Майк Резник
Оракула (3)

2

На звездните карти планетата бе отбелязана като Бойзън III. Тук я наричаха Светът на Французина.

Отначало бе дива гъста джунгла, изобилстваща с екзотични животни. После дойде Човекът, изтреби повечето зверове, повали дърветата, изора земите и я превърна в процъфтяващо грамадно стопанство, снабдяващо с храна всички миньорски светове в околните звездни системи. Но за някакви си двайсетина години местните вируси умориха докараните месодайни животни и сложиха край на отглеждането на внесените жито и ечемик. Заселниците бяха принудени да се преместят другаде и през следващите шест века Бойзън III се върна бавно към естественото си състояние на джунгла.

После дошъл Французина. Разправяха, че през целия си живот снабдявал зоопарковете на Демокрацията с извънземни животински екземпляри и накрая се оттеглил на тази планета, за да прекара последните си години в лов за удоволствие. Построил грамадна бяла къща на брега на широка река, поканил неколцина приятели при себе си. Постепенно се разчуло за великолепните им преживявания и на планетата започнали да се организират доходоносни ловни експедиции.

Всичко това било преди повече от две столетия. Оттогава Светът на Французина не се променил много, само че дивите животни отново се срещаха рядко и бяха останали само шепа егери, а другите върлуваха по новооткрити планети, където техните клиенти можеха да попълват колекциите си от трофеи без прекомерни усилия.

По приблизителни оценки хората тук не наброяваха повече от двеста. Един от тях, за когото твърдяха, че е последният роден на планетата, се бе преместил в къщата на Французина и дори бе разчистил частна площадка за кацане до реката.

Името му беше Джошуа Джеремая Чандлър. Като съвсем млад мъж се бе прочул с ловните си подвизи, но никой не бе го виждал на сафари поне от десетина години. Отначало на Света на Французина, после и в околните планетни системи стана известен като Свирача, защото имаше навика да подсвирне на преследваното животно, за да привлече вниманието му миг преди да го простреля. Беше затворен, дори потаен човек, не проявяваше словоохотливост нито за делата, нито дори за мислите си. Случваше се да отсъства дълго от планетата, а финансовите си операции поверяваше почти изцяло на банки в други светове. Тук не се получаваха нито писма, нито радиограми за него, макар че от време на време някой малък кораб кацаше на площадката до реката.

Последен посетител засега беше Ледения, който излезе от кораба си и тръгна нагоре по дългата виеща се пътека към къщата. Веднага усети, че се изпотява от жегата и влажния въздух, чудеше се защо ли някой би предпочел подобен климат. Смачка с длан голямо пурпурно-златисто насекомо, впило се във врата му, и почти настъпи рогато влечуго със зловещ вид, което побърза да се шмугне в храсталака. Ледения триеше неспирно лицето си с кърпа.

Изкачи се по каменните стъпала и се озова на широка тераса над реката. Личеше, че водата гъмжи от живот — грамадни водни бозайници, изящни водни змии, дълги грозни влечуги плуваха сред ята пъстри риби, носещи се близо до повърхността. Дърветата по отсрещния бряг бяха изсечени, за да се виждат от верандата слизащите на водопой разнообразни тревопасни. Ниско над водата се рееха гъсти облаци от пеперуди, по просеката важно крачеха дългокраки птици, други пък се гмуркаха в плитчините и търсеха дребни рибки.

Остъклената врата се плъзна настрани и след миг на терасата излезе висок строен мъж с кестенява коса. Наглед беше на около тридесет и пет години. Носеше безлични кафяви дрехи с пришити навсякъде джобове. Широкопола шапка пазеше очите му от лъчите на яркото слънце.

— Както виждам, намери ме — рече Чандлър вместо поздрав.

— Свирач, не е лесно да те открие човек — отвърна Ледения.

— Е, ти поне си успял… Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да, моля те.

— Не е зле да ти одера кожата за всяка поднесена чаша — ухили се Свирача, докато го водеше към вътрешността на къщата. — Не помня да си ми сипал нещо за сметка на заведението, когато идвах на Последен шанс.

— И никога няма да ти се случи — отвърна Ледения на усмивката му.

Влязоха в просторна стая. Хладният каменен под, дебелата мазилка на стените и широките стрехи на покрива възпираха успешно жегата да не проникне и тук. Имаше няколко кресла, покрити с кожи от местни животни, на земята беше просната кожата на голям хищник заедно с главата, имаше и малка библиотека за книги и дискове, подпространствена радиостанция и часовник от чудновато полупрозрачно вещество, което непрекъснато променяше цвета си. Стените бяха облепени с обяви за издирвани престъпници, поставени в рамки. Чандлър бе убил или заловил всеки един от тях.

