Майк Резник
Преобразеният (15)

15.

— Кой си ти? — повтори Чоманчи с непроменено изражение.

— Не можеш ли да отгатнеш?

Светулката се замисли.

— Мисля, че си Завиър Уилям Ленъкс, но искам да съм сигурен.

— Да, аз съм — потвърди Ленъкс. — И помни, мога да те достигна много преди някоя Светулка да стигне до мен.

— Да ме убиеш ли си дошъл? — запита Чоманчи.

— Не, освен ако не ме принудиш.

— За отмъщение ли си дошъл?

— Не.

Чоманчи не сваляше поглед от него.

— Това не е маска, нито костюм — каза той най-накрая.

— Не е.

— Променил си външността си неотдавна.

Чоманчи посегна към него и полека опипа лицето и торса му.

— Наведи се напред.

Ленъкс се наведе и Чоманчи заразглежда крилата му. Накрая взе сухата дългопръста ръка на Ленъкс и внимателно я огледа.

— Магия! — възкликна той с изплашен глас.

— Хирургия — отговори Ленъкс.

— Какво е това хирургия?

Ленъкс започна да обяснява, но Светулката не преставаше да хъмка и да клати глава.

— Не може да е вярно. Когато ти отсякох пръстите, не са ти пораснали нови — нито като на Хората, нито като на жандите. Когато ти отсякох крака, не ти порасна нов. Не, Дромеши, това е магия.

— Това е научна процедура.

— Какви молитви и песни сте използвали?

— Използвани бяха медицински инструменти, нищо друго.

— Какви инструменти?

— Скалпел, нещо като нож. И протези, изкуствени крайници.

— Ако те порежа, ще потече ли кръв?

— Да.

— Значи лъжеш — отсече Чоманчи. — Крайниците ти не са изкуствени. А ако са били използвани ножове, те несъмнено са били благословени от свещеник и наблюдавани от самия Бог.

„Никога няма да се преборя с този аргумент. Впрочем за какво ли съм се загрижил? Ако той иска да вярва, че Бог специално се е заинтересувал от мен, защо да му разсейвам илюзиите?“

— Само Бог може да сътвори такова велико чудо — продължи Чоманчи. — Това не е по силите дори на Бледния.

— Бледния ли? — повтори Ленъкс.

— Онзи, който противостои на Бога — обясни свещеникът.

Ленъкс не каза нищо, когато Чоманчи отново го докосна.

— Но защо Бог е избрал да те превърне в жанди?

„Добре, ще играем твоята игра.“

— Не знам какъв е замисълът на Бога — започна Ленъкс, отмервайки внимателно думите си с надеждата да не бъде обвинен в богохулство, — но имам една теория.

— И каква е тя?

— Аз съм роден сред Хората и знам, че те не са ви врагове. Те само искат да живеят в мир и да споделят с вас ползата от своето знание. Но ако някой от тях ви го каже, няма да му повярвате. Мисля, че Бог ме превърна в жанди, защото ще повярвате в истината само ако я чуете от такъв като вас.

Чоманчи дълго време не помръдна от мястото си, сякаш имаше нужда да свикне с тази мисъл.

— Възможно е — отрони той най-накрая.

„Мислиш ли? Аз не бих повярвал дори за две секунди… Но пък и не съм върховният свещеник на една назадничава теокрация.“

— Възможно е — повтори Чоманчи, — но което е възможно, не винаги е правилно. Ще живееш в моя дом, ще ядеш на моята маса и преди да се разделим, ще узная защо Бог те праща тук в това тяло.

— Благодаря за гостоприемството ти — отвърна Ленъкс. „Сякаш ми е предоставен избор.“ — Имам много да уча от теб, защото макар че телом съм жанди, умът ми още е като на Хората и не разбирам много неща.

— От този миг ти вече не си Завиър Уилям Ленъкс от Хората, а Дромеши от жандите — обяви Чоманчи. — И понеже Бог те е преобразил и те е пратил при мен, ще те водя по пътеката на истинното знание, докато успея да отгатна Неговата цел.

— Нека почнем още сега — предложи Ленъкс. — Защо ме осакати?

— Очевидно Бог те е изпитвал.

