Майк Резник
Оракула (10)

9

Тъмнокосият мъж се бе проснал удобно върху въздушното си легло на около метър от пода и гледаше приключенски холофилм, чиито умалени образи подскачаха на два метра пред очите му.

— Ей, Индианец, ще си имаш гост! — обади се един от пазачите по съобщителната уредба.

Внезапно триизмерното изображение изчезна и вратата на килията се прибра в стената. Влезе висок, облечен с вкус мъж. Имаше буйна бяла коса.

— Значи ти си Джими Двете пера — каза посетителят, вперил изпитателен поглед в затворника.

— Ако се окаже, че не съм, още утре сутрин ще получиш много гадно писъмце от моя адвокат.

Мъжът си позволи тънка усмивка.

— Вече ме осведомиха за твоето чувство за хумор.

Индианеца сви рамене и зачака същинския разговор.

— Носи ти се славата, Джими.

— На смешник ли?

Усмивката изчезна от лицето на непознатия, когато поклати глава.

— На обирджия, подпалвач, изнудвач и убиец.

Индианеца пак вдигна рамене.

— Да разбирам ли, че не одобряваш разностранните ми интереси?

— Не. Противен си ми самият ти.

— И се домъкна чак от Делурос VIII да ми изтърсиш тая глупост?

— А защо реши, че съм от Делурос?

— Правителствените копои ги надушвам от километри. И си прекалено изтупан, за да си някой от местните тъпанари.

— И още какво знаеш за мен?

— Вириш си носа, като че говната ти са специални и не смърдят. Значи си от военните. — Индианеца помисли малко. — Знам, че се бях надрусал до пълно бетониране, преди да ме тикнат тука, ама не помня да съм пречуквал офицер.

— Не си.

— Жалко — промълви затворникът и пак се настани удобно на леглото.

— Не те ли интересува причината да дойда при тебе?

— Като си готов, ще ми кажеш.

— Вече съм готов. — Посетителят помълча внушително. — Какво ще кажеш, ако ти дам възможност да се измъкнеш оттук?

— Ами, все ще свикна някак.

— Да, но последните четири пъти така и не успя да свикнеш.

Индианеца сви устни.

— Всеки път ставаше по някое недоразумение.

Белокосият се усмихна кисело.

— С тази дума ли наричаш смъртта на двадесет и седем души?

— Я да ти вкарам ума в главата. Направих услуга на обществото. Повечето тъй или инак щяха да изгният тука. Схващаш ли колко парици спестих на правителството?

— Изобщо не те мъчат угризения, нали?

— А, не позна. Много ми е мъчно, че пак ме гепиха.

— Джими, ти си умен и талантлив мъж. Защо се оставяш да те хванат?

— Ако не ми беше изчел досието, нямаше да си тука. Знаеш защо се дъня.

— Падаш си по семената.

— Като сдъвча малко, цяла рота да ми се изпречи, пак ми се вижда малко. Затуй от време на време наистина се счепквам с цяла рота. — Затворникът се ухили мрачно. — Следващия път май ще се задоволя само с един взвод.

— От две години не си се дрогирал.

— Ъхъ, прав си. Главният готвач не добавя семена от алфанела в менюто.

Белокосият се вторачи в него, после поклати тъжно глава.

— Проблеми ли си имаш? — попита Индианеца.

— Ти си имаш проблеми — меко го укори непознатият. — Може би си най-блестящият криминален тип през последния четвърт век. Извършваш неразкриваемо престъпление, после налапваш семената и почваш да се хвалиш пред първия срещнат. Много съм любопитен какво подтиква хора като тебе да си съсипват живота.

— Ти конско ли ще ми четеш или си дошъл да уредим някоя далаверка? — отегчено проточи затворникът.

— Дойдох да ти предложа сделка. Но може и да не ти харесат условията.

— Вече съм сигурен в това. Все едно, разправяй. После и аз ще ти кажа как съм настроен.

Мъжът кимна.

— Съгласен съм.

— Между другото, как ти викат?

