Майк Резник
Оракула (4)

3

Радиостанцията записука.

— Навлязохте в пределите на системата Алфа Крепело — съобщи механичен глас. — Моля, идентифицирайте се.

— Тук „Преследвач“, регистрационен номер 237H8J99, излетях преди осем галактически стандартни дни от Света на Французина. Пилот на кораба — Джошуа Джеремая Чандлър.

— „Преследвач“, нямаме сведения за система или планета с название Света на Французина.

— Тя е третата планета в системата Бойзън, във Вътрешната граница — обясни Чандлър.

Кратка пауза.

— „Преследвач“, с каква цел пристигнахте в системата Алфа Крепело?

— По работа.

— Моля, определете целта си по-точно.

— Аз съм търговец.

— Какви стоки продавате?

— Редки пощенски марки и монети.

— Имате ли определена среща с някой от обитателите на системата Алфа Крепело?

— Да.

— С кого?

— С Карлос Мендоса — изтърси Свирача първото име, което му хрумна. — Според сведенията ми е жител на Алфа Крепело III.

Още една пауза.

— Сред жителите на Алфа Крепело не е записан Карлос Мендоса. Той човешко същество ли е?

— Да.

— В такъв случай не живее на Алфа Крепело III — заяви гласът безпрекословно.

— Може би е временно пребиваващ — подсказа Чандлър. — Знам само, че трябва да се срещна с него на планетата.

— Системата Алфа Крепело не е част от Демокрацията — осведоми го гласът. — Нямаме нито търговски, нито военни договори, не признаваме за валидни документи издадените от Демокрацията паспорти. Никой не може да кацне на Алфа Крепело III без специално разрешение от правителството, каквото рядко се дава на представители на вашата раса. — Поредната пауза. — Можете да кацнете на всеки от трите тераформирани спътника на планетата, но ако се опитате да приземите кораба си на самата Алфа Крепело III, ще бъдете арестуван, а корабът ви подлежи на изземване.

— Благодаря — каза Чандлър. — Край на предаването от „Преследвач“.

Ледения го бе предупредил, че няма да получи разрешение за кацане на планетата, затова не изпита учудване или разочарование. Въздъхна, протегна се и погледна видеоекрана.

— Компютър, искам холограми, карти и данни за трите тераформирани спътника на Алфа Крепело III.

— Търся информацията… готово — отвърна корабният компютър.

Наричаха се Порт Маракайбо, Порт Самарканд и Порт Маракеш. Някога и на трите имало богати залежи от радиоактивни минерали, затова още по времето на Републиката, преди две хилядолетия, планетоидите били променени, за да станат подходящи за хората. Обитателите на Алфа Крепело III не се съгласили лесно и Флотата ги накарала да променят мнението си в кратка, но ожесточена битка. Когато Републиката била заменена от Демокрацията, Алфа Крепело III (наречена Хадес от един посланик-човек заради червеникавата почва и непоносимата горещина) отклонила предложението да остане член на галактическата общност и прекъснала всякакви връзки със съседните звездни системи. Също и с Делурос VIII, далечния свят, избран за столица на човешката раса. Дотогава мините били изчерпани, а Човекът си имал други проблеми и цели, затова оставил Хадес на мира.

Местната раса не се нуждаела от трите спътника и когато миньорите ги напуснали, тук се заселили други хора, търсещи светове, които да нямат връзки с Демокрацията. От Хадес отново се чули възражения, но заплахата от още една война принудила обитателите му да се отнасят със снизходително пренебрежение към новите заселници. Трите спътника се превърнали в черен пазар за контрабанда, убежище за престъпници, сборен пункт за наемници и място за предпазливи контакти между представители на Вътрешната граница и подчинените на Демокрацията светове.

— Колко човеци живеят на всеки спътник? — попита Чандлър.

— 126 214 на Порт Маракайбо, 18 755 на Порт Самарканд и 187 440 на Порт Маракеш — отговори компютърът. — Това са резултатите от последното преброяване, извършено преди седем години.

— Какви парични единици са в обращение там?

— Местните жители приемат всички валути от Демокрацията и Вътрешната граница, както и от Хадес, Канфор VI, Канфор VII и Лодин ХI. Обменният курс се определя според всекидневните котировки на кредитите, обявени от централната банка на Делурос VIII.

— Искам основни сведения за гравитацията и климата.

