Майк Резник
Оракула (6)

5

— Ето това е мястото — обяви Джин, когато излязоха от колата и тръгнаха към овехтялата сграда.

— И какво представлява? — попита Чандлър.

— Ами наричат го „Чаша със сънища“.

— Значи е свърталище на наркомани?

— Да. Хирурга се отбива тук през два-три дни.

— Странно.

— Защо?

— Професионалистите обикновено не се тровят с дроги — обясни Свирача. — Размътват главата и притъпяват реакциите.

— А, Хирурга не е от ония, дето дъвчат семена. Но мнозина от клиентите му са точно такива. Минава насам само по работа.

Застанаха пред входа, Джин произнесе паролата и се усмихна към камерата над вратата. След секунда пред тях се изпречиха двама мускулести мъжаги.

— Джин, кого водиш? — попита единият.

— Това е новият ми шеф. Лично гарантирам за него.

Пазачът се обърна към Чандлър.

— Име?

— Джошуа Чандлър.

— Къде си отседнал?

— В „Сук“. Това е пансион в западната част на…

— Знам къде е — прекъсна го мъжът. — С какво се занимаваш?

— Турист съм.

Пазачът се усмихна.

— Много оригинално. — Протегна ръка. — Двеста кредита. И още двеста за твоя шофьор.

Свирача му даде парите.

— Сега можем ли да влезем?

— Веднага щом оставиш оръжията си при нас.

— А Хирурга оставя ли своите? — възпротиви се Чандлър.

— Приятел, каквото Хирурга прави, си е негова работа. Ако не ни предадеш оръжията си, ще трябва да ти ги взема насила.

Пазачът стисна демонстративно дръжката на лазерния си пистолет.

— Държите се неразумно — кротко промълви Свирача.

Гласът му накара мъжа срещу него да се поколебае.

— Или ги остави, или няма да влезеш — промърмори нерешително.

— Не ги убивай! — побърза да се намеси Джин. — За това им плащат.

— Ако някой се прости с живота тук, няма да сме ние — най-после проговори вторият пазач.

— Не знаеш с кого се заяждаш — толкова убедено изрече Джин, че и вторият изведнъж се обърка.

Никой не помръдна още няколко секунди. После Чандлър извади пистолета и ножа си и ги подаде на двамата мъже.

— Да влизаме — каза на шофьора си, когато сърдитите и смутени пазачи се дръпнаха настрани.

Минаха по дълъг, зле осветен коридор, покрай много заключени врати. Въздухът бе наситен със сладникаво гадната воня на палип — предпочитан от една извънземна раса наркотик, който и хората пушеха със старомодни наргилета.

Една от вратите беше открехната и Чандлър надникна в стаята. Четири жени се бяха проснали над пода върху въздушни възглавници. Не можа да познае дали са пушили или са си били някаква инжекция, но три от тях изглеждаха изпаднали в пълно вцепенение. Лицето на четвъртата се гърчеше мъчително, тя забеляза Свирача и протегна към него трепереща ръка. Чандлър я изгледа с погнуса и отмина.

Влязоха в просторен салон. Не се виждаха нито кресла, нито дивани, само множество големи възглавници, нахвърляни по пода. Единадесет мъже и осем жени седяха или лежаха на тях, някои на групички, други сами. Повечето имаха унесен вид като след поредната силна доза, други пък бяха напрегнати, все още в очакване наркотикът да им подейства. Двама-трима явно скучаеха. По стените бяха наредени димариамски динамични графики — триизмерни изображения на концентрични окръжности и заплетени линии, които сякаш пулсираха от скрита енергия и хипнотизираха зрителя.

Джин се закова на място и настръхна.

— Къде е той? — тихо попита Чандлър.

— Виждаш ли двамата, дето си шепнат в ъгъла?

Шофьорът кимна към плешив закръглен мъж в одеяние от син сатен и жилав дребосък с кок на главата и орлов нос, който носеше скъпа бяла туника.

— Виждам ги.

— Дебелакът е Омар Триполи. Освен че е банкер, притежава два нощни клуба в антареанския квартал. Ниският е Хирурга.

— На пръв поглед не е нищо особено — отбеляза Свирача.

— Гробищата са пълни с трупове на хора, които казваха същото.

Чандлър се загледа в прочутия местен убиец, после се обърна към Джин.

— Чакай ме тук.

— Сигурно е въоръжен — прошепна шофьорът.

— Просто прави каквото ти казах.

Свирача застана до Омар Триполи.

— Нямаме нужда от още събеседници — заяви Хирурга, без да го погледне.

— Знам.

— Тогава се махни.

Чандлър нито помръдна, нито каза нещо повече.

Накрая Хирурга бе принуден да вдигне глава към него. Изправи се.

— Май са ти запушени ушите, а?

— Не чух нищо смислено — увери го Чандлър.

— Приятелю, излагаш се на сериозна опасност — предупреди го Омар Триполи.

— Но не по-сериозна от опасността, на която се излагате вие, господин Триполи.

— За какво говорите? — неспокойно попита дебелакът.

— Нима Хирурга не ви е казал?! — възкликна Свирача с престорена изненада.

— Какво трябваше да ми каже?

— Че тази вечер ще напусне Порт Маракеш и ще си избере друг занаят. На ваше място не бих му платил дори един кредит.

— Стига! — изръмжа Хирурга. — Кой си ти, по дяволите?

— Твоят наследник тук. — Чандлър помълча секунда-две. — Струва ми се, че ако побързаш, ще успееш да се качиш в кораба за Байндър Х.

