Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Право по рождение (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Miracle of Rare Design, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

МАЙК РЕЗНИК, ПРЕОБРАЗЕНИЯТ. Transcensus

Американска, първо издание

Редактор Весела Петрова

Предпечатна подготовка Митко Ганев

Формат 84/108/32 Печатни коли 13

ИК „Лира Принт“ София, „Цариградско шосе“ 113

Печат „Балкан прес“ АД — София

Превод (c) Славянка Мундрова, 2000 (c) Лира Принт, 2000

ISBN 954-8610-28-0

Формат: 130×200 мм. (20 см.). Страници: 202. Цена: 5.00 лв.

 

Transcensus

Mike Resnick A MIRACLE OF RARE DESIGN:

A Tragedy of Transcendence

Copyright (c) 1994 by Mike Resnick

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

20.

Изобщо не приличаше на Светулка. Но и Артизмо изобщо не приличаше на Медина. Това беше влажна, душна планета, обрасла с джунгли и пълна със странни създания. А Ленъкс носеше тялото на най-странните сред тях, на разумната раса, която Пионерският корпус беше кръстил Ястреборозите.

Всъщност той беше там, за да помогне за освобождаването на четирима пионери, които картографирали планетата, когато били нападнати и пленени от Ястреборозите. Не бяха поискали никакъв откуп за тях и понеже местните отказваха да преговарят с дипломати от рода на Хората, там трябваше да иде фалшив Ястреборог — Ленъкс, да проучи положението и да измъкне пленниците.

Това тяло беше предназначено да улесни задачата му. Беше ниско и набито, страшно силно, способно да вдига неимоверно тежки неща и да нанася смъртоносни удари на много по-големи от него същества. Кожата беше дебела и на плочки — същинска броня, и с изключение на лицето, дланите и стъпалата беше покрита с къси пера, пъстра смесица от жълто, оранжево и синьо, които го пазеха от постоянните валежи.

Краката му харесаха още от самото начало. Когато вървеше през джунглата, голямото му тегло ги вкарваше на петнайсетина сантиметра в калта. При това те леко се изкривяваха, а когато ги измъкнеше, веднага възстановяваха формата си, така че движението му никога не се затрудняваше.

Имаше по два палеца от двете страни на всяка длан и в скоро време започна да се чуди как Хората могат да правят толкова много неща само с по един палец на ръцете. Въпреки големината и тежките кости ръцете му можеха да извършват и най-деликатни манипулации.

По гладките му длани имаше мрежа от пори, по-големи от всички, които беше виждал. През тях можеше да усеща вкусове и миризми. Това също беше хубаво, защото еволюцията бе пропуснала да снабди Ястреборозите с ноздри и носни канали.

Ушите му бяха малки и заострени, едва побиращи се в стандартите на Хората, а слухът му беше доста по-слаб, отколкото на Светулките. И за голямо свое съжаление вече не разполагаше с нощно зрение. Това го правеше доста по-бавен, защото въпреки огромното си тегло и бронираната кожа не му се искаше да се натъкне на животните в джунглата, които ставаха за храна, докато не ги види пред себе си.

Беше изключително месояден. Беатрис Нгони го бе предупредила, но той не искаше да убива малките животни, които му попадаха, и да ги изяжда сурови. Затова се наяде с някакви плодове, ала веднага получи силни болки в стомаха. Възможно беше точно този плод да е бил отровен, възможно беше да се нахрани и с някой друг плод, но след този опит реши, че трябва да послуша Нгони. Когато се възстанови, хвана някаква малка, нищо неподозираща птичка, смачка я с юмрука си и я изяде заедно с перата и костите. След това трябваше да си признае, че му се бе сторила също толкова вкусна, колкото и най-изисканите гастрономически специалитети на Хората.

Най-изключителната част от новото му тяло беше дългият, набразден и закривен рог, стърчащ от челото му. Когато за пръв път го видя на холограмите, беше сигурен, че се използва за бой или при срещи с женските от тази раса, но грешеше. По липса на по-подходящ израз Нгони го наричаше рог на възприятието и той беше точно това — уникален емпатичен приемател, който разчиташе чувствата на всяко живо същество.