— Всички спътници са били тераформирани от един и същ екип на Републиката, затова климатичните и гравитационните условия са еднакви — обясни компютърът. — Притеглянето е 0,98 от нормата на Земята и Делурос VIII, средната температура денем е 22 градуса по Целзий, а нощем — 17. Атмосферата е идентична на земната.

— На всички ли има космодруми?

— Възможно е пряко кацане за кораби от клас Н или по-малки. Големите кораби спират в орбитални хангари около спътниците.

— Май по нищо не се различават — промърмори Чандлър.

Не беше нито въпрос, нито команда, затова машината не му отговори.

— Кой е най-близо до Хадес?

— Порт Маракеш.

— Добре тогава. Ще кацнем там.

Кацането мина без никакви усложнения и скоро Свирача си проправяше път през тълпата в космодрума. Тук-там забелязваше лица, които познаваше от обявите за издирване, но не им обърна повече внимание, искаше по-скоро да стигне до изхода. Спря една наземна кола, която го откара в центъра на близкия град (май беше единственият на Порт Маракеш). Сградите се отличаваха с всевъзможни странни арки и ъгли, повечето бяха боядисани в бяло. Новодошлият нямаше представа откъде произхожда името, но предположи, че някъде в галактиката има друг град, по чието подобие е построен този. Архитектурният му замисъл твърде много се отличаваше от всичко, което бе виждал досега по време на пътешествията си.

— Сега накъде? — попита шофьорът, когато се вляха в натовареното движение по централните улици.

— Идвам тук за пръв път — каза Чандлър. — Можете ли да ми препоръчате някой хотел?

— Със или без?

— Със или без какво? — учуди се Свирача.

— С каквото си пожелаете — жени, мъже, дроги, хазарт. Вие ще кажете.

— Май ще бъде „без“.

Шофьорът се ухили.

— Така по-трудничко ще си изберете къде да отседнете. Тук не ви е Демокрацията.

Чандлър се наведе към предната седалка и му подаде банкнота от петдесет кредита.

— А защо не ми обясните кое как е в Порт Маракеш?

— Жаден ли сте?

— Трябва ли да съм жаден?

— Ще ви обясня по-добре, ако не ми пресъхва устата.

— Вече ви дадох петдесет кредита. После ще пиете.

— А вие вече направихте два-три гафа — подхвърли шофьорът многозначително. — Мога да ви предпазя от тях, докато си пийваме, а може и да ви излязат през носа.

— Изведнъж ожаднях — осведоми го Чандлър.

— Надявах се да стане така — ухили се другият. — Между другото, казвам се Джин.

— Просто Джин?

— Това е любимата ми игра, любимото ми питие, това ми е и името.

— Добре, Джин. Според тебе къде е най-добре да поседнем?

— Тъкмо подкарах натам. Не е някое засукано местенце, но пък не сипват водица в къркането и никой няма да си вре носа в нашите работи.

Чандлър се отпусна на седалката и се загледа в профучаващите край прозорците на колата здания. Повечето бяха стари, може би на много векове, и с изключение на два-три разкошни двореца в центъра възрастта им личеше. Градът изглеждаше занемарен, сякаш всички жители вярваха, че са тук само временно. Малките хотели и пансиони бяха много повече от жилищните сгради, навсякъде се виждаха ресторанти и барове, значи почти никой не се хранеше или напиваше между стените на дома си. Сякаш физически усещаше мрачното настроение, потиснало всички тук, подсилено и от сянката на Хадес, който сякаш висеше заплашително над своя спътник.

— Пристигнахме — обяви Джин и спря колата пред входа на таверна, която с нищо не изпъкваше сред останалите четири по улицата.

— Ами да влизаме — каза Чандлър и тръгна след него към входа.

Вътре беше доста тъмно. Имаше поне двайсетина маси и сепарета, половината заети от хора и извънземни. Всички предпочитаха да говорят тихо. Жена с твърде изтощен вид изпълняваше без никакво въодушевление стриптизьорски номер в ъгъла. Някакъв лодинит я наблюдаваше с циничното безразличие на опитен хирург. Никой друг не я поглеждаше.

— Как ти се струва? — попита Джин, който сочеше най-отдалеченото от вратата сепаре.

— Добре е — каза Чандлър.

Настаниха се и шофьорът направи знак с ръка. След малко затлъстял сервитьор спря пред масата и остави две чаши. Течността в тях имаше забележим зеленикав оттенък.

— Какво е това? — намръщи се Чандлър.

Джин вдигна рамене.

— На Байндър Х му викат „главотръс“. Тук е „номер пет“.

