самоуверен боец лесно се справя на тази планета, нали така?“

Ленъкс се радваше, че устата му вече не може да се разтяга в усмивка, защото щеше да му бъде много трудно да я потисне.

Нешбидан погледна Ленъкс.

— Ял ли си? — запита той най-накрая.

— Отдавна. — Ленъкс носеше сушено месо за три дни в един джоб на мантията си, но бе решил да го пази за в краен случай.

Нешбидан бръкна в една торба и му подхвърли нещо. Приличаше на престаряла сбръчкана круша. Ленъкс я погледна, но като усети, че са се втренчили в него, я захапа. Не беше особено сочна, обаче той сдъвка и преглътна някак отхапаното парче, а после отхапа още едно. Този път му се стори по-вкусна и когато я довърши, реши, че доста му е харесала.

— Нашите кадеко вече добре си отпочинаха — обяви Джамарш, след като Ленъкс свърши с яденето. — До залез можем да преполовим пътя до следващия оазис.

Джамарш посочи на Ленъкс на кое кадеко да се качи и трите Светулки бързо прередиха товарите на животните. Имаше общо дванайсет кадеко, но само ездитните животни носеха някакви подобия на амуниции. Ленъкс гледаше как останалите се качват на животните си, после повтори действията им, опитвайки се да държи единствения ремък на оглавника точно като тях. Нешбидан веднага зае място най-отзад, а другите две Светулки обясниха на Ленъкс, че трябва да язди отпред заедно с тях.

Когато потеглиха, осемте товарни кадеко тръгнаха след тях, изравнявайки крачката си с ездитните.

— Ще трябва да намерим сигурно място за нощувка — обади се Джамарш. — Тази част на пустинята е пълна с рейбони.

— Защо просто не продължим да яздим? — предложи Ленъкс, чудейки се защо не лагеруват в горещината през деня и не пътуват през нощта, когато ще е по-трудно да ги забележат.

— Ти си или най-смелият, или най-лудият от всички бойци, които съм срещал досега — отговори Джамарш.

— Както кажеш — съгласи се Ленъкс. — Аз съм просто пътник.

— Наистина ли си склонен да яздиш през нощта? — полюбопитства Сумричи.

— Та те са само бандити.

— Ние сме смели жанди — така наричаха себе си Светулките, — но дори ние не се осмеляваме да предизвикваме рейбоните.

— Виждал съм Хора да ходят сред тях без страх — подметна Ленъкс, който чакаше удобен момент да заговори за своята раса.

— Защото Хората са невежи — отговори Сумричи. — Казвали са ми, че дори не можели да виждат нощем.

„По дяволите! Нищо чудно, че не яздят нощем из териториите на рейбоните. Светулките виждат в тъмното! Дори да не го помнех, не трябваше да забравям, че ние светим през нощта. Внимавай, Ленъкс, или още първия ден ще хвърлиш топа!“

— Те имат невероятни оръжия — каза накрая Ленъкс.

— Чувал съм, но не съм виждал — рече Джамарш.

— Аз съм виждал — отсече Ленъкс. — Можем да научим нещичко от тях.

— Ти беше ли в Браканан, когато го нападнаха? — запита Сумричи.

— Бях.

— Вярно ли е, че един от Хората помислил, че може да се маскира и да се доближи до пирамидата?

— Вярно е — потвърди Ленъкс.

Сумричи изсумтя презрително.

— Ясно е, че няма какво да научим от тях.

— Не знам — рече Ленъкс, — Ние нямаме нещо, което те да искат, обаче те имат нещо, което на нас ни е необходимо — оръжията им. Мислил съм си, че няма да е лошо да общуваме с тях.

— Това ми мирише на богохулство — отсече Джамарш.

— Жандите са избраният от Бога народ. Не търсим връзка с низши същества.

Ленъкс реши да изостави тази тема. В края на краищата, тримата търговци не бяха онези, които трябваше да убеждава. Освен това вече направи доста гафове. Колкото по-скоро стигне Борганан и се отърве от компанията им, толкова по-добре. Ще изчака, докато ги опознае достатъчно, преди отново да заговори за Хората.

Точно преди смрачаване стигнаха до група скалисти възвишения и решиха да нощуват там. Вързаха всички кадеко и всяка от трите Светулки си опъна малък заслон, за да не ги навява пясък. Не предложиха заслон на Ленъкс и той не си поиска.

Нешбидан извади манерка от дисагите си, пийна две глътки и я прибра. Джамарш и Сумричи направиха същото. Пак никой не предложи вода на Ленъкс. Той не искаше да видят манерката му, не знаеше дали бойците носят такъв вид манерки, затова ги изчака да заспят, пийна няколко глътки и се учуди, че вече не изпитва жажда.

Още не беше свикнал да уринира както трябва, струята отиваше назад, като при котките, затова махна мантията и облекчи телесните си нужди. Усети, че е гладен — храната на Хората вече не го интересуваше, но все пак имаше тяло, което да поддържа. Не искаше да вади тайния си запас от сушено месо, нямаше представа кога пак ще бъде сам. Помисли да вземе още плодове от дисагите на Нешбидан. Но ако го видят, ще го сметнат за крадец и перченето, с което се бе надявал да избегне всякакви конфликти, няма да му бъде от полза.

Ала колкото повече се опитваше да прогони мисълта за храна от мозъка си, толкова повече огладняваше. Вече щеше да извади парче месо, когато видя още едно подобно на скарабей насекомо да лази по скалата на няколко крачки от него. Този път не изгуби излишно време да го убива и като си спомни, че вече не принадлежи към расата на Хората и че това отвратително нещо в ръцете му е много вкусно, затвори очи, захапа го и го изяде буквално за секунди.