— Ти можеш да ме наричаш Тридесет и две.

— Е, почти уцелих десетката — промърмори Индианеца.

— Моля?

Затворникът се ухили сърдечно.

— От „Тайни операции“ си. Отначало те помислих за фуражка.

— Често работим съвместно с военните — невъзмутимо изрече белокосият. — Да продължавам ли?

— Ама разбира се, чувствай се като у дома си.

— Какво ще кажеш, ако споделя с тебе, че мога да ти уредя пълна и незабавна амнистия?

— Ще кажа, че си душа човек. Хайде да се махаме оттука.

— Естествено, има и някои уговорки.

— Че може ли без тях? — подхвърли Индианеца начумерено.

— Ще трябва да работиш за мен.

— Защо ли хич не се учудих?

— И ще трябва да се подложиш на някои оперативни промени в организма си.

Затворникът се намръщи още по-несговорчиво.

— Ти в какъв изрод искаш да ме превърнеш?

— Уверявам те, че след операцията няма да се забелязват никакви промени във външността ти.

— Сериозно? А колко струват твоите уверения?

— Колкото свободата ти.

Индианеца се вторачи в него и въздъхна.

— Добре де, изрецитирай си стихчето.

— Третата планета от звездната система Алфа Крепело е населена от раса, наричаща се Лорхн, но сред хората са известни като Сините дяволи. Вече много векове те се съпротивляват упорито на нашите усилия да ги включим в Демокрацията. — Тридесет и две се поколеба и заговори по-тихо. — На Алфа Крепело III живее и една жена на име Пенелопа Бейли. Отличава се с уникалната си дарба. Почти шестнадесет години се опитваме да я върнем в световете на Демокрацията. Но всеки път се проваляхме.

— А защо толкова си падате по нея?

— Способна е да предсказва бъдещето. Ти разбираш ли какво означава това?

— Означава, че няма да седна срещу нея на масата за покер.

Тридесет и две въздъхна тежко.

— Май не разбираш колко сериозно е положението. Тази жена може да предвиди резултатите от различни военни и политически начинания и според нашите сведения е станала враг на идеалите, които Демокрацията изповядва. Следователно е най-голямата потенциална заплаха за нас, дори за господството на човешката раса. Абсолютно неприемливо е да търпим това и в бъдеще.

— Колцина пратихте досега да я очистят?

— Защо предполагаш, че сме пращали някого?

Индианеца се разсмя.

— Няма да търсиш маша из панделата, ако твоите бабаити не са се издънили.

Тридесет и две го изгледа преценяващо.

— Изпратихме осем агенти, един след друг. Досега щяхме да сме доволни и да я приберем, вместо да я ликвидираме. Вече нямаме избор.

— Какво стана с осемте агенти?

— Първите седем са мъртви.

— А осмият?

Белокосият сви рамене.

— Още е там.

— Май вече му нямате вяра?

— Не е това причината. Доколкото съм чувал, трудно е да се намери по-способен от него.

— А защо го отписахте?

— Плановете ни се промениха. Както вече споменах, вчера получихме изрична заповед да ликвидираме жената. А онзи човек бе натоварен със задачата да ни я доведе жива.

— Щом вече е на мястото, защо просто не му кажете, че има нова заповед?

— Защото действа под прикритие на вражеска територия. Не искаме да го излагаме на риск, като опитаме да се свържем с него. — Тридесет и две се намръщи. — Освен това е от Вътрешната граница и нищо не го свързва с Демокрацията. Общо взето, обикновен наемник, който се подчинява само на временния си работодател. Възможно е онзи да има свои причини, за да иска Оракула жива.

— Щом може да оплеска работата, издайте го и толкоз.

— Ако успее да се свърже с нея — нещо, в което седем мои агенти се провалиха — искам да знам как го е направил. Освен това, срещу човек, виждащ бъдещето, няма прикритие. Не допускам и сянка на съмнение, че тя знае защо наемникът е там.

