Майк Резник
Преобразеният (16)

16.

Ленъкс стоеше на върха на масивната пирамида и гледаше пустинята с изкуствените си очи.

Наблюдаваше обедното небе, облаците, пълзящите пясъци, Браканан, който се намираше на около три мили. След това затвори очи и раздвижи зачатъчните си крила.

Нищо не се случи.

„Какво виждаха те? Нима мислеха, че могат да летят? Разбираха ли, че скачат към смъртта си? А ако в началото не са го разбирали, дали са го разбрали по средата на летежа си? Съжалявали ли са в този миг, или пък са желаели именно смъртта?“

Отвори очи и погледна надолу към земята. Не му се зави свят, не се уплаши, че ще загуби равновесие.

„Какво кара човек или жанди да скочи доброволно от тази височина? Дали са получавали такова вътрешно откровение или екзалтация, та да сметнат, че то не може да се сравни с нищо, което ще преживеят в бъдеще? Дали са разбирали, че теокрацията прави живота им безсмислен, и са скачали, защото нямат възможност да променят съдбата си?“

Цяла седмица той ходеше при пирамидата, всяка нощ. Молитвите все още бяха неразбираеми за него, но вече схващаше външната страна на церемонията и не му беше трудно да стане един от хилядите, присъстващи на нощния ритуал. Не мина нощ, без двама или трима жанди да се изкачат до самия връх на пирамидата, да застанат там, където стоеше сега, и да се хвърлят в празното. Не се принасяха в жертва. Никой не ги караше да го правят. Нито пък бяха дрогирани. Бяха възрастни с ясно съзнание. Не изглеждаха особено обзети от религиозен унес, имаха толкова основания да умрат в онзи момент, колкото и седмица или месец преди това. И все пак скачаха.

Ленъкс погледна надолу и видя една самотна фигура да идва към пирамидата, водейки кадеко. Човешкото му зрение никога нямаше да може да го разпознае, но новите му очи ясно различиха Борлешан, с когото не се бе виждал от първия си ден в Браканан. Той извика за поздрав и замаха с ръце, докато Светулката накрая погледна нагоре. После заслиза по стъпалата отзад на пирамидата.

— Казаха ми, че мога да те намеря тук — рече Борлешан, когато Ленъкс най-накрая стъпи на земята и се приближи до него. — Дойдох да се сбогуваме.

— Връщаш се в пустинята с твоите рейбони ли?

— Нищо не ме задържа в града. Тук се… притеснявам.

— Как е коляното ти?

— Болката вече я няма.

— Радвам се да го чуя. Желая ти всичко най-добро.

— И аз искам да ти пожелая същото — отвърна Борлешан, — но Богоизбраният няма нужда от пожеланията на един рейбони.

— Богоизбраният?

— Така те наричат, Завиър Уилям Ленъкс, и това е другата причина да замина.

— Не разбирам.

— Чоманчи убеди свещениците, че Бог те е превърнал в жанди. Пътувал съм с теб и все ме молят да говоря за приключенията ни.

„И не можеш да лъжеш, за да спасиш душата си.“

— Разбирам — каза на глас Ленъкс.

— Не мисля. Видях с очите си чудната медицина на Хората и съм убеден, че знам как е било извършено твоето преобразяване. Но да го кажа, да изрека нещо противоречащо на онова, което Чоманчи е прогласил, ще означава да се самопрокълна като богохулник. Много по-добре е да ида в пустинята, сред моите подобни, където се надявам никога да не стане дума за това.

Ленъкс протегна ръка.

— Какво означава това? — запита Светулката.

— Това е жест на Хората. Хвани я.

Борлешан хвана ръката му.

— Това значи, че сме приятели и ти желая всичко най-добро.

— Не зная защо си тук, Завиър Уилям Ленъкс, но Хората се отнесоха добре с мен. Надявам се мисията ти да успее, каквато и да е тя. Ще наблюдавам отдалеч, но с интерес.

Борлешан се обърна и тръгна към своето кадеко, а Ленъкс, вместо да се качи на пирамидата, пое по прашния път към Браканан.

