Майк Резник
Оракула (16)

15

Индианеца си даде още два дни почивка.

Вече не усещаше болки. Използва времето, за да провери предпазливо дали парите му се движат по „маршрута“. Разбира се, Тридесет и две засега успяваше да проследи прехвърлянето на сумата, но това ставаше все по-трудно и Двете пера вярваше, че накрая ще се окаже невъзможно.

Искаше от компютъра да сравнява списъка на пристигащите хора с очакваните от посолството. Имаше неизменно съвпадение. Ако Свирача го биваше поне наполовина, колкото в приказките за него, тази ограничена машина не би могла да го открие.

Накрая се почувства достатъчно добре и повика Брусар при себе си.

— Как сте днес? — попита младежът, когато влезе след малко.

— Много по-свеж.

— Радвам се да го чуя.

— Нима? — засмя се Индианеца. — На твое място щеше да ми се свие сърцето. Пак ще ти режа от времето с твоята лекарка.

— Такава ми е работата, господине.

— Е, време е и аз да се захвана с моята работа. Придърпай си един стол насам.

Брусар взе стол от ъгъла и го пренесе до леглото.

— Сега седни и се настани удобно.

Младежът се ухили кисело.

— Поне със сядането беше лесно.

— Ама кой, дяволите го взели, е обзавеждал това място? Като е избрал толкова тъпи мебели, поне да бяха удобни.

— И аз често съм се питал, господине.

Индианеца го погледна развеселено, но след миг стана сериозен.

— Край на празните приказки. Трябва да обсъдим по-важни неща.

— За Оракула ли ще говорим?

— Да.

— А защо да не отидем в обезопасено помещение?

— Няма нужда. Заповядах на компютъра да ми съобщи в мига, когато някой се опита да ни подслуша. — Двете пера подаде картата на Брусар. — Погледни и ми кажи дали се ориентираш.

Младежът разгледа картата внимателно и вдигна глава.

— Предполагам, че искате да стигнете до отбелязаното място?

— Правилно.

— Пеша или с кола?

— Още не съм сигурен.

— Денем или нощем?

— Няма значение.

— О, има, господине.

— Тъй ли? Че защо?

— Защото в момента температурата навън е петдесет и седем градуса по Целзий и е немислимо да отидете дотам и обратно. Ще се обезводните, а може и да получите топлинен удар. Макар да сте по-добре, само преди два дни се подложихте на сериозна операция.

— А през нощта колко топло ще бъде?

— Вероятно около четиридесет и четири градуса. Пак ще е страшничко навън.

Лицето на Индианеца се изкриви недоволно.

— Май ще е с кола… Адски неприятно. Лесно ще разпознаят твоята кола.

— Онзи район е населен почти изключително със Сини дяволи — осведоми го Брусар. — Разхождащ се човек още повече ще се набива в очи.

— А нямате ли наоколо нещо като тайна квартира?

— Не ми се вярва, но можем да попитаме компютъра.

Двете пера тръсна глава.

— Не се хаби. Вече го питах. Нищо такова няма. Надявах се, че не му казвате всичко.

Брусар се вторачи озадачено в него.

— Всеки компютър е уязвим за проникване — обясни Индианеца.

— Не и този, господине.

— Ти си възхитително доверчив — сухо отбеляза Двете пера. — Имам пет-шест приятелчета, които ще му намерят цаката за два часа.

— Искрено се съмнявам в това — сериозно отвърна младежът.

— Не съм и очаквал друго от тебе — все така скептично промърмори Двете пера. — Няма нужда да спорим. Само исках да знам дали наблизо има тайна квартира.

— Доколкото ми е известно, нямаме нито една в Куичанча. Знам за четири, пръснати по другите градове на планетата. — Брусар се размърда неспокойно на стола. — Може ли да попитам защо това ви интересува?

— Твърде вероятно е да направя много неприятни неща на един Син дявол — обясни Индианеца. — Предпочитам да не се занимавам с това в сграда, претъпкана с други като него. Ще ми се първо да го отведа на сигурно място.

— Възможно ли е да се стигне до убийството му?

— Ако не ми каже каквото искам да знам, абсолютно сигурно е. — Двете пера млъкна изведнъж и се замисли. — Май е неизбежно. Не искам веднага да ме изтропа на Оракула и не искам да се навърта наоколо, когато и Свирача ни се стовари на главите.

— Свирача ли? Кой е този?

— Боя се, че информацията е поверителна.

Брусар сви вежди.

— Господине, можете да причините големи неприятности на посолството. Ако убиете Син дявол — а аз предполагам, че той някак е свързан с Оракула — ще си помислят, че посолството е дало заповедта или поне не е попречило.

— Точно затова са посолствата — да оправят бъркотиите — безразлично подхвърли Двете пера. — Все нещо ще измислят.