— Интересни ловни трофеи си имаш — подхвърли Ледения и махна към стените.

— Хората са най-интересната плячка — съгласи се Свирача. Мина зад дървен плот и отвори малък хладилник. — Какво предпочиташ?

— Все ми е едно, стига да е студено.

Чандлър забърка два еднакви коктейла и му подаде едната чаша.

— Това може и да ти хареса.

Ледения отпи голяма глътка.

— Благодаря.

— Отнасям се любезно с клиентите — каза Чандлър и се вторачи в него. — И ти си клиент, нали?

— Поне потенциален. — Ледения се извърна да погледне отсрещния бряг. — Имаш ли нещо против да се върнем на терасата? Трудничко ми беше да се добера тук, но изгледът веднага ми хареса.

— Защо не?

Когато застанаха отвън, Ледения отбеляза:

— Сигурно ти е много удобно да си гърмиш вечерята оттук.

Чандлър сви рамене.

— Да, бих могъл, но никога не ловувам в радиус от десет километра наоколо. — Помълча и реши да обясни: — Някои животни са добри за плячка, други за забавление, а трети — за да им се любуваш. На тези само се любувам.

— Знаеш ли — промърмори гостът, — сетих се, че не видях никакви оръжия в къщата.

— О, оръжия имам предостатъчно — увери го Свирача. — Но не за да стрелям по животните край реката.

Крехка бяла птица кацна върху един речен бозайник и започна да кълве паразити от главата му.

— Това място винаги ми липсва, когато пътувам — промълви Чандлър, облегнал се на парапета. — Ако приема поръчката ти, колко дълго ще трябва да отсъствам?

— Няма да те лъжа — каза Ледения. — Задачата не ми изглежда нито лесна, нито бърза.

— И в какво се състои? — попита Свирача, без да отделя поглед от реката.

— Още не съм сигурен. — Домакинът вдигна вежда учудено, но замълча. — Чувал ли си за Пенелопа Бейли?

— Мисля, че всеки е чувал, поне преди десетина-петнайсет години — отвърна Чандлър. — Предлагаха купища пари за нея.

— Така беше.

— Доколкото си спомням, всеки се стремеше да я докопа — Демокрацията, две-три чужди раси, дори някакви пирати. Изобщо не разбрах какво стана с това момиче, просто един ден измряха доста ловци на глави и след това май никой не се стремеше да получи наградата. — Обърна да погледне Ледения. — Плъзна слух, че и ти си бил замесен.

— Бях.

— А за какво се вдигна цялата онази врява? Стотици хора я преследваха, но никой не пожела да обясни защо едно хлапе може да струва пет-шест милиона кредита.

— Не беше някое обикновено, мило момиченце — кисело изрече Ледения.

Чандлър извади от един джоб парчета корав хляб, остави ги на парапета и се отдръпна да наблюдава как три дъгоцветни крилати създания ги отнасят.

— Ако искаш от мен да я намеря и доведа, ще трябва да ми обясниш защо струва толкова скъпо.

— Ще ти обясня — обеща Ледения и надигна чашата си. — Но няма да ти се наложи да я търсиш.

— Знаеш ли вече къде е?

— Вероятно.

— Или знаеш, или не.

— Сигурен съм къде е жената, която ще бъде цел на задачата ти. Но не бих могъл да кажа дали тя е Пенелопа Бейли.

— А би ли познал Пенелопа Бейли, ако я срещнеш?

— Много време мина, тя вече е млада жена, а не момиченце. Честно казано, не вярвам да я позная.

— Тогава как ще разбереш дали съм ти довел която трябва?

— Има и други начини… — Ледения се поколеба. — Освен това, ако тя наистина е Пенелопа Бейли, почти сигурно няма да успееш да ми я доведеш.

Чандлър вдигна поглед към внезапно струпалите се облаци.

— Всеки ден по това време вали — обясни той. — Да се настаним удобно вътре и ще ми разкажеш всичко, което е необходимо да знам.

Прибраха се в стаята, домакинът заповяда на двойната остъклена врата да се затвори. Седнаха в две покрити със синкави кожи кресла.

— Е, добре, слушам те.

