Майк Резник
Оракула (7)

6

Полицията не позволи на Чандлър да си дремне на воля. Отведоха го в местния участък, за да запишат показанията му за смъртта на Хирурга. Той остана с убеждението, че пазителите на реда си вършат работата само за протокола и че поредният труп на наемен убиец ни най-малко не ги притеснява. Щом се убедиха, че свидетелите потвърждават единодушно неговата версия, полицаите го пуснаха да си върви, като преди това му напомниха равнодушно да не престъпва закона по време на престоя си в Порт Маракеш.

Джин вече го чакаше пред „Сук“.

— Май си имал интересна компания — каза, когато патрулната кола се отдалечи.

— Не се опитаха да ми създават проблеми.

— Ако не се бояха от началството, можеше и да ти забодат някой медал на ревера. Хирурга не беше сред любимците на града.

— И аз няма да съм сред тях, когато започна да приемам поръчки от клиентите му.

— Така си е. Е, ченгетата все пак се отърваха от едно познато зло, а ти още не си се развихрил.

— Внушиха ми недвусмислено, че няма да ме закачат, стига да не очистя когото не трябва.

— Горе-долу е вярно.

— Значи — продължи Чандлър, — докато се ориентирам малко по-добре в обстановката, не е зле да се разшетам по другите спътници и Хадес.

— Ще ти помогна — увери го Джин. — Знам на кого да пошепна две-три думи.

— Благодаря за предложението, но май не бих искал животът ми да зависи от твоята кадърност.

— Добре де — сви рамене шофьорът. — Твоя воля. Но по-добре забрави за Хадес. На планетата едва ли има и хиляда човека.

— Следователно са високопоставени, важни личности — възрази Свирача. — Може да се окаже, че някой желае смъртта на друг от тях.

— Забрави го — убедено повтори Джин. — Откакто Оракула се намести там, проклетата планета стана истинска крепост.

— Какъв е този Оракул? Някой от Сините дяволи?

Шофьорът поклати глава.

— Разправят, че е жена. Не знам дали е вярно. С почти никого не се среща.

— А защо една жена ще предпочете да живее на Хадес?

— И аз не знам.

— Нека се изразя по-точно — щом Сините дяволи мразят нашата раса, защо са пуснали при себе си една жена?

— Че кой да ти каже? — небрежно отвърна Джин. — Не ми пука за политиката.

— Политика ли?

— Е, може и да не е политика. Каквото ще да е, не засяга трите спътника. На мен ми стига да ни оставят на мира.

— Хъм, все пак е любопитно — промърмори Чандлър. — Една жена да живее там… И защо ли я наричат Оракула? Няма ли си истинско име?

— Не питаш когото трябва.

— А няма ли начин да разбереш?

— Не съм се и сещал за това… Само че и да науча нещо, няма да ти е от полза.

— Защо?

— Първо, никой няма да ти позволи да кацнеш на Хадес. Второ, Оракула и Сините дяволи не се занимават с нас. Трето, все се случва някой да дойде на един от спътниците и да разпитва излишно за нея. И един ден изчезва. Сигурен съм, че ти харесва да си жив, а пък на мен ми харесва да имам работа. Затова нека се захванем с клиентите на Хирурга.

— Все пак виж какво можеш да научиш.

— Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?

— Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.

— Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.

— Нима тази жена убива?

— Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула — разсърди се Джин. — Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.

— Май е време Демокрацията да се намеси тук — отбеляза Чандлър.

— И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. — Шофьорът помълча нерешително. — Имаш ли нещо против да поговорим за друго?

— Нервен си.

— Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя — промърмори Джин. — На мен си ми харесва тук.

Свирача вдигна рамене.

— Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.

— Например?

— Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.

— Чухте ли се вече с него?

— И това ще стане — каза Чандлър без сянка на съмнение. — Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.

Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета — лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.

— Е? — попита, когато влезе в колата. — Къде ще отидем?

— Ти ще отидеш в „Зеленият диамант“ — поправи го шофьорът. — Аз ще си харча парите по по-подходящи за мен места… Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.

— Друг път.

Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.

— Това ми се струва познато — обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. — Да не е Платиновия квартал?

— Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.

— Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? — усъмни се Свирача.

— Това е частен клуб — обясни шофьорът. — Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.

— А аз как ще вляза?

Джин се засмя.

— Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.

— Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.

— Довери ми се.

Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.

— Ето, пристигнахме.

— Шегуваш ли се?

— Свирач, това е „Зеленият диамант“. Просто влез вътре.

— Няма ли някаква парола?

— Виж какво, ако не искаш да вечеряш тук, ще ти избера друго място.

— Не. Вече сме тук, а аз прегладнях.

Чандлър излезе от колата, но след миг се обърна.

— Искам те тук след два часа.

— Добре. Ако излезеш по-рано, ще бъда във „Върколака“. На две пресечки оттук е, на север.