"Обичам ги тия вътрешни клепачи, мислеше той, докато вятърът шибаше лицето му. Защо ли не присаждат такива приспособления на всички Хора, които работят в пустинни светове? Ами краката — сигурно сега тежа повече, отколкото като бях от рода на Хората, но те като че ли никога не се уморяват. Прииска му се да потича из града, за да провери издръжливостта им, но се въздържа. Това беше общество със строги закони и нарушаването им като нищо щеше да се приеме за богохулство. Никой не тича из града, не си увива мантията по друг начин, не предлага промени във взаимоотношенията. Само Ленъкс, благодарение на Бога и на Чоманчи, като че ли можеше безнаказано да задава въпроси.

Когато преполови пътя до Браканан, той смени посоката и реши да направи широк кръг около града.

„Странно, но аз също се притеснявам в Браканан, макар и не по същата причина като Борлешан. Харесвам чувството за свобода и сила, които ми дава това тяло, но в тяхното общество има толкова малко свобода, че се чувствувам ограничен и физически, и умствено. Има премного неща, които Светулките могат да правят с тялото си, а им е позволено да правят толкова малко…“

Стигна до дома на Чоманчи малко преди залез и седна да вечеря заедно със свещеника. Двете женски Светулки им поднесоха храната, както всяка вечер.

— Имам един въпрос — обади се Ленъкс, когато те изчезнаха обратно в кухнята. — Те твои съпруги ли са?

— Да.

— Защо не вечерят с нас?

— Те са женски.

— Нима женските Светулки не огладняват? — попита Ленъкс, надявайки се да прикрие иронията в гласа си.

— Те не са равни с нас нито физически, нито умствено. — отговори Чоманчи. — Най-добре е да живеят отделно.

— Обучавате ли ги така, както младите мъжки Светулки?

— Не, разбира се. Това би било напразен труд.

— Значи не заемат важни постове в обществото?

— Не са подходящи — отсече Чоманчи.

— Разбирам.

— Не одобряваш ли?

— Не е моя работа да съдя — отговори Ленъкс. — Просто се опитвам да разбера.

— Сами сме. Можеш да говориш открито.

Ленъкс взе една малка манерка.

— Ако на теб ти е отказано образование, ако ти е отказана възможността да получиш отговорен пост в Браканан, как би могъл да бъдеш по-интелигентен или по-полезен от тази манерка?

— Женските Светулки са образовани. Научени са да готвят и да шият още от най-ранно детство. Още преди да достигнат възрастта за раждане на деца, те знаят как да ги отглеждат.

„Обзалагам се, че ги бива и да мъкнат дърва например.“

— Очевидно не съм те разбрал — каза Ленъкс.

— Хората обучават ли своите женски така, както и мъжете?

— Да, правят точно това.

Свещеникът се позамисли и сви рамене.

— Те са друга раса.

„Е, това поне не е богохулство. Не си съвсем изгубен.“

— Разкажи ми още нещо за Хората — изрече Чоманчи, след като дълго бе мълчал замислен.

— Какво искаш да узнаеш?

— Те са се пръснали навред из галактиката, нали?

— Точно така.

— Колко са световете в тяхната Република?

— Последните данни, които знам, са за около дванайсет хиляди. За една година може да са станали с още няколко хиляди повече.

— Щом ламтят за толкова много светове, защо искаш да повярвам, че не се лакомят и за моя?

— Хората не присъединяват към Републиката никой свят, който сам не иска да се присъедини — обясни Ленъкс. — Светът трябва да гласува, че желае да стане член на Републиката, и това трябва да бъде утвърдено от правителството на Хората на Делурос VIII.

— Ние не искаме да бъдем присъединени — рече Чоманчи. — Така им казах. Ако говориш истината, защо не си заминат?

— Може би защото тук има нещо, с което те искат да търгуват — бе отговорът.

— Ако е така, сте в извънредно изгодно положение.

— Обясни ми.

— Докато вие можете да търгувате само с нещата, които се намират на Гротамана, те търгуват с неща от хиляди светове. — Ленъкс направи пауза, опитвайки се да разбере дали е постигнал някакъв напредък, но лицето на Чоманчи представляваше безстрастна маска. — Те могат да търгуват и с нещо, което е единствено в галактиката: с тяхното знание.

— Ние не се интересуваме от тяхното знание — заяви Чоманчи.

— Според мен по-добре е да поразмислиш — продължи Ленъкс. — Всички жанди вече могат да се възползват от техните медицински способности. Хората могат да предадат на твоя народ всичко, което знаят за науката на лекуването. Това ще сложи край на много смърт и страдания.

— Вече заповядах на моя народ да не посещава вашия аванпост.