Хвана още четири в следващия половин час, а после отиде при едно самотно дърво и разгледа цветовете и листата му. Знаеше какво ядат Светулките, бе наблюдавал това доста отблизо в килията, беше надниквал и в няколко кухни из Браканан. Но тук нямаше месо и плодове, които съставляваха обичайната им храна. Затова изяде почти половин кило бодливи пъпки и кожести листа с огромната надежда, че няма да навредят на новото му тяло.

На сутринта малко му се гадеше, но неразположението мина съвсем скоро и той разбра, че ако използва тайните си запаси от месо, има как да оцелее в пустинята поне няколко дни. Нешбидан, който, изглежда, имаше грижа за храната, му подхвърли още един сушен плод. Този път Ленъкс се направи, че го изяжда, но успя да го скрие в един джоб на мантията си. Мисълта, че точно сега трябва да изяде нещо, му се стори противна. Всички пийнаха обичайните две глътки вода и трите Светулки възседнаха животните си. Ленъкс последва примера им и след миг вече отново яздеше през опалената от слънцето пустиня.

Въпреки новия си метаболизъм той скоро усети неразположение в пустинната жега. Или е станало по-горещо от вчера, в което се съмняваше, или му трябват повече течности, отколкото е смятал, че са му необходими. Нямаше как да пийне спасителна глътка вода от манерката си, затова безмълвно се помъчи да свикне с неудобството с надеждата положението да се подобри.

Джамарш и Сумричи подхванаха някакъв разговор. Вместо да вземе участие в него, Ленъкс слушаше внимателно и се мъчеше да си представи какво означават непознатите за него думи. Беше по-лесно от вчера, защото не се опитваше да отговаря, мислейки какво да каже. Трите Светулки пътуваха вече четвърти месец и щяха да минат още пет, преди да се приберат по домовете си. Четвъртият от кервана бе загинал в двубой преди месец. Ленъкс го засърбя езикът да попита дали двубоят е бил с един от тях тримата или с някого другиго. Искаше му се да пита и за какво биха могли да се бият до смърт, но нямаше как да зададе въпросите, без да издаде невежеството си.

По-късно сутринта Светулките спряха, слязоха от седлата и Ленъкс направи същото. Обърнаха се на североизток, вдигнаха ръце над главите си и останаха така доста време неподвижни, след това се качиха отново на своите кадеко и продължиха пътя си. Ленъкс предположи, че това е била молитвата им, но никой от тях не произнесе и думичка. Не посмя да пита, защото и той като тях бе стоял с вдигнати над главата ръце. „Ако се наложи да се разделим или да ви убия, добре ще е да сте се молили, обърнати към пирамидата, за да знам накъде да вървя.“

Не разбираше как намират пътя си насред пустинята, но на два пъти смениха посоката и стигнаха до два оазиса. На първия оставиха всичките кадеко да се напият до насита. Ленъкс също успя да пийне скришом малко вода от манерката си и да я напълни, когато спътниците му отидоха в друга посока, вероятно за да облекчат насаме природните си нужди. Малко след обяда стигнаха до втория оазис и седнаха на сянка. Нито Светулките, нито животните им показаха някакви признаци на жажда.

С ъгъла на окото си Ленъкс забеляза някакво бързо движение и се обърна. Всичко беше спокойно, но в следващия миг той пак го зърна и светкавично мушна ръка в пясъка. Пръстите му напипаха нещо, което се извиваше и се мъчеше да се освободи. Стисна здраво и измъкна от земята тлъст сочен безок червей, дълъг може би половин метър. Червеят се изви и се опита да достигне ръката му с четинестия си език. Ленъкс усети, че езикът е опасен, дори може би смъртоносен, бързо смени захвата и го улови точно зад главата.

„Господи, какво бързо тяло! Никой от Хората нямаше да е достатъчно бърз, за да улови това чудо.“

— Чудесно, Дромеши — провикна се Нешбидан. — Добре ще си похапнем тази вечер.

Ленъкс извади нож, отиде настрана и обезглави червея. Тялото продължаваше да се извива като живо и за миг той се почуди какво да прави с него. Ако го хвърли на земята, може пак да се зарие мълниеносно в пясъка и да го изгубят. Продължи ли да го държи така, докато соковете му се изцеждат от него, ще издаде невежеството си, ако тялото е безполезно без тези сокове.

Бързо размисли и взе решение.

— Това е моят дар за теб — Ленъкс подаде гърчещото се тяло на Нешбидан.

Светулката хвана червея и моментално стисна там, където допреди малко се намираше главата му. Соковете веднага секнаха.

— Приемам любезния ти подарък — и Нешбидан се поклони ниско на Ленъкс.

— Още малко и щеше да си загубиш ръката — отбеляза Джамарш. — Малцина жанди биха се опитали да хванат сляп червей без оръжие.

— Това е само сляп червей — Ленъкс сви рамене, отбелязвайки мислено, че никога не бива да си пъха ръката в пясъка подир нещо, което не може да види.

— Както казах вчера — поде Джамарш, — или е смел, или е луд.

— Скоро ще има случай да докаже какъв е — подхвърли Сумричи, взирайки се напред в пустинята.

— Какво искаш да кажеш? — запита Ленъкс и усети неприятно присвиване в стомаха.

Сумричи махна към хоризонта, където се появиха група ездачи.

— Рейбони — съобщи той на висок глас.