Колата се скри зад ъгъла, а Чандлър застана пред входа. Едва сега забеляза сложното заключващо устройство, управлявано от компютър. Имаше и две камери за триизмерни изображения, добре замаскирани в сенчести ниши.

Изчака половин минута и тъкмо да почука, ключалката изщрака и вратата се прибра безшумно в стената.

Пъргав нисък човек в зелена униформа стоеше на няколко крачки от него във фоайе с формата на диамант.

— Добър вечер, господин Чандлър — каза вежливо. — Ще вечеряте ли или търсите развлечения?

— Първо едното, после другото.

Щом влезе, вратата се плъзна на мястото си.

— Вашата маса е сервирана — съобщи мъжът, обърна се и тръгна към многолюдната зала.

— Един момент.

— Да? — веднага се отзова мъжът.

— Как разбрахте, че ще дойда тази вечер?

— Не бяхме уведомени.

— А защо сте подготвили маса за мен?

— Всеки посетител има собствена маса. Тази принадлежеше на вашия… ъ-ъ… предшественик. Никой друг не може да седне там.

— Разбирам. Името ви?

— Чарлз.

— Добре, Чарлз. Заведете ме до моята маса.

— Благодаря ви, господине.

Чарлз тръгна отново към залата.

Чандлър влезе след него в просторна зала с блестящ зелен под и оформен като призма таван, в който светлината от невидими лампи се пречупваше в многоцветни меки оттенъци. Залата бе разделена на около четиридесет ниши като по-малки диаманти, с високи три метра прегради. Навсякъде се виждаха изкуствени зелени диаманти — в стените, под прозрачния под, по елегантните униформи на персонала. Дори фонтанът в средата приличаше на диамант.

Чарлз заведе Чандлър при неговата маса и изведнъж гостът се почувства толкова уютно, че забрави колко голяма е залата. Настани се на облицования със скъпа кожа диван. След миг пред него стоеше сервитьор, който изреди менюто за тази вечер, без да се задъха.

Чандлър си поръча салата от зеленчуци, каквито отглеждаха на Порт Самарканд, и генетично изменени стриди в крем-сос.

— Да, господине. А ще желаете ли за аперитив малко от нашето чудесно алфардско бренди? Тази сутрин получихме нова партида.

— По-късно.

— Както желаете, господине.

— Между другото, Омар Триполи тук ли е?

— Не, господине.

— Ако дойде, кажете му, че искам да говоря с него.

— Разбира се.

— Уведомете ме и ако някой друг ме потърси.

Сервитьорът кимна и изчезна след миг, а Чандлър се зае да разглежда онази част от залата, която можеше да види от своята ниша. Четирима музиканти застанаха до фонтана и се заеха да изпълнят струнен квартет от някакъв известен композитор. Макар и да не бяха блестящи, мелодията все пак действаше умиротворяващо. Руса сервитьорка докара количка с предястия при масата на Чандлър. Той тъкмо направи избора си и салатата му също беше поднесена.

Загледа се безучастно в чинията си, опитвайки се да определи що за странни зеленчуци имаше вътре… и изведнъж забеляза нещо нередно. Сигурно му помогна ъгълът, под който падаше светлината, или пък тъмният фон на самата салата, но видя нещо мъничко да блести ярко.

Порови с вилицата предпазливо и я вдигна по-близо до очите си.

Парченце стъкло.

Отстрани зеленикаво листо и намери още едно парче.

И още едно.

Седеше неподвижно, взрян в чинията. Опитваше се да претегли мислено всички вероятни обяснения.

Някой е знаел, че точно днес ще вечеря в „Зеленият диамант“. Но дори Джин не подозираше за това, преди Чандлър да се върне от разпита в полицията. Разбира се, шофьорът е имал време да съобщи някому, докато работодателят му се преобличаше. Чандлър обаче не допускаше точно Джин да го е насадил. Вече бе видял какво може Свирача и едва ли би поискал да отговори на неудобните му въпроси, ако оживее след вечерта в ресторанта.

Трябваше да е друг човек — не е било нужно да му се съобщава, просто защото е знаел.

Чандлър стигна до единственото неизбежно заключение — Оракула наистина е Пенелопа Бейли.

Сега се налагаше да потърси отговора на по-труден въпрос — защо в чинията имаше стъкло вместо много по-сигурната и незабележима отрова? Ако онази жена е предвидила, че той ще дойде в ресторанта, сигурно е знаела предварително, че Свирача ще намери стъклото, преди да хапне от салатата. Предупреждение ли беше или все пак дарбата й имаше граници? Ледения му каза, че още като малко момиче тя виждала ясно всички възможни заплахи за самата нея, а Чандлър беше много по-опасен жив. Дали се опитваше да манипулира постъпките му или просто не беше всесилна?

Не му достигаше информация, за да си отговори, затова се зае с по-неотложния въпрос — кой в „Зеления диамант“ бе опитал да го убие?

