Майк Резник
Оракула (21)

20

Нефрит заведе Чандлър в просторна, луксозно обзаведена стая, разположена до нейната. Имаше удобно въздушно легло, мебели с дърворезба от системата Домар и същата холографска уредба като в кабинета й.

— Ще известя хората си, че съм настанила тук свой близък приятел и никой няма да ви досажда.

— А няма ли да са любопитни какъв е този приятел? — усъмни се Свирача.

— Че какво лошо има в това? — учуди се Кралица Нефрит. — Добре е повече хора да научат, че сте тук. Дори ще уредим да ви носят храната в стаята. Важното е никой да не ви забележи, когато излизате… Ето там има фалшив гардероб. — Тя показа една от четирите огледални врати в стената. — Ще го програмирам да се задейства от вашата ретинаграма. Ще се отваря, щом го доближите, и ще остава отворен, да речем, двадесет секунди. Въздушният асансьор ще ви свали направо в моя гараж. Така ще напускате сградата и ще се прибирате. Никой няма да усети, че не сте бил в стаята си.

— Видях доста врати по коридора. На този етаж голяма част от бизнеса ли въртите? — попита Чандлър.

— Почти не се случва, освен когато посетителите станат прекалено много. Някои момичета преспиват на етажа, ако са преуморени и не им се иска да си отидат по домовете. Вероятно не е зле да се запознаете с няколко от тях и да се сприятелите. Колкото повече хора могат да гарантират, че прекарвате цялото си време тук, толкова по-добре.

— Звучи ми разумно. Утре ще трябва да пообиколя града.

— Щом нощта свърши, ще съм свободна. Тогава ще излезем. Предпочитам първия път аз да ви разведа из града, за да научите кое къде е. — Нефрит тръгна към вратата. — Ще се видим след няколко часа.

Чандлър не отговори нищо.

Влезе в банята за един сух душ, обръсна се и се изтегна на леглото. Заспа почти мигновено, но вътрешното му чувство за време го събуди двайсетина минути преди домакинята да се появи, затова беше облечен и готов за излизане.

— Изглеждате ми доволна от себе си — отбеляза той, щом тя се появи в доста по-обикновено облекло от предишния път и му даде поръчаните от него оръжия. — Сигурно приходите на публичния дом са били добри тази нощ.

— Всъщност бяха съвсем нормални. Но пък аз свърших доста работа.

Нефрит подхвърли два малки пакета на леглото.

— Какво е това?

— В единия са новите ви документи за самоличност.

— Благодаря — промърмори Свирача, като прецени с опитно око новата придобивка. — Бързо се справихте.

— Нали си плащате за всичко…

— А другото?

— Ами погледнете сам.

Чандлър извади лист, на който бяха нарисувани три неразбираеми извънземни символа.

— И какъв е смисълът?

— Един от клиентите на „Утробата“ работи в Управлението за планетарна отбрана.

— Не съм си и помислял, че имате такова.

— Ако живееш на спътник и се въртиш около планета, чието враждебно население е стотици пъти по-многобройно от тукашното, не е излишно да имаш и отбрана — отвърна Кралица Нефрит. — О, ясно ми е, че не можем да победим със сила Сините дяволи. Дори не вярвам, че ще издържим и десет минути, ако ни нападнат. Но поне прехващаме всичките им предавания и възникне ли подозрение, че се готвят за атака, ще повикаме нашия флот. — Тя помълча и реши да не се впуска в подробни обяснения. — Както и да е, нашият клиент се занимава с разшифроването и превода на съобщенията, които си разменят Сините дяволи. А това — тя заби показалец в рисунката, — е тяхното обозначение за Оракула.

— Как го накарахте да изтърве тайната?

— Първо го понапих — засмя се Кралица Нефрит. — А после погъделичках самолюбието му, което за жалост е единствената му забележителна черта. Когато се събуди сутринта, дори няма да помни, че ми е нарисувал нещо.