— Когато срещнах Пенелопа Бейли, тя беше на осем години — започна Ледения. — Била петгодишна, когато Демокрацията я отвела от дома й, после един извънземен я откраднал. Докато пътищата ни се пресекат, тя вече пътуваше с една жена, която някога бе работила за мен.

— Но защо Демокрацията е решила, че има нужда от това дете? — прекъсна го Чандлър.

— Решили да се възползват от една нейна особена дарба.

— А именно?

— Тя предвижда бъдещето.

— Искаш да кажеш, че прави точни предсказания и те се сбъдват?

Ледения поклати глава.

— Не е толкова просто. Тя е способна да види почти безкраен брой варианти на възможното и успява да влияе на събитията така, че да се осъществи най-желаното от нея бъдеще.

Свирача се втренчи безмълвно в него.

— Не ти вярвам… — прошепна след минута-две.

— Истина е. Видях резултатите с очите си.

— Но тогава защо още не е станала императрица на цялата проклета вселена?!

— Когато я срещнах, успяваше да види единствено онези варианти, в които я застрашаваше непосредствена опасност. А когато се разделихме, тя вече предвиждаше крайния изход на всичко — от раздавания на покер до престрелки, манипулираше безпогрешно обстоятелствата, за да се подредят, както тя искаше… Но виждаше само няколко часа напред. — Ледения се замисли. — Ако силата й е спряла в развитието си, би могла да стане една извънредно богата и влиятелна жена, само че в галактически мащаб няма да е нищо повече от досадна мушица.

— Ти обаче си уверен, че дарбата й се е развила — отбеляза Чандлър.

Не беше въпрос.

— Не виждам какво би й попречило — увери го Ледения. — Набираше мощ пред очите ми, с всеки изминал ден.

— Изненадан съм, че не си се опитал да я убиеш.

— Опитах се. — Ледения се потупа по протезата. — Ето я отплатата. — Свирача само кимна. — Тръгна си с един извънземен, когото наричахме Лъжекостенурката и името напълно подхождаше на външността му. Доколкото ми е известно, оттогава човешко око не я е зървало.

— Но защо с извънземен?

— Защото онова същество се прекланяше пред нея и беше непоклатимо убедено, че когато дарбата на момичето съзрее, тя ще попречи на Демокрацията да погълне и неговия свят.

— И сега Пенелопа Бейли е там, така ли?

Ледения завъртя глава.

— Не. Ходих там два пъти, но нямаше и следа от тях.

— Значи с това се занимаваш, когато не си на Последен шанс — промърмори Чандлър, без да покаже никакво учудване. — Ходиш на лов за Пенелопа Бейли.

— Не че свърших нещо полезно — призна си гостът с гримаса на лицето и допи коктейла си. — Не мога да си представя кой би се скрил по-успешно от жена, способна да предвиди всяко възможно бъдеще.

— Тогава как я откри?

— Не я намерих аз. Преди седмица при мен дойде една жена, който се представи за нейна майка. Предполагала къде може да е дъщеря й и ме нае да я върна.

— Представила се за нейна майка? — повтори любопитно Свирача. — Интересно се изразяваш.

— Лъжеше от първата дума до последната.

— И защо я заподозря?

— Знаеше факти, до които не би могла да се добере сама.

— Например?

— Знаеше, че Пенелопа е избягала с един извънземен, но това бе известно само на десетина души на една затънтена планетка, казва се Убийствен рай. И бе научила, че съм търсил момичето, само че аз никому не съм казвал… Отгоре на всичко търсеше Ледения, а не Карлос Мендоса.

— Разбира се, работи за Демокрацията.

Гостът кимна.

— Никой друг не разполага с възможности да ме следи четиринадесет години.

— Значи и нея издирват от четиринадесет години… — подхвана Чандлър.

— От шестнадесет — поправи го Ледения.

— Добре, нека са шестнадесет. Защо те потърсиха чак сега?

— Защото мислят, че вече знаят къде е тя.

— Не ми се вижда достатъчно основателна причина. И защо те лъжат? Нека задам въпроса си по-точно — щом са я открили, защо не отидат сами да я приберат?

— Сигурен съм, че са пратили на онази планета най-добрите си агенти, които са се провалили напълно. Иначе нямаше да опрат до мен. Лесно е и да си обясня защо ми пратиха агентка, която се представи за майка на Пенелопа. Световете на Вътрешната граница не са обвързани по никакъв начин с Демокрацията и шефовете не са били уверени, че ще поискам да им помогна. Освен това… — Ледения се подсмихна. — Преди четиринадесет години убих някои от най-добрите им ловци на глави.

