Майк Резник
Оракула (29)

28

— Писна ми да чакам, гади ми се вече! — изръмжа Индианеца. Двамата с Брусар бяха в стаята му в посолството. — Май е време да си свърша работата.

— Но нали нямахте намерение да правите нищо, преди Свирача да се появи?

— Откъде да знам, че Сините дяволи не са го очистили още на някой от спътниците? Може изобщо да не дойде.

Индианеца пак скочи и закръстосва неспокойно из стаята, а Брусар се втренчи в него объркано. Не разбираше промяната, настъпила постепенно у лейтенанта през последните дни. Ставаше все по-раздразнителен и няколко пъти си позволи да избухне невъздържано. Тези странности просто не се връзваха с фасадата на хладнокръвен професионалист, с която Брусар вече свикна. Младежът сериозно се безпокоеше за психическото състояние на Двете пера.

— Къде е тоя, по дяволите? — изсъска Индианеца и блъсна с юмрук по стената. — Не мога да го чакам до безкрайност!

— Господине, не е определен никакъв краен срок за ликвидирането на Оракула — опита се да го успокои Брусар. — Поне не сте ми казал такова нещо.

— Имам си личен краен срок! — отсече Двете пера. — И почти стигнах до него.

— Личен срок ли? — озадачено повтори младежът.

— Млъкни и ме остави да помисля!

— Господине, мога да изляза, ако желаете.

— Излизай или стой, все ми е едно.

Мяташе се между стените още по-трескаво. Брусар го погледа още няколко минути, после се прибра в своята стая, разтревожен от състоянието на своя нов началник.

Накрая Индианеца спря пред компютъра и го зяпна, сякаш го виждаше за пръв път. Подивелият му поглед се избистри и той седна спокойно в креслото.

— Компютър, включи се!

— Работя — уведоми го машината.

— Провери всички бази данни на планетата и ми кажи дали Джошуа Джеремая Чандлър, известен още като Свирача, вече е пристигнал на Хадес.

— Проверявам… не е известно.

— Мамка му! — промърмори Двете пера.

Тъкмо да скочи от креслото, когато прозрението го споходи.

— Компютър! — кресна в същия миг.

— Да?

— Като те питах досега, отговаряше ми с „не“. Защо сега отговори: „Не е известно“?

— Защото във военната база Полид Креба е кацнал кораб с човек на борда, но не успях да установя неговата самоличност.

— Той трябва да е! — възкликна Индианеца. — Арестуван ли е?

— Не е известно.

— Няма значение. Ако са го опандизили, ще си изгние в килията и няма защо да чакам повече. А ако не са, явно ги е убедил, че е безвреден, и вече се движи свободно по планетата. Значи трябва да нанеса удара още тая нощ.

Машината не отговори, защото не й бе зададен въпрос.

— Изключи се — нареди Двете пера.

Екранът угасна, а мъжът излезе и отиде при Брусар.

— Тая нощ ще се развихря!

— Сигурен ли сте, господине? — смутено попита младежът.

— И още как! Чандлър е кацнал на Хадес!

— Това установено ли е?

— Компютърът потвърди.

— Компютърът потвърди, че Чандлър е на планетата? Тогава защо името му липсва в нашите имиграционни списъци?

— Приземил е кораба си във военна база на Сините дяволи.

— Но защо?!

— А аз откъде да знам! — троснато отвърна Индианеца. — Той е тук, от нищо друго не ми пука.

— Какво име използва?

— Не знам.

Брусар се намръщи.

— В такъв случай едва ли е сигурно, че това е Свирача.

— Кой друг би кацнал в тази адска дупка, без да мине през митницата и имиграционните власти? — Индианеца се запъна изведнъж. — Ще имам нужда от твоята помощ.

— Господине, не искам да проявя нито непочтителност, нито пренебрежение към вашия чин, но предлагам първо да се подложите на психологически тест.

Яростният поглед на Двете пера почти го опари физически.

— Какви ми ги плещиш? Да не мислиш, че съм се побъркал?

— Не, господине. Но напоследък се държите странно.

— Скоро ще се оправя — обеща Индианеца.

— Вие сте изнервен и раздразнителен, станахте и разсеян — неумолимо продължи младежът. — Струва ми се, че не е разумно в такова състояние да действате срещу Оракула.

— Всичко ще бъде наред — настоя Двете пера, положил мъчителни усилия да уталожи гнева си и разяждащия го порок. — Повярвай ми!

— Само бих искал да ви прегледа щатният ни психолог.

— Няма да ми каже нищо ново. Чуй сега — тая нощ ще се размърдам, с тебе или без тебе, но ще ми облекчиш живота, ако дойдеш с мен. Само ме закарай до мястото, където бяхме миналия път. За останалото ще имам грижа аз. — Той погледна строго младежа. — Е, излизаш ли от играта?

Брусар въздъхна примирено.

— Не мога да ви пусна сам.

— Добре. Щом се смрачи, тръгваме.

Младежът понечи да излезе.

— Има още нещо — спря го Индианецът.

— Моля?

— Ценя твоята загриженост и разбирам, че ми желаеш само доброто… Но ако ти или някой друг се опитате да ме спрете, ще се убедите колко ме бива като убиец.

Брусар се изопна в цял ръст.

— Това беше излишна забележка, господине — изрече с достойнство.

— Да се надяваме.

На свечеряване потеглиха с колата. Поеха по главното шосе, водещо извън града, без да бързат. След двайсетина минути идващите насреща коли съвсем се разредиха, а след още половин час изчезнаха напълно.

— Нищо не ми изглежда познато — промърмори Индианеца, присвил очи към страничния прозорец. — Къде са всичките ония скали?

— Ще стигнем там чак след четиридесет минути.

Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.

— Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер — напомни Брусар.

— Знам.

— Но поне имате план, нали?

Двете пера се тупна по туниката.

— Всичко необходимо е тук.

— Оръжие ли носите?

Индианеца се засмя.

— Нося и оръжие.