Вторачи се в Чарлз, който беше на десетина метра и в момента водеше възрастна двойка към масата им. Възможно е да е той… Потърси с поглед сервитьора, обслужващ масата му, но не го откри. Още една възможност. Но не му се вярваше — славата му бе стигнала до ресторанта, преди да влезе тук, а погълнатото стъкло не би го убило мигновено. И двамата щяха да се сетят, че ще има достатъчно време да ги очисти, преди парченцата да разкъсат червата му.

Тогава кой е? Помисли още малко и махна с ръка на Чарлз.

— Да, господин Чандлър?

— Бих искал да разгледам вашата кухня.

— Разбира се. Много се гордеем с кухнята си. Ако дойдете утре сутринта, ще ви я покажа с удоволствие.

— Искам да я видя веднага.

— Господин Чандлър, боя се, че това е невъзможно. Сега е най-натовареният период от денонощието за работещите там.

— Чарлз, това не е молба.

Разпоредителят примигна, когато Чандлър пъхна дясната си ръка в джоба на сакото.

— Сигурен ли сте, господине? — попита смутено.

— Напълно.

— Мога ли да ви попитам за причината?

— Можеш, но ще е безполезно. — Свирача се изправи решително. — Да вървим.

— Моля ви да не правите нищо, което би разтревожило клиентите ни.

— Ти прави същото и няма да имаме никакви неприятности — посъветва го Чандлър.

Минаха по къс широк коридор и спряха пред входа на кухнята.

— Желаете ли да вляза с вас, господин Чандлър?

— Не е необходимо.

Разпоредителят се обърна и понечи да се върне в залата.

— Чарлз… — обади се Чандлър зад гърба му.

— Да?

— Дали има нещо вярно в подозрението ми, че ще извикаш веднага или полицията, или някой бияч?

— В никакъв случай, господине.

— Чарлз, изобщо не те бива за лъжец. Но искам да запомниш две неща.

— Моля?

— Ако ми пратиш бияч, ще го убия. А ако извикаш полицията, ще обвиня „Зеленият диамант“ в опит за убийство.

— Какво говорите?! — изфъфли Чарлз с искрена изненада.

— Някой се е престарал със съставките на салатата ми — обясни Свирача. — Щом не искаш да привличаш нежелано внимание, бъди така добър да не пипаш чинията.

Разпоредителят го зяпна, после се върна тихо в залата.

Когато Чандлър пристъпи към вратата, тя незабавно се прибра в стената и му позволи да огледа цялата кухня. Имаше какви ли не фурни, скари, плотове, хладилници. Шест мъже и жени и двама лодинити, всички в зелени работни дрехи, грижливо приготвяха храната, подреждаха я старателно по чиниите и блюдата, които после поставяха на подносите, за да ги вземат запъхтените сервитьори. Никой не погледна натрапника.

След миг видя каквото очакваше.

Мъж и Син дявол влязоха откъм странично помещение, понесли по пет-шест чинии със салати. Мъжът забеляза Чандлър, хвърли му изпълнен с любопитство поглед и продължи към широка маса.

Синият дявол се взря в него за секунда, пусна чиниите на пода и се втурна обратно към помещението.

Свирача прекоси тичешком кухнята, без да чува крясъците на готвачите. Извънземният вече не беше в стаята, но отсрещната врата тъкмо се затваряше.

Чандлър се хвърли към нея и след миг се озова на слабо осветена уличка зад ресторанта. Синият дявол изчезна зад близкия ъгъл. Веднага затича след него и на следващата пресечка вече бе скъсил наполовина разстоянието помежду им.

Съществото се скри отново зад следващия завой. Свирача го последва, но попадна неочаквано в задънена улица. Стоеше срещу сляпата стена на голяма сграда, а Синият дявол не се виждаше никъде.

Спря веднага, извади звуковия си пистолет и огледа мястото. Нито по стената отпред, нито по зданията от двете страни се виждаха врати или отвори, където би могло да се скрие същество с размерите на Син дявол. Липсваха и прозорци.

Върна се в началото на уличката и се опита да познае как Синият дявол е изчезнал за петте секунди преднина, които имаше.

След малко отразената от Порт Самарканд светлина огря уличката и Чандлър забеляза капака на шахта само на три метра от себе си.

Съществото едва ли е могло да вдигне капака и да се спусне за пет секунди… но ако се е погрижило предварително, капакът е бил отворен, трябвало е само да скочи в дупката и да го дръпне.

Свирача сви вежди. Какво му бе казал Джин? Имало тунели под Платиновия квартал. Помисли дали да не отскочи до „Върколака“ и да поиска от шофьора да му бъде водач, но не знаеше дали през това време Синият дявол ще остане под земята. А Чандлър искаше отговори на въпросите си, при това незабавно.

Щом взе решението, отмести капака и с пистолет в ръка се гмурна в хаоса на криволичещите проходи под Платиновия квартал.