— Добре де, сега знам как да разчета името на Оракула, ако стъпя на Хадес. И какво от това?

— Струва ми се, че щом се опитвате да предизвикате някаква реакция, ще постигнете целта си значително по-бързо, ако оставяте този символ на всяка своя жертва.

Чандлър обмисли идеята.

— Не е зле — призна след малко.

— Направо е блестящо! Ако решат, че Оракула носи вината за тези убийства, тя ще бъде принудена да тръгне на лов за вас, за да се оневини. Досетят ли се, че някой се опитва да я хързулне на динена кора, ще я накарат да ви спре. — Нефрит грейна в тържествуваща усмивка. — Възможно е дори да си въобразят, че искате да ги предизвикате към по-груби действия, за да има повод за нахлуването на флота.

— Е, от това вече ще ги втресе — съгласи се Свирача. — Но бих искал да направите още нещо за мен.

— Какво е то?

— Свържете се с мъжа, от когото получихте символа. Проверете дали знае точно кой Син дявол праща тези съобщения, още кои от тварите работят за Оракула и от кой район на планетата идват тук. Според мен ще си свърша работата много по-бързо, ако нападам точно онези извънземни, които поддържат връзка с Оракула.

— Ще се постарая да го разпитам следващия път, когато се отбие при нас.

— А колко често идва?

Жената сви рамене.

— Ту рядко, ту по-често.

Чандлър поклати глава.

— Това не ми харесва. Може да не дойде седмица-две.

— Добре, ще го поканя на обяд, щом ви покажа града.

— А ще приеме ли поканата?

Тя се засмя.

— Щом аз го каня, няма да откаже. — Тя помълча и попита: — Е, готов ли сте вече за обиколката?

— Да вървим.

Тя застана пред огледалната врата, изчака я да се отвори и махна на Свирача да влезе. След миг силното въздушно течение в шахтата ги спусна меко върху пода на подземния гараж. Вътре имаше две коли — едната елегантна, цялата в хром и злато, която можеше да се носи над магнитните линии, но имаше и колела за обикновените улици. Другата беше очукано, безлично возило, виждало по-добри дни и дори по-добри десетилетия, но пък никой не би обърнал внимание на такава таратайка. Кралица Нефрит избра втората кола и Чандлър седна до нея на предната седалка.

— Как ви се струва? — любопитно се осведоми жената.

— Май мястото й е в дом за престарели.

— Очаква ви изненада, Хавиер — ухили се Нефрит. — Всички механизми са сменени по моя поръчка. Сега е два пъти по-бърза от онази фукня.

Тя посочи лъскавата наземна кола.

— Интересно — безизразно отрони Чандлър.

— Практично — поправи го Нефрит. — Не приковава погледите като другата и мога да отивам незабелязано където поискам. — Изкачиха наклонената рампа и завиха на север. — Човек трябва да внимава с тези проклетии — отбеляза тя, когато се наложи да свърне към тротоара, за да пропусне едно от обществените возила. — Навсякъде са и заради тях се случват почти всички катастрофи в града.

— Накъде сме се запътили? — попита Чандлър.

— Към рая на Сините дяволи.

— Така ли го наричате?

— Би трябвало така да го наричаме. Там се събират повечето твари. Има няколко магазинчета, но никакви ресторанти, нощни клубове, нищо друго, освен жилища. Особена раса са, Хавиер. Аз съм в Порт Маракайбо от единайсет години и още не знам какво търсят те тук, по дяволите. Не се включват в икономиката, не работят, не се организират политически, не общуват с хората… Просто се мотаят по улиците и стърчат по кръстовищата като сбирщина непрокопсаници.

— Все някаква причина има да се заселват тук — натърти Свирача.

— Предполагам. Но да пукна, ако който и да е от познатите ми я е проумял досега.

— Може би поддържат минимално присъствие, в случай че някога решат да си върнат спътниците на планетата. За да имат оправдание, че никога не са се отказвали напълно от тях.

Нефрит поклати глава.

