Майк Резник
Оракула (20)

19

Макар един и същ екип да бе тераформирал спътниците и бе преустроил еднакво атмосферата, притеглянето и климата им, между Порт Маракеш и Порт Маракайбо имаше сериозни разлики, породени от хилядолетното човешко присъствие.

Тукашните постройки не бяха толкова екзотични — с повече прави ъгли и доста по-скупчени в жилищните райони. Личеше, че градът е планиран старателно. Улиците образуваха правилна и удобна транспортна мрежа, търговският център имаше ясно очертани граници, а множество общински коли се плъзгаха на няколко сантиметра над повърхността по свръхпроводимите линии от центъра до крайградските квартали.

Чандлър седеше в една от тях и разглеждаше картата, която си взе по време на митническата проверка. Понякога се озърташе, за да провери наблюдава ли го някой, макар да не очакваше да го заподозрат. Пребоядисаната му коса беше съвсем тъмна, в очите си имаше кафяви контактни лещи, остави и всичките си оръжия в Порт Маракеш. Новите му отличителни белези съвпадаха идеално с вписаните в паспорта, осигурен му от Княз Луцифер, така че никой от охраната на космодрума не го обезпокои излишно. Искаше да го смятат за обикновен скитник, преследван от лош късмет и надяващ се да намери работа на най-далечния спътник на Хадес.

Новото му име беше Престън Грендж и Княз Луцифер дори му уреди правдоподобно минало, включващо четири ареста и две присъди за дребни нарушения на закона. Ако и тук го арестуваха, прикритието му едва ли би издържало на щателна проверка, но в такъв случай това щеше да е най-малкият му проблем.

Мястото, посочено му от подземния главатар, се намираше на улица „Клеопатра“. Намери го на картата, установи, че трябва да се прехвърли в кола по друг маршрут, затова се изправи и застана до изхода. Електронният сензор улови топлината на тялото му и даде сигнал на компютъра. Колата спря на първия ъгъл.

Чандлър се огледа, откри пункта за прекачване на следващото кръстовище и след малко вече пътуваше в поредната кола, а няколко минути по-късно стоеше на улица „Клеопатра“. Погледна номерата и тръгна към търсеното място.

Скоро се озова в по-западнал район — барове, нощни клубове и свърталища на наркомани се редяха един след друг. Ярко облечени мъже и жени се размотаваха около входовете. Някои подмамваха клиенти, други си шепнеха делово, трети зяпаха улицата, обзети от непреодолима скука.

Най-сетне стигна до номер 719 — малко, незабележимо здание, натикано между денонощен ресторант и долнопробен нощен клуб, чиито реклами обещаваха забавления, шокиращи за всички галактически раси без изключение.

Чандлър отвори вратата и попадна в неголямо осмоъгълно фоайе, където наглед липсваха други врати. Под тавана се виждаше малко устройство и нечий записан глас му нареди да погледне към обектива. Свирача се подчини и след секунди вече гледаше холограма на зашеметяваща руса красавица, увлечена в ритмите на чувствен танц. След половин минута изображението изчезна и гласът го уведоми, че ретинаграмата му е разчетена, регистрирана и сверена.

— Моля ви, минете напред.

Чандлър тръгна към стената срещу входа, която се плъзна встрани и щом го пропусна, веднага се върна на мястото си.

Тесният коридор го изведе в разкошен салон, пълен с изящни мебели, еротични рисунки и холограми и дори бронзова статуетка на същата жена, чието изпълнение видя преди малко.

В салона се тълпяха много жени в най-различен стадий на освобождаване от излишното облекло, включително и две съвсем голи. Присъстваха и четирима мъже — грамаден мускулест бияч и трима в скъпи костюми. Очевидно бяха клиенти.

Жена в съблазнителни одежди се отдели от група подобно облечени хубавици и спря пред Чандлър.

— Добре дошъл в „Утробата“, най-великия бардак на трите спътника. С какво мога да ви бъда полезна?

— Търся Кралица Нефрит.

— А тя очаква ли ви?

— Доколкото знам — да.

— А името ви е?…

Свирача се взря непреклонно в очите й.

— Просто й кажете, че ме праща Княз Луцифер.

— Защо не се настаните удобно, докато чакате? Скоро ще се върна.

Чандлър позяпа безцелно предизвикателните рисунки по стените. Жената наистина не се забави.

— Елате с мен, моля.

