Майк Резник
Оракула (14)

13

Нечий глас сякаш проби обвилия го мрак.

— Как се чувствате?

Индианеца изохка и опита да се обърне настрани, но се разтресе целият, когато дясното му ухо докосна възглавницата.

— Лейтенант Двете пера, събудете се!

— Я се разкарай…

— Лейтенант, операцията завърши отдавна — настояваше Брусар. — Време е да ставате.

— Кое време е сега?

— Почти се разсъмна.

— Добре. Само минутка да се опомня. — Полежа неподвижно, опитваше да си припомни ясно случките от предишната вечер. — Как мина?

— Горе-долу според очакванията — увери го младежът. — Джил отстрани предавателя и взривното устройство, но остави камерата… След това ви направи цялостен преглед и аз ви докарах в тази стая, където сме от няколко часа.

Индианеца седна изведнъж, но изстена и се хвана за главата.

— Още един ден не бива да правите резки движения — предупреди го Брусар, който се бе настанил на кресло в ъгъла.

— Божичко! Май някой в главата ми блъска да излезе.

— Джил предположи, че ще се събудите със страшно главоболие.

— Онова — третото, наистина ли беше бомба?

— Да.

— Сега къде е?

— Разтворихме я в киселина.

— Нима една бомба се разтваря в киселина? — усъмни се Двете пера.

— Възможно е при органични устройства като плазмените бомби. По-сложно беше да я извадим, без да я взривим. — Младежът се ухили. — Затова ви цепи главата.

— А предавателят?

— В съседната стая е. Помислих, че не е добре да го донеса тук, преди да се разберем. Ако желаете, ще го унищожа.

— Засега не се налага — каза Индианеца. — Твоята приятелка инжектира ли ми някакви лекарства?

— Натъпка ви с антибиотици и глюкоза, преди да ви докарам в стаята, а още два-три дни ще трябва да взимате лекарства за болките.

— Май не виждам като преди — намръщи се Двете пера.

— Позволих си да ви сложа превръзка на лявото око. Ако искате, махнете я. Прецених, че не е добре онзи, който ви следи, да ви види в болнична стая.

— Досетлив си — одобри Индианеца.

— Какво ще кажете за една закуска?

— А, след няколко минути ще ми дойде добре. Като не броим ония гнусни мръвки, не съм слагал в уста нищо, откакто вчера пристигнахме в посолството.

— Като споменахте посолството… Трябва да им докладвам веднага, иначе спасителните групи скоро ще плъзнат из града. — Брусар се поколеба. — Обадих им се, щом ви изкарахме от операционната, и им надрънках измишльотини за някакво момиче, по което сте хлътнал снощи… но сигурно вече се изнервят.

— Кога мога да стана?

— Когато пожелаете.

— Бива. След още час можеш да ме върнеш в посолството.

— Господине, не ми се вярва в сегашното си състояние да вървите дълго. Нека отида за кола и ще се върна да ви взема оттук.

Индианеца кимна и болката го прониза като мълния.

— Гадост! — промърмори той. — Докога ще трябва да търпя това?

— Какво ви е?

— Щом си помръдна главата, все едно ме праскат с тояга.

— Не знам, господине. Джил каза, че операцията ще ви причини някои неудобства още ден-два.

— Което за доктора е дреболия, за пациента си е адска мъка. Я ми дай от ония успокоителни.

Брусар извади от джоба си малък инхалатор.

— По едно вдишване на всеки четири часа.

Индианеца сграбчи приборчето, пъхна го в лявата си ноздра и смръкна два пъти.

— Нямам време да боледувам.

— Господине, мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна към посолството?

— Две неща. Първо, къде са ми дрехите?

Младежът стана, доближи гардероба и подаде команда за отваряне.

— Тук са. А какво е второто?

— Донеси ми предавателя, но не вдигай шум. И ела да ме вземеш след час.

Брусар се върна след минута. Носеше на парче марля невероятно миниатюрно устройство и го подаде на Двете пера. Отдаде чест и излезе.

Индианеца изчака вратата да се затвори и пъхна предавателя в лявото си ухо.

— Добро утро, кучи сине.

„Как ти е стомахът, Джими?“, попита далечният слаб глас на Тридесет и две.

— По-добре от всякога.

„Дано ти е като обица на ухото.“

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво имам или нямам по ушите си.

Последва дълго мълчание.

— Е, няма ли да попиташ? — не се стърпя Двете пера.

„За какво трябва да те питам?“

— Ами защо не виждаш нищо.

„Предполагам, че си затворил лявото си око.“

— Е, така е.

„Джими, това е проява на детински инат. Стремя се да ти помогна, но няма да съм в състояние, ако не виждам, каквото и ти.“

— Нека бъдем точни. Аз съм тук, за да ти помогна — възрази Индианеца. — И първото, което ще направя за тебе, е да ти подскажа нови условия на споразумението ни.

„Какво си намислил, Джими?“

— Промяна в основните правила на играта. Я ми кажи, много ли ти се иска да очистя Оракула?

„Ножът вече е опрял до кокала. Сам знаеш.“

— И колко си готов да платиш?