— Не разбирам — промърмори Индианеца и зарови пръсти в несресаната си черна коса. — Ако вече знае за него, защо не му види сметката? И защо толкова ви е страх да го потърсите?

— Тя вижда какво ще се случи, но според нас не може да прозре какво става сега — отговори Тридесет и две. — С други думи, тя знае, че той смята да я отвлече по някое време, но не и къде е той точно в този миг.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита затворникът. — Може пък преди час да е знаела точно къде ще е той сега.

Белокосият въздъхна за пореден път.

— Изобщо не сме сигурни. Познаваме възможностите й, когато беше на шест години, и нашите специалисти направиха различни предположения докъде може да са се развили…

— С две думи, нищо не ви е ясно, а?

— Вярно е — призна Тридесет и две. — И затова не искам да издам този човек. Досега никой от моите агенти дори не я доближи. Ако той отвлече вниманието й или изглежда по-непосредствена заплаха за нея, току-виж ти получиш малък шанс да се промъкнеш.

— Искаш ли един съвет от мен?

— Ще ти бъда благодарен за всяко предложение.

— Преговаряйте за мир с тая жена — натърти Индианеца. — От това, дето го чух, излиза, че няма начин да я убиете. Само още повече ще я настървите.

— Да смятам ли, че ми отказваш?

— Че кой е казал такова нещо? — учуди се затворникът.

— Но…

— По-добре да пукна с пистолет в ръка, отколкото в проклетата килия. — Острият му поглед сякаш прониза Тридесет и две. — А ще си имам ли ръце след операцията?

— Несъмнено — увери го белокосият. — Вече ти обясних, че ще изглеждаш като сега.

— Добре те чух — сопна се Индианеца. — Само дето още не си ми разправил що за операция е тая.

— Ще те превърнем в ходещ холопредавател. Лявото ти око ще бъде заменено с изкуствено. Ще изглежда същото и ще бъде свързано със зрителния нерв, така че ще виждаш много добре с него… Но ще ми предава триизмерно изображение на всичко, което гледаш. А в ухото ти ще бъде присаден миниатюрен приемо-предавател. Ще чувам, каквото и ти, а на свой ред ще мога да ти говоря, без никой да ни подслушва.

— Ама ти къде ще бъдеш през цялото време?

Тридесет и две сви рамене.

— Още не е уточнено. Ако мога, ще кацна на някоя от необитаемите планети в същата звездна система. Иначе ще остана на Филемон II, най-близката планета на Демокрацията, на около четири светлинни години. Приемо-предавателят работи с подпространствени сигнали и в радиус от десет светлинни години комуникацията е на практика мигновена.

— Избрал си ме, защото според тебе ставам за убиец — изрече Индианеца. — Защо искаш и да ме следиш?

— Току-виж, ти помогна с нещо.

— И как ще стане? Само ще ме разсейваш.

— Прекарах с Пенелопа Бейли повече време от всеки друг в Демокрацията, без да броим нейните родители.

— Виж ти? А по-точно?

— Почти половин година.

— И това беше преди шестнайсет години? — Индианеца изсумтя пренебрежително. — Не занимавай хирурзите с глупости, а мен ме остави да си свърша работата.

— Има и още една причина за операцията — невъзмутимо добави Тридесет и две.

— Да чуя…

— Ще действаш извън границите на Демокрацията. Съдейки по досегашното ти поведение, или ще отпрашиш с поверения ти кораб право към Вътрешната граница, или ще се върнеш към порочните си навици, дори да отидеш на Алфа Крепело III.

— Ще ме спреш ли, като ми дуднеш в ушенцето щуротии за дълга и честта?

— Няма — охотно призна белокосият. — Но подозирам, че микроскопичната плазмена бомба в основата на твоя череп ще те възпре. Мога да я взривя от най-малко двадесет светлинни години. — Той помълча. — Е, ще се договорим ли все пак?

За миг в погледа на Индианеца припламна ярост. Но затворникът кимна решително.

— Тъй да бъде, негоднико. Договорихме се.