— Какво е забъркано вътре?

— Какво ли не, но почти всичко е добро за отпускане — сподели шофьорът, после вдигна чашата си и я пресуши на един дъх.

Чандлър взе своята, погледа я недоверчиво и отпи съвсем малко.

— Е? — подкани го Джин.

— Поносимо е.

— Най-страхотната гнусотия, която си вкусвал досега, а казваш само „поносимо“?!

— Ти си жадният на тази маса. Аз чакам да си поприказваме.

— Правилно — одобри Джин и направи същия знак, после се сепна: — Дано не си против, ама от приказките ми се отваря мощна глътка.

— Като те гледам, на тебе от всичко ти се отваря мощна глътка — каза присмехулно Чандлър.

— Е, щом си се досетил вече… — засмя се и шофьорът. — Как ти е името?

— Чандлър.

— Щом казваш… Само че на твое място щях да си избера друго име.

— Защо?

— Толкова ли искаш да се разчуе, че Свирача е дошъл в Порт Маракеш?

— В галактиката е пълно с хора със същата фамилия. Откъде-накъде точно аз да съм Свирача?

— Че кой друг Чандлър ще излезе от космодрума, понесъл пет пистолета и един нож? Имам алармена система в колата, веднага ме предупреди.

— Знам. Видях сигнала, щом ми отвори вратата.

— Тъй ли?

Чандлър кимна.

— Предположих, че се пазиш от неприятни изненади. Ако беше незаконно да нося оръжие тук, щеше да ме спре охраната на космодрума.

— Прав си — призна Джин. — Обаче имаше начин да дойдеш и без да ставаш център на вниманието. До сутринта всички ще знаят, че Свирача е в Порт Маракеш.

— Ти ли ще разнесеш новината?

Шофьорът енергично поклати глава.

— Няма нужда. Някой от охраната вече е проверил регистрационния номер на твоя кораб, пуснал е ретинаграмата ти през компютъра или просто те е познал. Особено ако си се представил като Чандлър.

— Е, вече знаят кой съм. И какво от това? Доколкото видях, това място гъмжи от убийци, че и от по-гадни типове.

— Но не си дошъл тук на курорт. Чувал съм всякакви истории за тебе. Появи ли се Свирача, започват да умират хора.

— Никого няма да очистя в Порт Маракеш. Иначе нямаше да се разчуе веднага, че съм тук.

— Ъхъ, вярвам ти — проточи Джин. — Тогава какво търсиш при нас?

— Ти трябваше да отговаряш на въпроси, а не аз — възрази Чандлър. — Та каква беше другата ми грешка?

— Попита ме за хотел — засмя се шофьорът. — Не е много хитро. Един убиец не бива да се набива в очите на хората и за нищо на света не бива да се разчува къде е отседнал.

— Освен ако?… — подсказа Свирача.

Джин го зяпна.

— Освен ако искаш хората да научат, че си тук.

— Позна.

— Значи ще видиш сметката на някой в Порт Самарканд или Порт Маракайбо. — След секунда-две се намръщи. — Не виждам смисъл. Защо ще кацаш в Порт Маракеш?

— Това е моя грижа — напомни Чандлър, докато сервитьорът оставяше втората чаша пред събеседника му.

— Свирач, защо не вземеш да ми кажеш кого си подгонил? Доста връзки имам из града. Може да ти помогна да го намериш… — Джин се засмя, — срещу дребна компенсация.

— Търся не някого, а нещо — информация. Забрави ли?

Другият въздъхна.

— Както предпочиташ. Само се опитвам да ти бъда полезен.

— Не полагаш достатъчно усилия — укори го Чандлър. — От десет минути сме в тази дупка, а ти нищо полезно не си ми казал.

— Какво искаш да знаеш?

Всъщност Свирача се интересуваше само от едно — как да стъпи на Хадес. Но прекара следващия половин час, като разпитваше подробно шофьора за Порт Маракеш. Накрая научи за местния наркотрафик, проституция и черен пазар повече, отколкото би желал да знае.

— Добре звучи — отбеляза по някое време. — По Вътрешната граница започна да става досадно. Чудя се дали да не се настаня при вас.

— С доста конкуренти ще трябва да се оправяш — увери го Джин.

— Няма да е задълго — отвърна Свирача.

Шофьорът се взря в него и кимна бавно.

— И на мен не ми се вярва да ги търпиш, особено ако си поне наполовина толкова добър, колкото разправят.