— Това е чудесно, логично, човешко обяснение… значи най-вероятно в него няма нищо вярно. — Тя се взря напред. — Ето, пристигаме. Щом пресечем онази широка улица и сме в техния район.

Чандлър се загледа през прозорците. Повечето от сградите явно бяха построени първоначално за хора, а сега изглеждаха занемарени и се нуждаеха от основен ремонт. Мнозина Сини дяволи наоколо просто стояха и зяпаха, само неколцина вървяха устремено по неразгадаемите си дела.

— А как се забавляват? — попита Свирача. — Имат ли нещо подобно на холопрожекции или театри?

— Знам ли…

— Май казахте, че живеете тук от единайсет години.

— Ние не ги закачаме и те не ни досаждат — обясни жената. — Всички предпочитаме това положение.

— Заведете ме в центъра на техния търговски квартал — помоли Чандлър. — Искам да го разгледам.

Тя зави наляво и на първата пресечка пак се насочи на север. След няколко секунди вече минаваха край плътна редица от магазини. Поне половината приличаха на дребни бакалии.

— По-бавно.

Нефрит веднага намали скоростта, но каза:

— Така няма да стане.

— За какво говорите?

— Май ви хрумна да пръснете на парчета няколко магазина. Но тези същества не са като нас. Вероятно можете да ги хвърлите в смут и паника със същия успех, ако гръмнете някой безобиден Син дявол, който подпира стената и никого на закача.

— Наложи ли се, ще направя и едното, и другото — увери я Чандлър. — Но определено предпочитам да открия кои от тукашните твари са свързани с Оракула.

— Вече ви казах, че ще имате тази информация — малко се разсърди Кралица Нефрит. — Ако сте пропуснал да забележите, напомням ви, че не съм се отделяла от вас, откакто ми я поискахте.

— Моля да ме извините — побърза да каже Свирача. — Само че ми изглежда съвсем безсмислено да избивам стотици Сини дяволи. По-уместно е да ликвидирам двама-трима, които имат значение за Оракула, и така да я предизвикам да действа.

— Я, имало наемни убийци с принципи! — развесели се спътничката му.

— Не всеки влиза в този занаят, защото му харесва да убива — сопна се той.

— Тогава защо се занимавате точно с това?

— Защото всички видове работа ме отвращават. От тази поне изкарвам достатъчно пари и не се налага да работя прекалено често.

— Допускам, че и в подобно схващане има някаква извратена логика — подхвърли Нефрит.

— Сега да се махнем от тази част на града — поиска Чандлър след няколко минути. — Нека се върнем до „Утробата“ и да пообиколим. Искам да видя подробностите в квартала и да съм сигурен, че ще намеря пътя по тъмно.

Жената изпълни желанието му и двайсетина минути по-късно се върнаха в подземния гараж.

— Ще ви оставя тук и ще се заема със събирането на информация — каза Нефрит. — Когато се качите в стаята си, просто съобщете на компютъра каква храна предпочитате и искането ви ще бъде предадено на нашата кухня.

— И кухня ли поддържате? — учуди се Чандлър.

— Е, по-точно кухнята е в съседния ресторант, но двете сгради са свързани. През това време ще видя какво още мога да науча. — Тя се канеше да излезе от колата, но се спря с ръка на вратата. — Хавиер, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Защо Демокрацията се вълнува толкова заради Оракула? Всички сме чували за тази жена, но никой не е наясно коя е тя и с какво се занимава.

— Предвижда бъдещето.

— Ясновидка?!

— Тя е нещо повече. Ако можеше само да предсказва бъдещите събития, според мен всички щяха да я оставят на мира… освен комарджиите и брокерите.

— На какво друго е способна?

— Не само вижда в бъдещето, ами и го манипулира — отвърна Свирача. — Ясна й е всяка възможност, всяка дребна промяна и тя се старае да предизвика онова бъдеще, което е най-добро за нея.

— Шегувате се!

— Не.