Влязоха във въздушен асансьор, който ги тласна меко два етажа нагоре, минаха по още един тесен коридор и спряха пред последната врата.

— Тя е вътре.

— Благодаря.

— Ще се видим ли по-късно?

— Съмнявам се.

Жената вдигна рамене и се махна. Чандлър се обърна към вратата. Чу жуженето на въртящи се холокамери и изпита краткото, но винаги неприятно усещане от сканирането на ретината на очите му. Вратата се отвори и той влезе в огромна осмоъгълна стая, пълна с произведения на изкуството и странни предмети от поне дузина светове. Шарките на килима сякаш се преливаха по своя воля, а златистото диванче, увиснало една педя над пода, явно не беше предназначено да настанява същества с анатомия, дори приблизително подобна на човешката. Огромен прозорец откриваше изглед към много по-чужди гледки, отколкото предлагаше дори джунглата в Света на Французина. Свирача потърси с поглед холопрожекционния апарат, но не го откри.

Зад широко бюро, обърнато така че да вижда и вратата, и прозореца, седеше жена — нито в първа младост, нито с признаци на остаряване по лицето. Беше малко по-закръглена, отколкото Чандлър би одобрил, но той трябваше да признае, че домакинята изглеждаше добре. Тя носеше нефритена огърлица и три-четири нефритени пръстена. Големите зелени очи бяха доста раздалечени. Носът й беше малък и прав. Тънките й устни искряха в оранжево. В кестенявата й коса имаше оттенъци и на злато, и на огън, беше грижливо вчесана високо над главата.

— Какво мога да направя за вас, господин?… — попита тя с глас, малко по-плътен и хрипкав от очакванията на Чандлър.

— Грендж. Престън Грендж.

— Ама че идиот е оня тип! — процеди тя презрително.

— Моля?

— През последните четири години вече ми прати три пъти Престън Грендж. Да не си въобразява, че номерът ще минава вечно?

— Така ми се пада, като се доверих на друг — примирено каза Свирача. — Утре ще си сменя името.

— А само от любопитство… как е истинското ви име?

— Чандлър.

— Някои хора не ви ли наричат Свирача?

— Има и такива.

Тя кимна доволно.

— Бях убедена, че сте вие. Славата ви изпреварва.

— Както и фалшивата ми самоличност — кисело подхвърли той.

— Това не е проблем. Ще имате нова още преди да излезете от кабинета ми. — Жената му посочи кресло пред бюрото си. — Моля ви, седнете. Да ви донесат ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— А искате ли нещо, от което ще се чувствате по-щастлив или, да речем, с избистрен ум?

Чандлър само врътна глава и жената вдигна рамене.

— Както желаете.

Тя стана и доближи шкафче, откъдето взе две таблетки. Изчака неподвижно, за да усети въздействието им, после се върна зад бюрото.

— Напишете името, което възнамерявате да използвате, за да няма грешки. И ще имам нужда от ваш подпис за документите.

— Дайте ми някакъв лист — помоли Чандлър, вече извадил писалка от джоба на туниката си.

Тя отвори горното чекмедже и взе оттам лист със златен монограм в горния край.

— Добре, ето го и името.

Жената се взря озадачено в написаното.

— Хулио Хуан Хавиер?

Чандлър се усмихна.

— Толкова глупаво звучи, че всеки веднага ще го помисли за истинско име, дадено ми от любяща, но не особено умна майка. Никой не използва такова име за фалшивата си самоличност.

Тя кимна.

— Така да бъде. До утре сутринта вече ще сте станал Хавиер. — Жената помисли малко. — Още сега ще започна да ви наричам с него. Не искам да свикна с Чандлър или Свирача, за да не се изтърва неволно пред когото не бива.

— А аз как да ви наричам?

— Професионалният ми псевдоним е Кралица Нефрит. Нека за вас бъда просто Нефрит.

— Прав ли съм в предположението си, че вие сте собственичката на това място?

— Владея всяка сграда и бизнес два квартала околовръст — заяви тя безцеремонно.

— Впечатлен съм.

— И би трябвало.

— А каква е връзката ви с Княз Луцифер?

— Щом той ви е пратил при мен, няма смисъл да крия. Положението му съответства на моето, само че в Порт Маракеш. И двамата сме създали малките си империйки на гърба на глупавите, лековерните и алчни хорица… Моите претенции не се простират към Порт Маракеш, а неговите — към Порт Маракайбо. Но и двамата бихме желали да разширим своя бизнес и на Хадес, затова имаме интерес да ви помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Добре — кимна Свирача. — Имам нужда от всяка помощ, която успея да получа.