— Защо?

— Защото твоята медицина противоречи на волята на Бога. Ако Той заповядва да страдаме и да умираме, кои сме ние, че да не се подчиним на желанията Му?

— Може би Той иска да те научи как да направиш болния жанди здрав, иначе нямаше да позволи на някого от рода на Хората да ти направи подобно предложение.

— Това е работа на Бледния, който винаги ни предлага лесния път — поклати глава Чоманчи. — Желанията на Бога са явни: когато те споходи болест или рана, то е, защото си престъпил Неговите закони и трябва да изтърпиш последиците от действията си.

„И защото ако оставиш това знание в ръцете на някой друг, влиянието на свещениците ще намалее, нали така?“

— Тогава помисли над факта, че можеш да имаш стоки от хиляди светове.

— Бог е сътворил нас и Гротамана. Какво друго ни трябва?

„Така говори свещеникът, който никога не е напускал дори града, да не говорим за планетата.“

— Има много неща — поде Ленъкс. — Тъкани, които вятърът не може да скъса. Бои, които лошото време не може да обезцвети. Машини, които могат да отидат там, където никое кадеко не може, и които никога не се уморяват.

— Ами оръжия?

— Да, и оръжия също.

— Какви видове оръжия?

„Оръжията са си оръжия, не е ли така?!“

Ленъкс описа подробно някои от най-простите огнестрелни оръжия. Свещеникът изглеждаше поразен.

— И какво ще искат Хората в замяна?

— Не знам — отвърна Ленъкс.

— Помисли.

— Тук има много минерали… — започна той.

— Минерали? — прекъсна го Чоманчи.

— Камъни с различен строеж. Много камъни, каквито Хората биха желали да притежават.

— За да се украсяват с тях ли?

— Да, и за това.

— Ние имаме много малко камъни.

— Хората имат машини, с които могат да ги открият дори да са заровени дълбоко в земята или да са скрити в стените на пещерите. Може да ви предложат много неща — за тях те не представляват особен интерес или пък ги имат в големи количества, в замяна срещу тези камъни, които нямат никаква стойност за вас.

Чоманчи продължи да го гледа безизразно и Ленъкс усети, че трябва да продължи с изброяването, да изреди колкото се може повече неща, които Хората биха могли да искат, за да не вземе свещеникът да оцени твърде високо диамантите, истинската им цел. След като изчерпи всички възможности — а те никак не бяха много на тази гола безплодна планета, свещеникът продължи да мълчи, но след няколко минути се изправи.

— Ще помисля за това.

„Разбира се, че ще помислиш, хитро дърто копеле. И ще намериш причина да се извъртиш и да преговаряш за оръжия.“

Ленъкс отиде да спи, чудейки се дали е действал правилно. Разбра отговора на другата сутрин, когато Чоманчи дойде при него.

— Помислих и ще говоря с Хората — обяви свещеникът.

„Много бързо мислиш. Сигурно си имаш някаква клауза за измъкване, скрита в несъществуващия ти ръкав.“

— Много се радвам да чуя това — отвърна Ленъкс.

— Ще уредиш да се срещна с тях тук, в Браканан. Понеже те са нашествениците, ще позволя да дойдат само двама, и то невъоръжени. Ти ще идеш до крепостта им и ще ги доведеш, ще бъдеш и преводач.

— Много ще се радвам да го направя.

— Ако дойдат повече от двама или се окаже, че имат скрито оръжие, или пък почнат да искат отстъпки, вместо да търгуват, ще знам, че си предал Бога заради Бледния. Тогава мъките, които си изтърпял като Завиър Уилям Ленъкс, ще бъдат нищо в сравнение с онези, които ще изтърпиш като Дромеши.

„Твърде много за Богоизбрания.“

— Разбирам — рече Ленъкс. — Кога искаш да се срещнеш с тях?

— Тук си от седем дни. Не желая да мислят, че много бързам, затова ще почакаш още двайсет дни, преди да идеш в крепостта им.

— Както искаш. Има ли нещо друго?

— Само едно — повиши глас свещеникът. — Бог ти е дал тяло на жанди и аз се държах с теб като с жанди.

— Оценявам това.

Свещеникът вдигна ръка.

— Не съм свършил. — И се взря в изкуствените очи на Ленъкс. — Хората са порочна и двулична раса, а ти още си наполовина от техния род. Ще те наблюдавам много отблизо.