Майк Резник
Преобразеният (13)

13.

Минаха две седмици след възстановителната операция на коляното на Борлешан. Ленъкс прекарваше повечето време със Светулката, привидно за да го успокоява, а всъщност за да научи още за езика и обичаите на неговата раса.

— Ако беше спортист, нямаше да му позволя да ходи поне още два месеца — сподели хирургът с Ленъкс, когато пуснаха Борлешан. — Но ми казаха, че времето ви е скъпо. Свързах се с доктор Нгони и смятаме, че хапчетата, които му дадохме, значително ще притъпят болката. Ако си удари коляното обаче, може пак да го повреди и тогава единственото решение ще е протезата.

— Ще се погрижа да си взема хапчетата — обеща Ленъкс.

— Не бива и да се напряга. Трябва добре да си отпочине.

— Ще се погрижа и за това.

— Казаха ми, че в близките месеци имам възможност да науча страшно много за физиологията на Светулките благодарение на вас — бяха последните думи на лекаря, когато Ленъкс вече излизаше от кабинета му.

— Точно така.

— Моля ви, не ми правете повече такива услуги.

Ленъкс мина през стаята на Борлешан и го изведе до вратите на крепостта, където ги чакаха оседланите им кадеко.

— Как е днес коляното ти? — запита Ленъкс. Двамата яздеха на север към Браканан.

— Боли ме, но щом взема едно от ония малки топченца, болката изчезва.

— Добре, значи не бива да забравяш да ги вземаш, както ти каза лекарят.

— Знаеш ли, Дромеши, понякога си мисля, че тия топченца може и да са измама.

— Ако мислиш, че не действат, опитай се да повървиш около лагера утре сутринта, преди да си глътнал едно — предложи Ленъкс.

— Не ме разбра — помъчи се да обясни Борлешан. — Мисля, че те са начин Хората да ни държат в постоянна зависимост. Вярно е, че техният лекар ми намести крака, но е вярно и че не мога да се движа без помощта на топченцата. Сигурно ще трябва след време да ида пак в аванпоста да ми дадат още.

— Ти не си ме разбрал — отвърна Ленъкс. — Аз говорих с лекаря. Той трябваше да разреже крака ти и да поправи капачката на коляното, после заши много сухожилия и мускулни връзки. Това е голяма намеса в твоя организъм и предизвиква силни болки, докато оздравяваш. Тези топченца притъпяват болката. Теб пак те боли, но не можеш да я почувстваш. Тя ще намалява всеки ден и когато топченцата свършат, болката ти ще е изчезнала и вече няма да имаш нужда от тях.

— Как може топченцето да притъпи болката? — попита Борлешан с нотка на подозрителност.

— Не знам — рече Ленъкс. — Не съм от Хората. Но я си представи, че те ранят в крака. Ако направиш стегната превръзка над раната, за да спреш кръвта, кракът ти ще изтръпне. Той пак си е ранен и щом отпуснеш превръзката, болката се връща. Но докато превръзката стои стегната, болката я няма. Струва ми се, че тези топченца правят нещо подобно, ама не отвън, а отвътре.

— Това прилича на магия — отсече Борлешан.

— Магия, която те са склонни да споделят с нас.

— Ще дойда с теб, когато говориш с Чоманчи, и ще го накарам да постигне споразумение с хората, стига да е честно. Ние трябва да овладеем това знание.

„Мамка му! Значи наистина с Чоманчи трябва да се говори. Чудя се какво ли ще направя, когато застана на една ръка разстояние от него.“

— Как мислиш, че ще реагира? — попита Ленъкс на глас.

— Той няма полза от Хората — отвърна Борлешан. — Най-точно е да се каже, че ги мрази, особено откакто един от тях на име Завиър Уилям Ленъкс се опита да наблюдава нашите церемонии около пирамидата. — Той замълча за миг. — Няма да е лесно да го убедим.

— Може би ще ни трябва някаква стратегия — подхвърли Ленъкс.

— Каква по-точно?

— Ами най-напред да разкажем за нашия опит пред други, които евентуално ще погледнат с по-благосклонно око, и да идем при Чоманчи заедно с няколко поддръжници.

— Какво значение има това за Чоманчи! — възкликна Борлешан. — Неговата дума е закон.

— Искам да кажа, че той сигурно няма да изслуша един боец от далечна земя и един рейбони, който очевидно е задължен на медицината на Хората. Но може би ще склони да повярва, ако му доведем десетина-двайсет жанди, които сме привлекли за съмишленици.

— Ще изложим едно и също и пред двайсетте, и пред единия — възрази Борлешан. — Само отговорът на този един е от значение.

— Според теб кое време е подходящо, за да идем при него? — осведоми се предпазливо Ленъкс.

— Няма значение. Чоманчи си е Чоманчи и денем, и нощем.

— Така е — заключи Ленъкс, защото не му се говореше за това.

След около час стигнаха до един оазис — с приближаването им до онова, което тук минаваше за цивилизация, все по-често срещаха по пътя си малки езерца — и макар че Борлешан искаше да го отминат, Ленъкс настоя да спрат за почивка. Не знаеше дали да кара Светулката да пие вода, затова самият той просто пийна една голяма глътка и с облекчение видя как Борлешан последва примера му. Двете кадеко не обърнаха внимание на водата и Ленъкс реши, че тази кратка почивка е била достатъчна.