— Доколкото разбирам, имате нужда от много силна подкрепа — отвърна Нефрит. — Някой друг знае ли, че сте тук?

— Само моят шофьор Джин. Остана в Порт Маракеш под бдителното наблюдение на Княз Луцифер.

— Имате ли причини да го подозирате?

— Нямам.

— Тогава защо?…

— Просто съм си недоверчив по природа.

Тя кимна одобрително.

— Така може и да доживеете до дълбоки старини. — Позамисли се и попита: — А сигурен ли сте, че само той освен Княз Луцифер знае за идването ви тук?

— Те двамата, сега и вие.

— Докога ще останете при нас?

— Още не знам. Вероятно около месец, но дано не се проточи чак толкова.

— Ако очаквате от мен помощ, докато сте в Порт Маракайбо, сигурно е по-добре да ми обясните какви са намеренията ви.

— А може би е по-добре да не знаете — възрази Свирача. — Щом ви кажа, ставате съучастничка.

— Господин Хавиер — назидателно изрече Нефрит, — издържам половината чиновници на тази планетка, от време на време ползвам услугите и на останалите. Искате ли помощ от мен, трябва да ми кажете с каква цел дойдохте тук. Иначе няма да свършим никаква работа заедно.

Чандлър се поколеба, но кимна.

— Както искате. Дойдох в Порт Маракайбо, за да убивам Сини дяволи.

— Ако толкова ги мразите, имало е предостатъчно за изтребване и в Порт Маракеш.

— Нямах никаква полза от смъртта на онези там.

— Ясно. А защо ви хрумна да убивате именно тукашните Сини дяволи?

— Надявам се да предизвикам определена реакция.

— Не ви разбирам. Какво точно очаквате? Ненавист? Страх? Паника?

— От всичко, и то по много.

— Това не е задоволителен отговор. Защо е важно за вас Сините дяволи в Порт Маракайбо да се побъркат от страх?

— Защото ако постигна целта си, надявам се те да направят опит да ме спрат.

Тя го изгледа съсредоточено.

— Значи се надявате да доведат Оракула тук, за да ви открие?

— Права сте.

— Май не е най-блестящата идея, която се е раждала в главата ви. Разправят за нея, че била непобедима. Измислихте ли вече как да я убиете?

— Много по-ценна е жива, отколкото мъртва — увери я Чандлър. — В галактиката няма правителство или военен щаб, които не биха дали мило и драго, за да докопат тази жена. В края на краищата кой би загубил избори или битка, ако тя е на негова страна и му подсказва какво да прави? Демокрацията се опитва да я хване от шестнадесет години. Наеха ме да я отведа оттук и да я убия само ако се убедя, че тя няма да напусне Хадес.

— И си мислите, че ако убиете достатъчно Сини дяволи, тя ще дойде в Порт Маракайбо?

— Да, има такава вероятност.

Недоверието личеше ясно в погледа на Нефрит.

— А защо ще си прави труда?

— Защото само тя ще може да ме спре, а на местните твари все някога ще им омръзне да се прощават без време с живота си.

— Не, исках да ви внуша друго — какво я интересуват нея Сините дяволи? Защо да напуска Хадес, щом дори бойният флот не смее да припари тук заради нея?

— Защото подозирам, че тя иска да се махне от Хадес, дори че я държат там против волята й.

— Тъй ли?

Чандлър повтори пред Кралица Нефрит разсъжденията си, които Княз Луцифер вече бе чул.

— Значи излиза, че ще бъдете по-доволен, ако тя не дойде?

— Да, стига да съм разбрал правилно положението.

— А колко време ще ви бъде нужно, за да се убедите? — скептично попита Нефрит. — Колко Сини дяволи ще се наложи да убиете, за да повярвате, че тя няма да дойде?

— Не знам — призна си Свирача. — Зависи доколко ще успея да ги объркам и уплаша, а и да внеса хаос във връзките на тукашните Сини дяволи с Хадес.

— Все още не разбирам защо решихте да дойдете в Порт Маракайбо, за да постигнете целта си.

— Твърде много хора в Порт Маракеш научиха кой съм. Рано или късно Сините дяволи щяха да се досетят кой ги изтребва и сами щяха да ме подгонят. Много по-разумно е да започна отначало на нов свят, с друга самоличност. Така ще прибягнат до помощта на Оракула само в краен случай, ако изпаднат в пълно недоумение кой ги убива и се намесва в съобщителните им линии.