— А защо си решил да опазиш момичето от онази сган?

— Никога не я е заплашвала опасност — напомни Ледения. — Опитах се да спася друг човек… Но не успях.

— Както описваш Пенелопа Бейли, изглежда доста страховита — отбеляза Свирача.

— Такава е — потвърди гостът сериозно. — Не я подценявай.

— И къде е тя сега според тебе?

— На планетата Арфа Крепело III, в звездния куп Кинелус.

— Сигурни ли са, че това е тя?

Ледения поклати глава.

— Предполагат, но нямат достатъчно доказателства.

— Все пак какво знаят?

— Сред извънземните в онзи свят живее млада жена, която наричат Оракула.

— Това ли е всичко?

— Едва ли. Но само това ми казаха.

— Не е достатъчно за начало — скептично подхвърли Чандлър. — Какво ли са скрили от тебе?

— Вероятно са ми спестили броя на онези, които са пратили на планетата, без да ги видят никога повече. Провалът на агентите им само е затвърдил у тях убеждението, че са на вярна следа, но пък би се отразил зле на всеки следващ човек, комуто възложат задачата.

Свирача замълча задълго. Накрая се вгледа внимателно в Ледения.

— Имам един въпрос към тебе.

— Казвай.

— Загубил си единия крак заради онова момиче и доколкото разбирам, тя е причинила смъртта на твоя приятелка.

— Косвено.

— Тогава защо не се заемеш лично с нея?

— Защото съм на шестдесет и пет години, мога да се похваля само с шкембенце и протеза. Ако онази жена наистина е Пенелопа Бейли, ще бъда мъртъв още преди да припаря до нея. Преди двайсетина години може би щях да се справя, но не и сега. — Срещна погледа на Чандлър, без да мигне. — Затова дойдох при тебе, Свирач. Ти си от шепата истински майстори в занаята. Прониквал си успешно на десетина планети и си по-добър убиец, отколкото аз съм бил някога.

— А възможно ли е тя да бъде убита?

— Не знам — сви рамене Ледения.

— И какво ще бъде възнаграждението ми?

— Половин милион в аванс и още половин, когато свършиш работата.

— Кредити? — намръщи се Чандлър.

— Долари Мария Тереза.

Домакинът кимна.

— С колко време разполагам?

— Ако не се добереш до нея за шест месеца, значи изобщо няма да се справиш.

— Ами ако се върна с празни ръце?

— Приемеш ли поръчката, авансът остава за тебе независимо от всичко.

— А твоята клиентка ще се съгласи ли с такива условия?

— Едва ли има друг избор, като си припомним, че всъщност не е Бетина Бейли.

— Какво ще кажеш за моите разходи? — опипа почвата Чандлър.

Ледения се засмя.

— А, не и с половин милион в аванс.

— Може би ще се наложи да наема помощници.

— Не те съветвам.

— Защо?

— Ако привличаш по-малко внимание към себе си, ще имаш по-голям шанс да оцелееш.

— Нищо чудно да наема неколцина именно за да отвличат вниманието от мен.

— Ти решаваш. — Гостът помисли. — При успех и стига да ми докажеш, че си имал нужда от още хора, ще ти възстановя разходите.

Любопитството на Свирача не беше задоволено напълно.

— А ти какво ще получиш?

— Пари, удовлетворение, възмездие… Все едно.

Чандлър се ухили.

— Вероятно и трите неща наведнъж. — Сети се за още нещо. — На онази планета говорят ли земен език?

— Не знам, но според звездните карти тя има три тераформирани спътника, населени с човеци. Логично е да започнеш оттам.

— А защо да не се насоча право към целта?

— Ако грубият натиск вършеше работа в този случай, Демокрацията нямаше да се възползва от услугите ми — напомни Ледения. — Е, ще приемеш ли поръчката?

Чандлър поумува още малко и кимна.

— Да, приемам.

— Добре. Окаже ли се, че Оракула не е Пенелопа Бейли, доведи ми я.

— А ако е Пенелопа Бейли?

— Увериш ли се, че е тя, намери начин да ми съобщиш. Няма как да я отмъкнеш, ако тя не поиска сама, така че я убий, стига да можеш. Не ми ли се обадиш до шест месеца, ще знам, че си мъртъв.

— Искаш да кажеш, че ще ме смяташ за мъртъв.

— Изразих се съвсем точно — сериозно отвърна Ледения.