— Корави са ти топките, господинчо, признавам — изсъска убиецът. — Ама не знам ще ти хареса ли да ги гледаш как падат на пода.

— Спести си заплахите — спокойно го посъветва Чандлър. — Няма да стреснеш нито господин Триполи, нито мен.

С недоловимо от окото движение Хирурга измъкна нож с твърде неприятно назъбено острие.

— Ще ми кажеш ли кой си или да те накълцам, за да ти видя документите?

— Нямам нищо против да ти кажа. Фамилията ми е Чандлър.

— Нищо не съм чувал за тебе.

— Това е само едно от имената ми. Някои хора ме наричат Свирача.

Очите на Хирурга се разшириха, но той нито прибра ножа, нито отстъпи.

— Все още можеш да си тръгнеш — каза Чандлър. — Всъщност ако ми предадеш клиентелата си, дори ще ти платя билета.

— Ха, мислиш да ме купиш с едно билетче? — изсмя се дрезгаво противникът му.

— Е, не се надявам особено. Но поне ти предложих възможността да избереш живота.

— Аз пък имам друго предложение за тебе! — изчегърта гласът на Хирурга.

Ножът прелетя от едната му ръка в другата и той скочи напред.

Чандлър сграбчи лявата му китка, извъртя се, за да избегне острието, после с невероятна бързина нанесе три удара по гръкляна, в слабините и накрая по носа му — отдолу нагоре, така че вкара хрущяла и костите в мозъка. Хирурга беше мъртъв още преди да се свлече на пода. Свирача взе ножа и го пусна в един от многото си джобове. Всичко свърши светкавично, повечето хора в салона дори нямаха време да се уплашат.

Чандлър се обърна към Триполи.

— Моментът и мястото не са особено подходящи да се споразумеем — изрече с непоклатимо хладнокръвие. — Ще се свържа с вас утре или вдругиден. Ще се убедите, че цените ми са твърде умерени при качеството на предлаганите от мен услуги. Вече можете да съобщите на приятелите си, че Свирача се е настанил в града.

Прекрачи трупа на доскорошното местно страшилище, без да обръща внимание на смаяните погледи.

— Да си вървим — каза на Джин.

Върнаха се по дългия коридор, пазачите върнаха оръжията на Чандлър, двамата се качиха в колата и се отдалечиха от „Чаша със сънища“, преди някой да се е опомнил и да е съобщил за убийството.

— Свирач, върховно представление изнесе! — бърбореше Джин с ликуващия глас на момченце, срещнало някой от спортните си кумири. — Страхотен беше!

— Да, показах на какво съм способен… Беше необходим урок, макар и излишно кървав.

— Излишно ли? — учуди се шофьорът. — Но защо?

— Бях принуден да убия човек, когото не познавам и който с нищо не ме застрашаваше. Той не ми беше враг. А според тебе не е ли жалко, че стана така?

— В никакъв случай!

— За щастие нямаш моите умения в премахването на хора — отбеляза Чандлър.

— Сред наемните убийци май са се появили особняци — развеселено подхвърли Джин.

— Не беше убийство — сериозно го поправи Свирача. — Извърших екзекуция.

— Както щеш го наричай, ама оня гад пак си е мъртъв. Сега накъде сме?

— Върни ме в „Сук“ — нареди работодателят. — Свърших предостатъчно работа за една сутрин. Ще почета малко, после ще дремна.

— Само това ли?

— Неприятно ми е, че се наложи да го убия — повтори Чандлър, вече раздразнен. — Но нямам намерение да участвам в помена.

— Ще се учудя, ако някой жали за него… — проточи Джин. — Между другото, властите ще те потърсят. Не ни се бъркат много, ако се пречукваме помежду си, но поне ще те извикат за разпит, колкото да отбият номера.

— Беше самозащита — заяви Свирача. — Имам поне десетина свидетели.

— Вярно — потвърди шофьорът и се поколеба. — Ще искаш ли да те чакам пред „Сук“?

— Свободен си за следващите няколко часа. Искам да обиколиш кръчмите и да разкажеш на хората какво се случи. — Чандлър подаде на Джин две банкноти. — И понеже от приказки ти се отваря мощна глътка, гледай да не прежаднееш.

— С удоволствие ще се погрижа за жаждата си. И без това оня дребен мръсник ми беше неприятен.

— Той просто си вършеше работата — промърмори Свирача. — Отсега нататък аз ще го заместя.

— Е, както казват, ти си героят на деня — окуражи го шофьорът. — До утре сутрин целият скапан град ще знае, че си отседнал задълго тук.

— А кога ще се разчуе на другите спътници?

— Преди тук да е притъмняло.

Чандлър искаше да го попита дали новината ще стигне и до Хадес, но се въздържа. Изнесе цялото представление за един-единствен зрител, и без това добре осведомен кой е новодошлият. Би се учудил, ако онази загадъчна жена не научи за станалото, преди той да е влязъл в пансиона. Постъпката беше напълно логична за човек с неговия занаят — или се издигаш лека-полека, или предизвикваш главатаря и му отнемаш територията… стига да си достатъчно бърз и силен. Досега не показа никакъв интерес към Хадес, не попита за Оракула. Бе дошъл в Порт Маракеш да се занимава със собствените си работи, вече разполагаше и със сговорчиви клиенти. Ясно и правдоподобно.

Когато колата спря пред „Сук“, Чандлър си напомни кисело, че само едно нещо не беше толкова ясно — дали жената щеше да се хване на въдицата.