Отначало Ленъкс смяташе, че рогът ще му подсказва кой Ястреборог го харесва и кой не. По-късно обаче започна да проумява истинското му предназначение. Когато уби птичката, почувства ужаса и страданието й. Щом откъсна от клона плода, който беше изял преди това, усети слаба, но съвсем истинска реакция — не смърт, а някаква непонятна, почти неразбираема форма на оскърбление и болка.

„Как понасят това, по дяволите? За да поддържат тия тела, трябва поне веднъж на ден да убиват. Предсмъртните спазми на жертвите им не ги ли подлудяват? От друга страна, те не могат да лъжат, защото рогът веднага ще усети. Точно по същата причина не си ги представям да воюват често, дори изобщо. Едва-едва усетих реакцията на плода, бях толкова гладен, че пренебрегнах реакцията на птичката, но как ще се оградиш от страданията на хиляди умиращи от твоята раса?“

Пионерите, които се бяха върнали, разказваха, че според тях шарките на Ястреборозите са обозначения на кланове и племена и че индивидите с една и съща шарка имат тенденция да се движат заедно. Бяха срещали и самотни екземпляри, но никога не бяха виждали два Ястреборога с различни шарки да живеят заедно. Клановете водеха полуномадски живот, движеха се след домашните си месодайни животни, които търсеха непрекъснато нова паша, ала винаги се държаха в ясно определени граници.

Това усложняваше задачата на Ленъкс. Трябваше да намери не някакъв, а точно определен клан Ястреборози. Похитителите на пионерите имаха пера, оцветени точно като неговите. Затова беше сигурен, че ако срещне семейство с различна шарка, вероятно ще го убият като нашественик или шпионин, или просто като вековен враг.

И така, той продължаваше да си пробива път през джунглата, която сякаш нямаше край, търсейки следи от Ястреборози. Минаха четири дни, преди да попадне на следа — покрита яма, очевидно капан. Не го биваше за следотърсач, затова вместо да се опитва да последва онези, които бяха заложили капана, се скри наблизо. Беше сигурен, че някой рано или късно ще дойде да го провери.

Не му се наложи да чака дълго. След около шест часа, точно преди залез, към ямата внимателно се приближи един Ястреборог — първият, когото досега бе видял. Шарката му беше съвсем различна от тази на Ленъкс — снопчета червени и зелени пера на жълтокафяв фон. Ленъкс вярваше достатъчно много на наблюденията на пионерите, затова предпочете да не се приближава открито до него.

Пропълзя тихо в храстите и стигна на около шест метра. Ястреборогът вече проявяваше признаци на нервност, защото рогът му несъмнено беше уловил явно вражески вълни откъм Ленъкс — изправи се внезапно, огледа се и внимателно пристъпи към ямата.

„Той не улавя посоката! Значи усеща, че нещо изпитва ярост към него, но смята, че тя идва от хванато животно.“

Ястреборогът щеше да стигне до ямата с две-три крачки и тогава щеше да установи, че опасността идва от другаде. Мисълта наелектризира Ленъкс, той изскочи от храстите и се засили към гърба му, преди да бъде усетен. Ястреборогът изгрухтя смаян, търкулна се по дебелата трева, закриваща ямата, пропадна надолу и тупна на дъното на дълбочина около три-четири метра.

Ленъкс пристъпи към ямата и погледна вътре. Ястреборогът явно не беше ранен. Стана, отърси се и се заоглежда в тъмното. Рогът на Ленъкс долови враждебност и недоумение.

— Убий ме и край — проговори Ястреборогът с плътен дрезгав глас.

— Нямам желание да те убивам — отвърна Ленъкс. — Искам само да поговорим. Ако ми дадеш информацията, която търся, ще ти помогна да излезеш от ямата.

— Защо да вярвам на един дроика?

Тъй като бяха от една и съща раса, Ленъкс заключи, че Дроика отговаря на обозначението за неговата шарка.

— Или ще ми повярваш, или ще останеш тук и ще умреш от глад — отговори Ленъкс. — На мен ми е все едно.

Ястреборогът не сваляше поглед от него, опитвайки се да разбере коя от двете възможности е по-малко неприятна. Накрая рече:

— Ще говоря.

— Добре.

— Кой си ти?

— Името ми е Ленъкс.

— Това не е име на Дроика.

— Сега е — отвърна Ленъкс.