Нефрит стана, отвори барче и си сипа малко цигниански коняк, после се обърна към Чандлър.

— Е, поне мога да ви кажа, Хуан Хулио Хавиер, че доста внимателно сте се подготвил за това начинание. — Отпи глътка, наслади й се и попита: — А каква ще бъде моята роля в тази игра?

— Тук съм чужд — отговори Свирача. — И така искам да бъде. След седмица-две и сам бих успял да науча кое как е в Порт Маракайбо, къде се събират най-много Сини дяволи, дори да си уредя няколко скривалища. Само че много хора и твари биха ме забелязали, някои от тях сигурно биха ме запомнили. А единственият начин да вдъхна истински ужас на Сините дяволи е да остана непознат за тях. Ще бъда предоволен, ако си въобразят, че някой от тях извършва убийствата. Следователно имам нужда от съветник, който да ми казва къде да отида, а още по-добре би било да ме снабди и със собствена кола. При това имам нужда и от сигурно убежище. Някоя от спалните в „Утробата“ подхожда идеално, защото дори някой да ме проследи дотук, ще можете да свидетелствате, че не съм напускал през цялата нощ… — Чандлър се запъна и добави: — Има още една причина да се нуждая от помощта ви.

— И каква е тя?

— Налага се да убия немалко извънземни. Такава ми е работата, иначе нито на мен ми пука за тях, нито на тях за мен. Но бих си спестил излишното прахосване на живот, ако вие успеете да ме насочите точно към онези Сини дяволи, които вероятно поддържат връзка с Оракула или с властниците на Хадес. Щом целта на тази операция е да предизвика достатъчно непоносим хаос и да подмами Сините дяволи да докарат тук жената, за да ме премахне, значи най-бързият и пряк път към постигането й е да убивам онези, които са близо до Оракула или правителството.

— Ясно — замислено кимна Нефрит.

— Между другото, ще имам нужда от оръжия. Можете ли да ми намерите нещо?

— Това не е проблем за мен.

Чандлър се поколеба.

— Редно е да ви кажа още нещо.

— Сега пък какво ви притеснява?

— Някои хора от Демокрацията се стремят да ми попречат в изпълнението на тази поръчка. Още не съм сигурен кое ги плаши повече — дали че ще успея да отведа Оракула оттук, или че ще измисля как да я ликвидирам. Все едно, важното е, че се опитаха да ме убият в Порт Маракеш.

— Да разбирам ли, че именно Демокрацията ви е наела в края на краищата? — попита Нефрит.

— Така ми се струва.

— Само ви се струва?

— Аз съм подизпълнител, така да се каже — обясни Свирача. — Никога не съм се срещал с човека, който плаща за цялата тази работа.

Жената се намръщи.

— Надушвам нещо твърде странно — каза тя и пак се настани в креслото си зад бюрото. — Ако приемем, че Демокрацията ви е възложила поръчката, защо просто не ви отзоват, вместо да ви убият?

— Вече обясних, че не съм сигурен дали работя за Демокрацията в крайна сметка, а и поръчката ми бе възложена от частно лице.

— Нека изразя недоумението си по друг начин — упорито продължи Нефрит. — Щом вече знаете, че не желаят да успеете, защо продължавате?

— Защото съм делови човек. Не ме подтиква някакъв смешен патриотизъм — увери я Чандлър. — Получих само половината пари предварително и няма начин да взема останалите, ако не изпълня поръчката.

— Не се държите особено умно — заяде се домакинята. — Не знам колко ви плащат, но във всеки случай не е достатъчно, за да предизвиквате Оракула.

— Значи и вие постъпвате неразумно, като се съгласявате да ми помогнете — изтъкна Свирача.

— Все пак има разлика. Мога да сложа ръка на цял един свят — напомни му жената. — Моята потенциална печалба е съизмерима с рисковете. Но вашата не е.

— Ще трябва да делите наполовина — напомни й Чандлър.

— Говорите за Княз Луцифер, нали?

Той кимна мълчаливо.

— Княз Луцифер изобщо не влиза в сметките ми — каза Кралица Нефрит, а лицето й беше не по-малко студено и безмилостно от това на Свирача. — Нима си въобразявате, че сте единственият убиец в тази стая?