— Но ако има силата да прави каквото си поиска, защо още не е завладяла галактиката?

Чандлър сви рамене.

— Нашата галактика не е от малките. Мисля, че силата й си има предели.

— И какви са те?

— Не знам. Но ако не беше така, досега наистина щеше да е сложила ръка на галактиката. Или поне щеше да я промени, както не можем и да си представим.

— За мен е все същото — промърмори Нефрит. — Дано поне ви плащат достатъчно за тази поръчка.

— Понякога и аз се чудя дали поисках достатъчно — призна Свирача и излезе от колата.

Качи се с асансьора, отиде в стаята си, поръча храна и когато я изяде, си каза, че за късмет на този бардак печалбите му не зависеха от майсторството на готвачите. После се отпусна на въздушното легло и изгледа запис на мач по „смъртна топка“.

Кралица Нефрит влезе тъкмо когато малцината оцелели играчи се готвеха да решат окончателно резултата в допълнителното време.

— Докъде стигнахте? — попита Чандлър и се изправи.

— Ами имате вече първата си жертва. Стига да ми провърви, до утре сутрин може би ще зная и къде се намира Оракула.

— Нима?

Тя кимна уверено.

— Моят приятел ще проследи източника на предаванията. Ще може да посочи точното място на Хадес, откъдето се излъчват.

Свирача обмисли тази възможност и лицето му се сви в недоволна гримаса.

— Едва ли ще имаме особена полза от това. Вероятно съобщенията минават през пет-шест междинни станции, докато стигнат при нея. — Той се запъна и добави: — Все пак бих искал да знам откъде ги предават.

— Работим по въпроса — увери го Нефрит. — Но засега първата ви акция е уредена.

— Какво означава това?

— Синия дявол, който изпраща съобщенията оттук, се казва Краеф Тимо. Не знам точно какъв пост заема, но трябва да е страхотно важен сред своите.

— Защо?

— Има половин дузина телохранители.

— А откъде приятелят ви е научил това? Мислех, че само засича предаванията.

— Имам и други приятели — каза Кралица Нефрит. — Един от тях работи в полицията, но аз му плащам повече. Щом получих името на Краеф Тимо, помолих този човек да го провери в компютрите си. Оказа се, че преди пет месеца арестували същия този Тимо за съвсем дребно нарушение, дори не се стигнало до съд, но когато отишли да го приберат, той трябвало да усмирява копоите си, иначе щяла да стане истинска касапница.

— Твърде интересно — проточи Чандлър. — Къде мога да намеря този Тимо?

— Той е от малцината Сини дяволи, които не живеят в онзи квартал. Има апартамент в „Нешлифованият диамант“, хотел на десетина пресечки оттук.

— Предполагам, че телохранителите му са при него?

— Да, не се отделят от Тимо и за миг.

— А вечерта дали ще бъде в апартамента си?

Тя вдигна рамене.

— Никой не знае с какво се занимава той, значи не е ясно и кога се прибира в хотела… — Нефрит се поколеба, но попита: — Сигурен ли сте, че искате да си премерите силите с шестима въоръжени Сини дяволи?

— Лесно се сещам и за по-приятни възможности.

— Но въпреки това ще го направите?

— Не виждам по-добър начин да притисна Оракула.

— Може би ще успея да изкопча от приятеля си друго име, на същество, което също праща съобщения до Хадес, но няма ходещ арсенал около себе си.

Чандлър решително завъртя глава.

— Именно охраната превръща този в толкова желана цел. Защо не дойдете да ме вземете след около шест часа?

— А какво ще правите дотогава?

— Ще си поспя — обясни Свирача, който вече се наместваше на леглото. — Чака ме бурна нощ.

Затвори очи и след миг вече спеше дълбоко.

Кралица Нефрит го погледа замислено, после се върна в кабинета си, седна зад бюрото и за пръв път се замисли сериозно дали иска Оракула да нахълта в Порт Маракайбо, жадуваща да открие Чандлър и съучастниците му.