— Каква информация ти е нужна?

— Дроиките хванаха четирима пришълци. Къде да ги намеря?

— Не знам нищо за това.

— Добре. Къде мога да намеря дроиките?

Ястреборогът го изгледа, без да отговори.

— Хубаво — сви рамене Ленъкс. — Стой си тук и проклет да си.

Той се обърна и се отдалечи от ямата. Беше готов да продължи нататък и изобщо да не се обърне назад, защото знаеше, че рогът на Ястреборога ще улови хитростта. Когато вече беше доста далеч, с чувство на облекчение дочу стържещия глас да го вика:

— Върни се! Измъкни ме оттук и ще те заведа при тях!

Ленъкс се върна и с помощта на невероятно силните си мускули откърши един клон, дълъг близо три метра. Мушна единия му край в ямата и когато Ястреборогът се хвана за него, го изтегли.

— Как се казваш? — попита той, когато Ястреборогът излезе.

— Ярлтоп.

— Колко далеч са дроиките?

— Не е много. Може би един ден или малко повече.

— Тогава да тръгваме.

Ярлтоп тръгна през гората и Ленъкс го последва. Не се случи нищо, тъй като Ястреборогът избираше най-безопасните пътеки. Точно преди да се стъмни, намериха едно малко животно, което според Ленъкс невероятно много приличаше на измрелите земни антилопи дуикър. Ярлтоп му направи знак да пази тишина и почна да се движи в широки кръгове около животното. Ленъкс зачака неподвижен. Сетне усети с рога си, че животинчето внезапно е разбрало за заплашващата го опасност.

Ленъкс и животното чуха едновременно изшумоляването на храстите отляво, но само човекът разбра, че това всъщност е камък, метнат от Ярлтоп, за да го заблуди. След миг той се хвърли върху нищо неподозиращото животно и го уби със сухия клон, който бе намерил, докато обикаляше. Сега Ленъкс не само усети страха и страданието на животното, но и триумфа на Ярлтоп, и нетърпението му час по-скоро да почне пира.

Ленъкс разбра още и че около него в гората през цялото време има толкова много смърт, та някак си е свикнал с нея. Защото усети, че триумфът на Ярлтоп е много по-силен от безсловесните агонии, които постоянно улавяше.

Той се присъедини към Ястреборога, помогна му да отдели костите и изгълта около три кила сурово месо. Двамата прекараха нощта в хралупата на едно огромно дърво, използвано за подслон от отдавна умрели животни. Ленъкс знаеше, че рогът ще му даде знак, ако Ярлтоп намисли да се измъкне през нощта. Когато сутринта се събуди, намери Ястреборога да спи спокойно до него.

Скоро потеглиха отново, пробивайки си път през оредяващата гора, и Ленъкс усети, че Ярлтоп почва силно да се безпокои.

— Какво има? — запита той.

— Скоро ще стигнем до земите на Дроиките — отговори Ярлтоп. — Като ме видят, ще ме убият.

— Ще им кажа, че си ми помогнал, и сигурно ще те оставят.

Емоционалният изблик, който улови, беше толкова силен и толкова неясен, че Ленъкс можеше да си извади едно-единствено заключение — навярно е казал нещо от рода на „уморен съм и трябва малко да си почина, за да ми поникнат чифт колела“. Не умееше да интерпретира емоциите, които улавяше, но впечатлението му бе, че дроиките по-скоро ще убият и двамата, отколкото да оставят другаря му жив.

— Заведи ме по-близо до тях и след това можеш да си вървиш — каза той най-накрая.

Ястреборогът се втренчи в него, явно опитвайки се да изтълкува липсата на излъчване.

— Какъв дроика си ти?

— Много особен.

— То си личи. — И след малко: — Вече сме близо до тях.

— Още по-близо.

Ярлтоп тръгна пак, този път по-бавно и по-предпазливо, и след още половин час пак спря.

— Сега какво има? — запита Ленъкс. Ярлтоп посочи малко цветно петно на около една миля.

— Дроиките!

Ленъкс се взря нататък, ядосвайки се, че няма зрението на Светулките. Накрая различи няколко малки жълто-оранжево-сини фигурки, които пазеха около три дузини пасящи кравеподобни животни.