— Но тогава ти не си го знаел — настояваше Ленъкс. — Не исках да ви сторя зло. Ако Бог не ти е заповядал да го направиш…

— Важни политически нужди го наложиха — заключи Чоманчи. — Поради тези причини беше оставен жив.

— Оставен? — възкликна Ленъкс. — Ти щеше да ме убиеш, когато дойдоха да ме спасят!

— Видяхме ги да идват, когато бяха на половината път между Браканан и пирамидата. Наистина ли смяташ, че отряд бойци могат да се скрият от жандите през нощта?

„Ами да, нощното зрение! Защо, по дяволите, аз не се сетих?“

— Или че не можех да те убия с един удар, преди да дойдат?

„Половин година си блъскам главата и не се сетих за това.“

— Все още бих искал да чуя твоето обяснение.

— Намери го сам, Дромеши. Аз знам само едно: Бог няма да превърне в жанди някой глупак.

„Не се обзалагай.“

— Ако ме бяхте убили, това щеше ли да предизвика война?

— Смяташ ли, че Завиър Уилям Ленъкс е толкова важен?

— Не — отвърна искрено Ленъкс. — Може би не.

Чоманчи мълчеше.

— Аз бях предупреждение — каза след кратко замисляне Ленъкс.

— Наистина.

Ленъкс се намръщи недоумяващо.

— Но гарнизонът знаеше, че не искате да ви се бъркаме, вие знаехте, че аз не съм от военния корпус. Това просто няма смисъл.

Светулката не помръдваше, сякаш очакваше Ленъкс да продължи.

— Вие не предупреждавахте гарнизона — изрече бавно Ленъкс, — Знаехте кой съм, знаехте какво се говори за мен. Знаехте, че ще разкажа за своите преживелици на Хората. Искахте аз да разкажа такива неща, че Хората вече да не стъпят на Медина.

Чоманчи изхъмка утвърдително.

— Така че дори аванпостът да не беше пратил бойци да ме спасяват, вие въпреки това нямаше да ме убиете.

— За какво да те убиваме?

— А ако бях боец, щяхте да ме убиете веднага, така ли?

— Това щеше да означава промяна в политиката на Хората и щяхме да се принудим да воюваме.

— Но тъй като бях известен и не бях боец, за вас бях по-ценен жив и обезобразен, отколкото мъртъв.

Чоманчи не потвърди очевидното и продължи да мълчи.

— Това вече има смисъл — заключи Ленъкс.

— Разгневен ли си?

— Гневът е като болката. Накрая преминава.

— Добре. Нищо чудно нашият Бог да те е пратил тук, за да ни накаже. — Чоманчи замълча. — Какво искаш от мен?

— Да се уча от теб — изрече Ленъкс. — Аз съм наполовина жанди. Искам да стана такъв изцяло. Вече виждам, чувам и усещам нещата като жанди, но сега искам да ме научиш и да ги разбирам като жанди. Да зная това, което ти знаеш, да мисля така, както ти мислиш.

„И ако открия, че това съдържа същите предимства, както и да нося тяло като вашето, може би никога няма да се върна.“

— Ще те обучавам — отвърна Чоманчи. — А в замяна ти ще ме научиш на това, което знаеш за Хората, за да сме наравно, ако някога пожелая да се срещна с тях.

Свещеникът изведнъж се изправи и плесна с ръце. Дузина жанди влязоха в стаята. Ленъкс позна, че въоръжените бяха бойци, а невъоръжените — свещеници.

— Това е Дромеши — обяви Чоманчи. — Огледайте го добре и го запомнете, защото той е бил избран от Бога да дойде сред нас. Ако поиска помощ, длъжни сте да му помогнете. Ако потърси знание, не бива да му отказвате. Ако престъпи законите ни, ще ми съобщавате лично за това, но няма да предприемате нищо срещу него.

Обади се един стар свещеник, превит в почтителен поклон:

— Аз никога няма да се усъмня в думата на Чоманчи — прошепна той предпазливо, — но Дромеши изглежда като всеки друг жанди. Мога ли да запитам по какъв начин е бил избран от Бога?

— Огледайте го внимателно. Някой от вас разпознава ли го?

Събраните свещеници и бойци измърмориха отрицателно.

— Грешите — поде Чоманчи.

— Никога преди не съм го виждал — обади се един боец.

— Напротив, виждал си го. Дори прободе с копие крака му.