— Може би ще имам нужда от шофьор, който знае кое, кого и къде да намеря — продължи Чандлър.

— Виж ти?

Лицето на Джин светна от оживление.

— Да, възможно е. Познаваш ли някого, комуто би допаднала тази работа?

— Седиш срещу човека, когото търсиш.

— Но ти вече си имаш работа.

— На това парче скала има твърде много убийци. Най-сигурно е да работя за най-печения.

— Поне си те бива в приказките — призна Свирача. — А умееш ли и да си държиш езика зад зъбите?

— Можеш да ми се довериш.

— Ако се споразумеем и се окаже, че не мога да ти имам доверие, не ти завиждам. — Чандлър помълча. — Е, още ли искаш да работиш за мен?

— А какво ще получавам?

— Повече, отколкото ако фучиш напред-назад между града и космодрума, дори заедно с рушветите от хотелите и баровете. Само в налични, без нищо черно на бяло.

— Все пак кажи ми някаква сума. Нали ще се возим в моята кола. Искам да си сметна разходите.

— Сега по колко изкарваш?

— С всичко допълнително ли? — попита Джин. — Май ми се събират по шестстотин кредита на седмица.

— Давам ти двойно повече.

Шофьорът веднага му протегна ръка над масата.

— Съгласен!

Чандлър стисна ръката му.

— Споразумяхме се значи. От този миг ти плащам аз.

— Върховно! — възкликна Джин, после се поколеба. — Ъ-ъ… сега какво ще правим?

— Ще си допием и ще намерим някое място, където да се настаня.

— А после?

— После ще се събудя.

— Питах те аз какво ще правя?

— Ще бъдеш на мое разположение по всяко време — обясни Свирача. — Щом отворя очи сутрин, искам да намеря колата ти паркирана отпред, независимо къде съм прекарал нощта. Искам и да си отваряш очите на четири, да се ослушваш непрекъснато. Чуеш ли някой да търси човек с моята професия, ще ми кажеш веднага. Има и нещо по-важно — забележиш ли някой да ме следи, също ще ми кажеш.

— Добре — каза шофьорът и още веднъж размаха ръка във въздуха.

— И те искам трезвен през цялото време — натърти Чандлър.

— Схванах намека.

— Между другото, няма да се огранича само с Порт Маракеш. Някога бил ли си в Порт Самарканд или в Порт Маракайбо?

— Познавам ги като петте си пръста — увери го Джин.

— Чудесно. И това ще ми бъде от полза. — Помълча и попита: — А за Хадес какво ще кажеш?

— Свирач, хич не ти трябва да се занимаваш с оная планета. Там няма нищо, освен Сините дяволи. Така им викаме тук. И да ти поръчат да пречукаш някой от тях, за нищо на света не можеш да ги различиш.

— Ходил ли си там?

— Не, ама съм се нагледал на Сини дяволи. Грозни твари.

— На Хадес живеят ли хора?

— Не съм чувал такова нещо — сви рамене Джин. — Че кой ще иска да живее там, да му се не види?

Чандлър не смяташе да показва прекален интерес към планетата, затова изостави тази тема и през следващите двайсетина минути разпитваше шофьора за другите два спътника. После реши, че е време да се махнат от таверната.

Настани се в един от по-прилично изглеждащите пансиони. Беше доволен от началото. Не припираше да тръгне към Хадес, преди да е научил достатъчно. Щеше да се престори, че пуска корени на Порт Маракеш, а след ден, седмица или месец Джин или някой друг щеше да му каже нужните сведения за Хадес и тайнствената жена, наричана Оракула. Дотогава може би трябваше да приеме една-две поръчки, просто за да се държи естествено.

Тъкмо се изкъпа и обръсна и вече се канеше да легне, когато видеофонът примигна и звънна.

— Да? — промърмори Чандлър, зяпнал празния екран.

— Ти си Свирача, нали? — изрече глас, който можеше да принадлежи и на човек, и на извънземен.

— Името ми е Чандлър.

— Ти си Свирача — повтори гласът безстрастно и продължи след миг пауза: — Ще ти дам един съвет, Свирач — върви си.

— Кой сте вие? — попита Чандлър, докато се опитваше безуспешно да включи изображението на видеофона.

— Няма да повтарям предупреждението си, Свирач. Знам кой си, знам защо си тук и те уверявам, че си обречен да се провалиш. Ако и утре сутринта си тук, значи доброволно излагаш живота си на опасност.

Връзката прекъсна и Чандлър си позволи да се усмихне доволно.