— Добре. Изпълни обещанието си. Върви си в мир.

Ярлтоп го изгледа учуден.

— Ти наистина ли няма да ме убиеш?

— Знаеш, че няма.

„Наистина ли знаеш? Нима Ястреборозите са се научили да контролират емоциите си до такава степен, че да не могат да бъдат усетени?… Но това е смешно! Аз улавях всяка реакция и всеки страх, които ти изпитваше, откакто сме заедно. Така че защо се чудиш, че държа на думата си? Навярно мисълта, че враг може да бъде оставен жив, просто не е за вярване. Което означава, че сигурно воювате помежду си. Но, кълна се в живота си, не разбирам как можете да причинявате страдание, когато то се връща обратно при вас чрез собствения ви рог! Все още имам много неща да научавам за вас.“

— Ако всички дроика бяха като теб… — каза Ярлтоп, изчезвайки сред храсталака.

„Това пък какво ли означава? Че иска всички да са като мен, понеже те са хулиганите на планетата, или пък понеже миролюбивите Ястреборози са по-лесни за убиване?“

Ленъкс продължи да разглежда дроиките, опитвайки се да намери начин да се приближи до тях. Тогава внезапно му дойде на ум, че няма нужда от план, той е дроика като тях, а щом клановете и племената на Артизмо ходят все заедно, ще го приемат веднага. Тръгна напред гордо изправен и измина почти половината разстояние, преди Бройките да го забележат. Бяха пет, скупчиха се, когато той наближи, и си заговориха нещо на нисък глас.

Когато стигна на около десет метра от тях, Ленъкс спря.

„Аз ли трябва да ги поздравя, или те мен? Има ли някакъв символ на ранг, който да разпозная?“

Остана неподвижен, като се взираше в тях.

— Ти не си от нашето семейство — обади се най-близкият дроика.

Рогът на Ленъкс не усети безпокойство.

— Да, не съм — отговори той.

— Сигурно си далеч от дома си — каза друг. — Ако си гладен, ще убием боиша за теб.

— Не е необходимо — отказа Ленъкс, защото макар да бе гладен, никак не му се искаше да понесе емоционалната травма от смъртта на някое месодайно животно.

— Срещна ли бедрона? Видели са ги навътре в гората.

„Какво, по дяволите, е бедрона? Животно или пък може би член на клана на Ярлтоп?“

Тъкмо щеше да отговори, че не е видял нищо интересно, но се сети, че роговете им ще уловят лъжата.

„Добре, да предположим, че говорят за Ярлтоп.“

— Да, срещнах.

— Щастие е, че си оцелял.

— Така е наистина.

— Как се казваш, пътнико?

— Ленъкс.

Лицето на Ястреборога се смръщи.

— Много необичайно име.

— Чужд, ръбест звук — добави друг Ястреборог. — Повече подхожда на пришълец, отколкото на дроика.

— Не мога да преценя — отвърна Ленъкс. — Никога не съм виждал пришълци.

— И все пак изпитваш напрежение при мисълта за тях. — отбеляза Ястреборогът. — Къде ти е смелостта, Ленъкс?

— Винаги съм уважавал неизвестното — отвърна премислено Ленъкс. — Ако видя пришълец, може би ще усетя същото като вас.

— Те са в заграждението на Шумарио, ако искаш да видиш нещо такова — каза първият Ястреборог.

— Те? — повтори Ленъкс. — Искате да кажете, че сте хванали няколко раси пришълци?

— Една раса, четирима пришълци.

— Много бих искал да ги видя — Ленъкс се опитваше да прикрие вълнението си.

Петимата се почувстваха неудобно от силата на емоционалното му излъчване. Двама от тях отстъпиха назад и наежиха пера.

— Е? — каза първият Ястреборог.

— Какво? — запита смутен Ленъкс.

— Ако искаш да ги видиш и нямаш важна работа, отивай.

„Да отивам ли? Къде?“

— Бях дълго време сам в гората — обясни Ленъкс, — Може би някой от вас ще ме придружи?

— Защо? — запита искрено учуден Ястреборогът.

— Защото ми липсва компанията на друг дроика.

Улови още повече любопитство.

— Наистина ли?

— Така е.

— Ти си много необикновен дроика. Наистина ти подхожда да носиш необикновено име.