Поеха отново през пустинята, която вече не изглеждаше като редица от несвършващи пясъчни дюни, а просто суха, опечена от слънцето земя, осеяна със стотици камъни. Те обаче, както изглежда, никак не безпокояха двете кадеко. Ленъкс не преставаше да се взира в хоризонта, оглеждайки се за бойци, за рейбони, изобщо за нещо, което би им създало проблеми. Но можеше да се закълне, че в момента те са единствените живи същества на повърхността на планетата.

Изви се горещ вятър, който сипна прах в лицата им, и Ленъкс откри, че в очите му има прозрачна вътрешна мембрана, която автоматично се спусна, за да ги защити. През ума му внезапно мина мисълта каква лудост е да се представя за Светулка, когато още не познава всички функции и части на новото си тяло. Замисли се и над въпроса, на който не си беше отговорил вчера: защо беше тук, на това място, в това тяло, връщайки се точно там, където го бяха обезобразили? Със сигурност не заради книгата — тя вече беше продадена. От любопитство? Имаше други начини да го задоволи. От любов към Светулките? Едва ли. Не беше сигурен дали ще нападне Чоманчи още щом го зърне. Поради простия факт, че никой преди него не е правил това? По дяволите, никой никога не се е доближавал до пирамидата, не е правил и десетки други неща, които той беше направил. Колкото повече мислеше, толкова по-малко разбираше собственото си поведение. Знаеше само едно — че когато Нора Уолъс му предложи това, вече беше готов да се съгласи независимо от трудностите.

Или пък самите трудности го омагьосваха? Така смяташе Анджела. И Нора, доколкото му бе известно, а тя знаеше какви бутони да задейства. Известно му беше и още нещо — независимо че беше изпитал големи болки и беше готов да понесе още, никак не му се щеше да изпитва физически дискомфорт.

Ядосан от това, че не може да си отговори, той пак подхвана разговор с Борлешан.

— Как мислиш, след колко време ще стигнем до Браканан?

Светулката погледна към небето и към някакви далечни особености от пейзажа, които не говореха нищо на Ленъкс, тъй като предния път се беше добрал от аванпоста до пирамидата пеша и в човешко тяло.

— Можем да стигнем там утре, точно преди залез слънце — отвърна Борлешан.

Ленъкс искаше да го запита дали има къде да отседне и да му предложи да остане с него, но се страхуваше да не се издаде с невежеството си. Беше му известно, че рейбоните спят на открито при ездитните си животни, както правеха в пустинята.

— Какво ще правиш, когато стигнем? — запита той накрая.

— Ако приятелите ми са там, ще се присъединя към тях.

— А ако не са?

Борлешан сви рамене.

— Ще говоря с Чоманчи заедно с теб, а после ще се върна в пустинята. Градът не е за такива като мен. Не обичам женското бърборене и виковете на децата.

— Понякога женската компания ми се струва доста приятна — подхвърли Ленъкс, опитвайки се неумело да поддържа разговора с надеждата, че кастата на бойците не е обвързана с някакъв обет за безбрачие.

— Компанията да, но не и приказките. А пък децата са досадни, не мога да ги търпя.

— Но без деца няма да има ново поколение, което да се бие.

— Не съм казал, че не са необходими — с досада отговори Борлешан. — Макар че скоро може да станат ненужни.

— Защо мислиш така?

— Защото ако изучим изкуството на Хората да лекуват, тогава никой няма да умира и каква полза ще има от децата?

— За това ще е нужно нещо повече от знание — възрази Ленъкс. — Ще трябва магия.

— Ами ако я имат?

— Съмнявам се.

— Ти като че ли знаеш много за тях, затова щом казваш, че нямат магии, ще ти повярвам — и той погледна надолу към коляното си. — Но това изглежда като магия.

— Може би и нашата пирамида на тях им изглежда като магия — подхвърли Ленъкс.

— Така е наистина — съгласи се Борлешан. — Иначе защо Ленъкс ще се мъчи да се доближи до нея? Той е усетил силата й и е пожелал да научи нейните тайни.

— Сигурно е искал само да научи повече неща за нас, жандите, и в какво вярваме.

— Че защо?

— Хората събират знания. Това е стоката, с която търгуват.

— Тогава трябва да им я откажем.

— Защо?

— Ами защото като научат онова, което ние знаем, няма да имаме какво да разменяме с тях и те няма защо да ни оставят живи.

„Горещо, приятел, горещо! Сложи диамантите на мястото на знанието и всичко е готово!“

— Значи трябва да намерим нещо друго, което за нас няма стойност, а за тях е ценно, и да търгуваме с него,

— Че има ли нещо такова?

— Ако търсим достатъчно дълго и усилено, сигурно ще да открием.

— Надявам се. Като разбрах на какви чудеса са способни, никак не ми се иска да воюваме с тях.

— Според мен и те желаят мир.

— Може би — допусна Борлешан. — Но няма значение какво искаме ти и аз или пък Хората. Чоманчи ще ни изслуша и ще реши.

Ленъкс продължи да язди мълчаливо и да размишлява върху иронията на нещата — надеждата за успех на мисията му беше в ръцете на същата онази Светулка, която вече се бе опитала да го убие и която щеше да направи същото в мига, когато узнае какво се крие зад хирургически конструираната маска, носена от човешкото същество.