Майк Резник
Оракула (13)

12

Усети как го вдигнаха върху количка. Откараха го в спешното отделение, чу някого да излиза тичешком, за да потърси дежурния лекар. Леко отвори дясното си око, завъртя глава и откри твърде разтревожения Брусар, застанал до него.

Надигна се да седне на количката и тъкмо младежът отвори уста, когато забеляза настоятелния му знак да мълчи. Зяпна Индианеца, който направи движение, сякаш пише във въздуха, накрая кимна и му подаде джобния си компютър.

Двете пера видя, че машината се включва с глас, завъртя глава и повтори същите движения. Брусар извади писалка от джоба си, откри бележник на масата в ъгъла и ги даде на Индианеца.

„Не казвай нито дума — написа Две пера. — И заключи вратата.“

Младежът прочете изреченията, намръщи се недоумяващо, но изпълни нарежданията.

„Сега намери малко памук и лепенка. Закрий изцяло лявото ми око.“

Брусар порови из чекмеджетата, намери необходимото и го залепи върху лявото око на Индианеца.

„Изобщо няма да говориш, докато не ти разреша. Ясно ли е?“

Придружителят му кимна, взе бележника и написа:

„Какво става? Защо да мълча? Какво ви е на окото?“

„Изпратиха ме тук със строго поверителна задача. Забранено ми е да ти обяснявам подробности, но е свързана с Оракула.“

Повиканият лекар задумка с юмрук по заключената врата.

„Кажи му да почака — продължи да драска Индианеца. — Измисли нещо!“

Брусар отвори и се шмугна припряно в коридора. Върна се след минута.

„Добре“, написа той. „Няма ли най-после да ми кажете какво става?“

Двете пера взе писалката.

„Докато ме инструктираха за задачата, случи се нещо и един ден ми се губи от паметта. Заспах в леглото си една нощ и се събудих чак 32 часа по-късно. От откъслечните спомени, които възстанових, стигнах до извода, че някой ме е обработил.“

„По какъв начин?“, попита младежът.

„Подозирам, че са присадили камера и аудиопредавател в главата ми.“

„Но защо не докладвахте веднага на началниците си?“

„Защото не знам кой от тях работи за Оракула. Ако попаднех на него, щеше да ме ликвидира незабавно. Реших да не правя нищо, преди да пристигна на Хадес.“

Брусар се вторачи в него и взе бележника.

„Ами ако грешите?“

„Ако греша, напразно съм ти причинил неприятности и се направих на глупак. Още никого не съм обвинил напразно. Но ако съм прав, значи в «Тайни операции» имаме предател.“

„Защо да ви слагат камера и предавател?“

Индианеца сви рамене и започна да пише.

„Оракула може би проверява системите си за сигурност или иска да проучи всички хора на Хадес, или пък просто се надява чрез мен да стигне до секретна информация.“

„И какво ще правим сега?“, колебливо надраска Брусар.

„Сега ще доведеш някой доверен човек — може би приятелката си. Ще махнем присадките, докато онези си мислят, че още ме лекуват от натравяне.“

Младежът се замисли и взе бележника.

„Преди малко говорих с друг лекар, но знам, че и тя е дежурна в момента. — Поумува още малко и продължи: — Ще трябва да й кажа какво става.“

„Сигурен ли си, че няма да се разприказва?“

Брусар кимна.

„Добре, доведи я. Кажи й, че се налага да свърши работата по-бързо. Едва ли е нужно много време за промиване на стомаха.“

Младежът се засмя.

„Ще я помоля да обяви, че се налага да ви даде приспивателно. Ще спечелим осем до десет часа.“

Обърна се към вратата, но Индианеца го възпря с повелителен жест.

„Има още нещо. За камерата и предавателя се досетих, но може да открие и други устройства в главата ми. Кажи й да махне всичко.“

Брусар кимна отново и излезе от стаята. Върна се след десет минути заедно с красива, но много сериозна млада жена. Тя побърза да извади молив от джоба си и започна да пише:

„Аз съм доктор Джил Хъксли. Даниел ми обясни положението и гарантира за вас.“

„Тогава да не се размотаваме“, безмълвно отвърна Индианеца.

— Постъпил сте крайно неразумно, господин Двете пера — изрече тя на глас. — Даниел ви е предупредил да не опитвате извънземните гозби.

Индианеца изпъшка.

— Няма никаква опасност за живота ви — продължи строгата хубавица, докато пишеше трескаво. — А имам още двама пациенти, които се нуждаят от неотложна помощ. Ще ви дам приспивателно, а като се освободя, ще махнем от стомаха ви излишъците.

Откъсна листа и му го подаде.

„Ще трябва да ви преместя в операционна зала. И щом ще пазим всичко в пълна тайна, ще помоля Даниел да ми асистира.“

Брусар прочете бележката над рамото й и изведнъж пребледня.

„Колко време ви е нужно?“, попита Индианеца.

„Ако наистина са присадили нещо в главата ви, ще мине около час, докато компютърът изгради триизмерен модел от сканирането. Същинската операция може да продължи от един до четири часа. Зависи колко дълбоко са поставени устройствата. Ако сте готов, кимнете и ще пратя санитари да ви преместят в операционната.“

Двете пера наклони глава, легна по гръб и зачака.

След малко влязоха двама едри младежи, откараха го в операционната и се махнаха. Брусар не се отделяше от него, след десет минути се появи и Джил Хъксли.