— Ако той твърди това, значи лъже! — възмути се боецът.

— Не, той не твърди това — каза Чоманчи. — Но има свидетел.

— Кой? — почуди се боецът.

— Аз.

Боецът не можеше да възрази на върховния свещеник, но държанието му издаваше абсолютна обърканост и недоверие.

— Попита как е бил избран — обърна се Чоманчи към стария свещеник. — Ще чуеш отговора. Дромеши, кажи им предишното си име.

— Завиър Уилям Ленъкс.

Ленъкс погледна лицата на събралите се жанди. „Проклет да съм! Никой няма да му възрази. На всичкото отгоре май му повярваха! Думата на върховния свещеник е закон. Нищо чудно, че още яздят кадеко и не знаят какво е клозет.“

— Защо е бил пратен тук? — запита един свещеник.

— Ще разбера това с времето — каза Чоманчи, преди Ленъкс да успее да отговори. — Но запомнете лицето му и моите заръки.

Чоманчи махна с ръка и стаята веднага се опразни.

— Имам още някои въпроси — обади се Ленъкс.

— Бог би могъл да ти даде отговорите на въпросите, също както ти е дал и ново тяло — отвърна Чоманчи. — Фактът, че не ги е дал, означава, че е искал да научиш тези отговори сам.

— Точно това се опитвам да направя.

Чоманчи се изправи.

— Първото, на което трябва да те науча, е търпението. Досега си живял все сред Хората. Не можеш духом да станеш жанди само за няколко дни или месеци. Мога да ти отговоря на всеки въпрос за жандите, преди да падне нощта, но отговорите ми няма да са ти полезни. Ти трябва да живееш известно време сред нас, не само да ни наблюдаваш, но да преживяваш всичко.

— Точно такова намерение имам.

— Ела. Време е да ти покажа къде ще живееш.

Ленъкс стана и последва свещеника през многолюдните помещения, докато двамата излязоха на улицата.

— Мислех, че това е домът ти — каза Ленъкс.

— Сгрешил си.

— Това място за свещенодействие ли е?

— Може би утре аз ще узная от теб какво е.

Тръгнаха мълчаливо по криволичещата улица, след това свиха в една пресечка. Спряха пред някаква сграда, която не изглеждаше по-величествена от която и да е Друга.

— Стигнахме — обяви Чоманчи. — Ела, Дромеши.

Светулката влезе в сградата и Ленъкс го последва. Минаха през една гола стая, после през приятно ухаеща кухня. Там готвеха две женски Светулки, които не им обърнаха никакво внимание. След това стигнаха до анфилада от три стаи с дюшеци на пода. Чоманчи го преведе през тях и влязоха в кръгла стаичка с две прозорчета.

— Ще спиш тук — посочи свещеникът. Ленъкс се огледа, без да каже нито дума.

— Да смятам ли, че не ти харесва?

— Всяка стая е добра. Но ако поискам да изляза през нощта, трябва да мина през другите стаи. Не искам да нарушавам съня ти.

— Защо ще излизаш?

— Ученето не спира по залез слънце.

— Всяка нощ ти ще ходиш до пирамидата — досети се Чоманчи, — И тъй като и аз ще съм там, излизането ти няма да ме събуди.

— Ще ми бъде ли позволено да ходя там? — запита Ленъкс.

— Ти си жанди — отговори свещеникът, подминавайки въпроса.

— Няма да знам какво да направя, когато стигна там.

— Какво щеше да правиш онзи път, когато отиде до пирамидата?

— Щях да се смеся с останалите и да правя това, което правят и те, докато разбера какво става.

— Разумен подход.

— Само това ли ще ми кажеш? — запита Ленъкс.

— Ако полагаш искрени усилия, но все още срещаш затруднения, аз ще те ръководя — увери го Чоманчи.

— Имам чувството, че колкото и опит да добия със собствени усилия, има едно нещо, което ти ще трябва да ми обясниш.

— Какво е то?

— Защо онези двама жанди скочиха и се убиха?

— Може би ще трябва да ти го кажа. Но ако успееш да го разбереш без моя помощ, наистина ще станеш жанди и духом, както си телом.

Ленъкс си обеща, че някой ден ще застане на върха на пирамидата, знаейки отговора на този въпрос.