— Не съм уверен. Твърде трудно ще им бъде да убедят Сините дяволи, че не сме знаели предварително за подготвяното убийство, значи или сме го одобрили, или сме си затворили очите. — Младежът се колебаеше дали да продължи. — В края на краищата карам служебна кола и вие сам казахте, че ще я разпознаят лесно.

— Ами вземи друга.

— Първо ще трябва да изкрънкам допълнителни средства и дори да одобрят искането ми, пак няма да е трудно да познаят чия е колата.

— Не че искам да се покажа дебелокож — каза Две пера, — но хич не ми пука в какви каши ще забъркам посолството. Задачата ми е по-важна.

— Вие просто не разбирате, господине — примоли се Брусар. — Дори аз да се съглася, най-добре е да не забъркваме посолството. Само ще помогнем на Оракула да се подготви.

— Точно това ще стане и след убийството — възрази Индианеца. Внезапно зачатъкът на план започна да се оформя в ума му. — Освен ако… — Дълго не проговори, а младежът го чакаше търпеливо. — Май измислих как да си опазим кожите — обяви накрая.

— Кой — вие и аз ли? — недоумяващо попита Брусар.

Двете пера завъртя глава.

— Не. Говоря за моята кожа и на всички в посолството. Можеш ли да докопаш малко семена?

— Какви, господине?

— Алфанела.

— Те са забранени със закон по всички планети на Демокрацията.

— Позволи ми да ти напомня, че сега не сме на територията на Демокрацията.

— И на Хадес са забранени.

— Ти не отговори на въпроса ми — непреклонно каза Двете пера.

— Може да стане — неохотно призна младежът.

— В посолството има ли?

Брусар енергично завъртя глава.

— Няма. Само че една жена в Червения дом…

— Продава или се друса?

— Друса се.

— Чудесно. Конфискувай пет-шест.

— Не разбирам смисъла — оплака се младежът.

— Няма значение дали ще свържат посолството с това убийство. Щом очистя оня Син дявол, на секундата ще се досетят, че съм намислил да взема главата на Оракула.

— Но какво общо имат семената?

— Ако избия повечето обитатели на сградата и оставя две-три сдъвкани семена, посолството може да разтръби, че съм побъркан, който е прекалил с дозата. Нека даже предложат награда за залавянето ми, като посочат фалшива самоличност. Може да спечеля малко време така… Значи трябва да свърша работата през нощта и да отидем дотам пеша. Малко е нелепо служебна кола да откара маниак до местопрестъплението. Но все пак ще имам нужда от помощта ти. Нито чета, нито говоря езика им, а трябва непременно да се занимая първо с моя Син дявол, преди да изтребя останалите. Не искам да ми избяга, като чуе врявата.

Брусар се опита да осмисли чутото.

— Няма да стане, господине. Никой няма да одобри участието на посолството в подобно злодеяние. Говорите за убийството на десетки невинни само за да заблудите Оракула.

Индианеца вдигна рамене.

— Че това са някакви си противни твари.

— Посланикът веднага би ви изтъкнал, че на тази планета ние сме противните твари.

— Спести ми глупостите му. Демокрацията е във война с Оракула, а във всяка война се случва да пострадат и цивилни.

— Не знам нищо за Оракула — призна си Брусар, — обаче ми е известно, че Демокрацията не е в състояние на война с Хадес, но вашата постъпка може да я предизвика… Познавам и бюрократичната машина. Ще искат да съгласуват чак с Делурос VIII и дори съобщенията да не бъдат засечени, вашият Син дявол може да умре от старост, преди да решат нещо.

— Е, край на моята хитрост — примири се Двете пера. — Няма да успея, без да забъркам и посолството. И сам ще намеря семена, вероятно ще открия и Синия дявол, няма проблем да изтребя и други с него, за да объркам Оракула. Но ако тези тук не подкрепят измислицата, накрая всички ще ме подгонят, а нямам къде да се скрия. — Той въздъхна тежко. — Като гледам, минаваме към втория план.

— Ще убиете само един, така ли? — пожела да се увери Брусар.

— Ъхъ. — Индианеца се намръщи. — Но никак не ми се иска да очистя и него. Умре ли, Оракула веднага ще надуши какво й готвя. — Пак започна да умува. — А ако оня не се разприказва, губя си единствената нишка към жената. — Изглеждаше неуверен в себе си. — Само да не си приличаха толкова…

— Господине, ако можете да го проследите, ще предпочетете ли този вариант?

— И още как! — Двете пера се вторачи в Брусар. — Защо? Какво ти хрумна?

— Май има изход.

— Сериозно? Значи току-що страхотно ми облекчи живота.

— Не ми се вярва, господине — мрачно каза младежът.