— Аз ще ида с него — предложи най-дребният от Ястреборозите.

— Да си видиш ганшито — подхвърли първият и другите прихнаха.

Ленъкс веднага усети притеснението на дребния Ястреборог.

„Приятелката му? Майка му? Или любимото му домашно боиша?“

— Хайде, Ленъкс — подкани го дребният Ястреборог. — Няма нужда да стоим повече при тия биджуна.

Ленъкс улови първо гняв, после добро настроение. Това вероятно беше някаква обидна дума, но другите веднага доловиха, че е използвана като добронамерен духовит отговор.

— Вземи едно боиша с вас — предложи първият Ястреборог.

— Някои от нас не са толкова стари и мързеливи, че да не могат сами да си хванат храна — бе отговорът.

— Спомни си какво каза, когато усетиш празнота в стомаха.

Последваха още закачки и Ленъкс заедно с дребния Ястреборог се отправиха на север. Въпросите напираха на устата на Ленъкс — Републиката знаеше за тях дори по-малко, отколкото за Светулките, — но не смееше да пита. Ако се покажеше по-невеж, нямаше да може да излъже или да извърти, защото те имаха забележителните си рогове. Затова се задоволи да наблюдава растенията и да класифицира дърветата, храстите, тревите и цветята.

Водачът му се казваше Елорми и много се притесняваше от ниския си ръст. Ленъкс го бе сметнал за младеж, но той беше възрастен и за да докаже стойността си в това изключително материално общество, с радост се заемаше с уморителни и опасни задачи. Без съмнение затова бе приел и да съпровожда Ленъкс до пленниците от Пионерския корпус.

Елорми, изглежда, също като Ленъкс обичаше да върви, без да говори, и денят мина без произшествия. В късния следобед Ястреборогът измайстори примитивен навес от гъвкава лоза, намери един камък и уби малко животно, подобно на гризач, от безопасно разстояние — безопасно не заради евентуално нападение от страна на животното, а достатъчно далеч от емоционалните му излъчвания. Изядоха го сурово и Ленъкс отново се възхити от забележителната работа на Беатрис Нгони и екипа й върху вкусовите му рецептори и храносмилателната му система.

— Утре сутринта ще пристигнем до заграждението на Шумарио — каза Елорми — и там ще се разделим.

— Благодарен съм ти, задето дойде с мен.

— Как смяташ да ги спасиш?

Ленъкс трепна изненадан.

— Кого да спася? — запита с изумление.

— Пришълците.

— Какво те кара да мислиш, че съм тръгнал да ги спасявам?

— Ти си тук заради това, нали?

Ленъкс беше наясно, че Елорми веднага ще усети, ако излъже, и предпочете да не отговаря.

— Бях с теб цял ден — продължи Елорми — и знам, че каквото и да си, ти не си дроика независимо от външния си вид.

— Тогава защо не се опита да ме убиеш? — запита Ленъкс.

— Защото не улавям враждебност в теб.

— Дори и да е така, те са пленници на бройките. Защо не се опитваш да ме спреш?

— Гневът и агресията, които излъчват пленниците, разстройват всичко живо наоколо. Струва ми се, че е по-добре да си идат.

— Тогава ще ми помогнеш ли?

— Ако ми направиш една услуга в замяна.

— Каква?

— Пленниците идват от друг свят, нали?

— Така е.

— А има ли и други светове?

— Много повече, отколкото можеш да преброиш — отвърна Ленъкс.

— Баща ми е разказвач на приказки, както е бил баща му преди него и неговият баща преди него. Някой ден, когато вече ще бъда много стар, за да паса боиша или да върша другите си задължения, и аз ще стана разказвач на приказки.

Ленъкс се вгледа изненадан в него.

— И това какво общо има…

— Приказките, които баща ми и дядо ми разказваха, са все едни и същи — продължи Елорми. — А аз искам да открия нови приказки за разказване. Искам да посетя други светове и като се върна, да смая въображението на моя народ с чудеса, които те никога не са виждали. — Той направи малка пауза. — Това е моето предложение. Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш.

„Гръм да ме удари! Пернат и рогат разказвач на приказки да иде да живее гол-голеничък на чуждопланетен свят!“

— Елорми — каза Ленъкс, — сделката е сключена.