„Защо се забавихте?“, надраска Индианеца.

Тя му показа две обработени с химикал лещи и ги пусна в джоба си.

„Ако имате камера вътре, ще работи и докато сте в безсъзнание. Отначало очите ви ще бъдат затворени, но когато отстранявам камерата, тя ще записва ставащото. Щом се убедя, че имате такова устройство в главата си, ще си сложа тези лещи, ще изключа осветлението и ще оперирам само на инфрачервени лъчи.“

„Добре се сетихте. Изобщо не ми хрумна.“

„Няма нужда да ви упояваме преди самата операция. Сканирането няма да ви причини никаква болка.“

Двете пера показа с жест, че е съгласен, и лекарката веднага избута носилката под голям уред, който като че беше съчетание между ковашка преса и грамадна камера.

„Много е важно да не мърдате поне двадесет секунди“, написа Джил Хъксли.

Индианеца не посегна към молива, само й върна бележника и се вторачи нагоре. Машината забръмча тихо, дълбоко зад лещите на обектива личеше мътночервена светлинка. Той не усети нито болка, нито някакво физическо неудобство, след малко бръмченето спря и Брусар изтика носилката настрани.

Лекарката му махна с ръка да дойде при нея до контролното табло. Един по един екраните светваха, запълваха ги всякакви данни, които нищо не означаваха за Индианеца. Най-после на единия се появи триизмерна схема на главата му с три мигащи жълти светлинки — в лявото око, навътре в дясното му ухо и в основата на черепа.

„Имате ли представа какво е това?“, попита Джил Хъксли. Сочеше третата точка.

Двете пера сви рамене и взе бележника.

„Не знам, но ми е в повече. Махнете го.“

През следващия половин час младата жена сякаш не го забелязваше. Разглеждаше компютърното изображение на главата му под всевъзможни ъгли, отново и отново проверяваше кой е най-добрият начин да стигне до изкуствените присадки.

Накрая започна да пише.

„Мога да махна две от устройствата, но ще възникнат проблеми с онова в окото ви. Толкова сложно е свързано със зрителния нерв, че може да причиня непоправими вреди.“

„Махнете го и ми сложете изкуствено око.“

Тя поклати глава.

„Повредя ли зрителния нерв, само специалист може да ви замени окото с протеза. Не съм се занимавала с това досега. Сам трябва да решите. Или ще оставя камерата, или когато се събудите, ще виждате само с дясното око. Трета възможност няма.“

Индианеца се замисли. Не го интересуваше особено дали Тридесет и две ще вижда какво прави. Главната му грижа беше да се отърве от миниатюрната бомба и покрай това да махне и досадния глас от главата си. Но вече бе измислил историята за пред тези двамата и ако искаше да съхрани зрението си, налагаше се да скалъпи отговор, който да не противоречи на досегашните лъжи.

След минута-две моливът в ръката му зашари бързо по бележника.

„По-добре не го пипайте. Няма как да си сложа ново око на Хадес, а докато изпълнявам задачата си, може би ще попадна в опасно положение, когато зрението е жизненоважно. Онези, които са поставили устройствата в главата ми, вече видяха лицето на Даниел и познават стаята ми. Ако се погрижа да не стоя много в посолството, едва ли предателите ще научат нещо, което още не знаят.“

„Но Оракула ще вижда всичко видяно от вас — побърза да му напомни Джил. — Няма ли това да лиши от смисъл вашата работа?“

„Ще си сложа превръзка на окото — написа Индианеца и се усмихна на току-що осенилата го идея. — Ще я махам, само когато имам нужда и от двете си очи.“

„Добре. И без това нямаше да ми е приятно да бърникам в око на инфрачервена светлина. Сега ще приготвя упойката.“

Двете пера припряно измъкна бележника от ръцете й.

„Сетих се, че онова нещо в основата на черепа ми може да е презастраховка от страна на предателя, за да ме ликвидира, ако наближа опасно Оракула. Имате ли уреди, с които да го анализирате?“

„Съмнявам се.“

„Щом е така, за по-сигурно го унищожете веднага.“

„Да повредя ли и предавателя?“,

„Не — отговори Двете пера. — Щом го махнете, става безопасен. А и може да ми подскаже кой е врагът. Запазете ми го.“

Лекарката кимна.

„Свалете си туниката и легнете по гръб на масата. Упойката ще ви приспи почти мигновено.“

„Има и още нещо. Наистина ми призлява от онова скапано месо. Можете ли и да ми промиете стомаха?“

„Да. Тези бълвочи са направо ужасни. Чудя се, че не се чувствате още по-зле.“

Индианеца си свали туниката, подхвърли я на Брусар, който стоеше безпомощно отстрани. Легна на операционната маса.

Надигна се внезапно и протегна ръка към бележника.

„Не говорете и когато махнете предавателя от ухото ми. Твърде възможно е да има голям обхват.“

„Помислих и за това“, увери го Джил Хъксли и заговори на глас:

— Тъй и тъй го упоихме, няма да се мъчи излишно. Да се захващаме с работата, а когато се събуди с най-жестоките киселини в стомаха, може и да помисли дали следващия път да се държи по-умно в ресторанти за извънземни.

— Дано му е за урок, докторе — съгласи се Брусар с преправен глас.

Тя притисна пневматичния инжектор към ръката на Индианеца, който се опита да преброи от 100 назад.

Изпадна в безсъзнание, преди да си представи числото 98.