„Джими, вече се разбрахме. Твоята свобода срещу Оракула.“

— Свободата ми беше колкото да започнем — подхвърли Индианеца и пак примижа от болка, докато се отпускаше предпазливо на възглавницата. — Време е да поприказваме за пари.

„Остави това. Нито на тебе, нито на когото и да било ще позволя да оскубе Демокрацията.“

— Че кой споменава за скубане? Искам си заслужената награда за честно свършена работа.

„Ти и една работа не си свършил честно през живота си. Вече се споразумяхме и няма да се отмяташ.“

— Боя се, че ще те разочаровам.

„Нека ти напомня, че мога да сложа твърде груб край на всякакви спорове помежду ни.“

— Ами опитай. Твоя воля.

„Защо си се настроил така? — учуди се Тридесет и две. — Джими, какво те е прихванало?“

— Нищо особено — увери го Двете пера. — Само че се отървах от едно-две нещица. Искаш ли да погледнеш?

Извади предавателя от ухото си, обърна се с лице към стената, за да не установи Тридесет и две къде е по гледката през прозореца, после свали превръзката от лявото си око и се взря в мъничкото уредче.

— Познато ли ти е?

Не чу отговор и се сети, че дори онзи да говори, предавателят вече не е на мястото си. Пак си закри окото и внимателно пъхна машинката в лявото си ухо. Тридесет и две тъкмо изчерпваше богатия си запас от псувни и проклятия.

— Щях да ти покажа и бомбата, но й видяхме сметката — ухили се Индианеца. — Сега готов ли си да определиш цената?

„Това си е чисто извиване на ръце, а аз не преговарям с изнудвачи.“

— Вярно. Само им пълниш главите с разни джунджурии.

„Джими, или ще се добереш до Оракула, както се уговорихме, или се смятай за мъртвец.“

— Олеле, колко се уплаших…

„Не се шегувам. Ако щеш, крий се час, ден или седмица, но няма да мръднеш никъде от тази планета.“

— А може и да не ми се иска.

„Какви ги дрънкаш?“

— Знаеш ли защо все пак ще се спогодим за цената, въпреки всичките ти крясъци? — кротко го попита Индианеца. — Защото не си единственият играч.

„А кой още участва, според тебе?“

— Има поне двама. Първо оня тип, дето трябва да я отведе.

„Ти дори не го познаваш.“

— Вече ми го показа, знам и името му. Лесно ще го открия, ако дойде тук. — Двете пера помълча многозначително. — Щом научи, че Демокрацията го иска труп, май с удоволствие ще се изръси, за да научи кой се опитва да го прекара.

„А кой е последният играч?“

— Трябваше сам да се сетиш. Оракула.

„Ще измениш на собствената си раса?! Това е немислимо!“

— На мен тя нищо лошо не ми е направила — сопна се Индианеца. — Но не мога да кажа същото за други хора от тая моя раса.

„Е, това вече не е изнудване! — побесня Тридесет и две. — Това е предателство!“

— Не — поправи го Двете пера, — това е бизнес… Виж какво, мога да се пазаря с тебе, а мога и с някой друг. Само това решение съм оставил на тебе, при това ти давам точно пет минути да помислиш. Ако се спогодим, ще се върна в посолството и ще работя за тебе. Ако не, можеш да си сигурен, че няма да ме спипаш, преди да намеря Свирача или Оракула.

Тридесет и две не отговори и Индианеца започна да отброява секундите на ум.

— Четири минути — обяви след малко.

Мълчание.

— Три минути.

„Колко искаш?“, едва изрече Тридесет и две.

— Аз съм сговорчив човек. Ти все ми набиваше в главата, че Оракула е най-голямата опасност в историята на Демокрацията. И си мисля, че десет милиона кредита няма да е прекалено.

„Десет милиона?! Ти си се побъркал!“

— Хайде де — отегчено каза Двете пера. — Прахосвате милиарди във войни срещу раси, дето нищичко не могат да ви направят. Аз пък си мислех, че ще подскочиш от радост, ако те отърва от Оракула срещу някакви си десет милиона.

Отново дълга пауза.

„Съгласен ли си да вземеш парите, когато изпълниш задачата?“

Индианеца се разсмя гръмогласно.

— Загубих вярата си в Демокрацията! Половината предварително, а другата половина искам там, където ще ги намеря, щом приключа с тая история.

„Кажи ми банката и номера на сметката. До утре сутринта ще ти преведа пет милиона.“

— Не съм толкоз тъп и когато дъвча проклетите семена. Ще уредя да мине през безброй посредници, та да загубиш следите на мангизите насред път. И няма да си мръдна пръста, преди да разбера, че парите са си на мястото.

Обясни на Тридесет и две първата стъпка в прехвърлянето на парите.

„А какви гаранции имам, че ще работиш за мен, след като ти платя?“

— Никакви — натърти Индианеца. — Веднъж в живота си ще играеш на доверие.

„Трябва да си помисля.“

— Само че по-бързо. Остана ти по-малко от минута.

„А ще носиш ли предавателя, за да се осведомявам за напредъка ти?“

— Няма да стане. Работя сам.

Поредното мълчание.

„Добре. Споразумяхме се.“

Индианеца се ухили и пусна предавателя в отвора на машината за унищожаване на отпадъци.

— Да, ама не си стиснахме ръцете.