Майк Резник
Гадателката (7)

6

Мишката влезе в бара с Пенелопа плътно след нея и въздъхна с облекчение при вълната от студен въздух, която я посрещна. Вътре имаше дванадесет огромни изхабени маси от местно дърво, всичките празни в средата на деня, и Мишката се отпусна на най-близкия стол. Стените бяха покрити с холограми на военни и спортни герои и пълнички голи жени, от които нито една не я впечатли.

Барманът, нисък широкоплещест мъж, видимо накуцващ, с редички мустаци, от които горната му устна изглеждаше по-скоро мръсна, отколкото мъжествена, им кимна за поздрав.

— Не мога да си представя как някой издържа да живее тук — обади се Мишката. — Виждала съм по-хладни пещи.

Барманът се ухили.

— Едва след няколко часа ще достигнем същинската горещина. Ще свикнете.

— Защо някой ще иска да го прави? — отговори Мишката. Тя се вгледа в стоката му зад бара. — Какво имаш за пиене?

— Само кажи.

— Ще искаме и стая.

— Имате я, гратис.

— Даваш стаите си безплатно? — учудено попита Мишката.

— Ако накарам някой да ми плати, ще ми е за пръв път.

— От какво живееш тогава?

— О, справям се. Между другото, казвам се Райън, Райън Перилото.

— Перилото? — повтори Мишката. — Необичайно име.

Райън се изкиска.

— Е, не ми е истинското име. Дадоха ми го първата година, след като дойдох тук.

— Защо?

Той се наведе напред и опря големите си ръце върху лакирания плот.

— Някакъв пияница причиняваше неприятности и аз учтиво го помолих да напусне. Но той не ме послуша — Райън се усмихна при спомена. — Откъртих едно от перилата на стълбището и го цапардосах по главата. Оттогава съм Райън Перилото.

— Откога си тук? — попита Мишката.

Райън замълча, колкото да пресметне наум.

— Осемнайсет години. Купих това място преди седем.

— Бара?

— Целия проклет град — всичките три важни сгради.

— Добре, Перило, това е интересна история, но ние сме жадни.

— Какво ще искате?

— Една голяма студена бира за мен — каза Мишката.

— Първата е за сметка на заведението.

— Шегуваш се!

Той поклати глава.

— За едно нещо никога не се шегувам и това са парите.

— Някой ден трябва да ми кажеш как си останал в бизнеса.

— Някой ден — увери я Райън.

— А ти какво ще искаш? — попита Мишката Пенелопа.

— Чаша вода, моля — отговори момичето.

— Добре. Това ще ти струва триста кредита.

— Какво? — извика Мишката.

— Триста кредита — повтори Райън.

— За чаша вода? — невярващо попита тя.

— Никой не те кара — рече весело Райън. — Ако мислиш, че някъде ще я купиш по-евтино, опитай.

— Сега разбирам как си въртиш бизнеса — раздразнено заяви Мишката.

— Тук водата струва много повече, отколкото едно легло. На триста километра наоколо няма капка вода. Малките количества, които миньорите намират под земята, се използват за вадене на диамантите.

— Не можете ли да я пречиствате?

Той поклати глава.

— Радиоактивна е. Две чаши от нея и няма да имаш нужда от фенерче, когато излизаш нощем.

Мишката извади пачка кредити и ги тръшна на масата, а след минутка Райън се появи иззад бара с една бира и чаша вода.

— Продавам много повече вода, отколкото можете да си представите — поясни той любезно. — Няма да повярвате колко би платил един човек с торбичка диаманти, за да напълни манерката си, преди да потегли към Хагард, особено когато не се е обадил на партньорите си, че тръгва.

Мишката погледна през прашния прозорец към безкрайната равнина от пясък и скали.

— Да, мога да си представя.

— Между другото, колко ще останете с детето?

— При вода за триста кредита — по-малко, отколкото очаквах.

— Ако не ви достигат пари, можете да работите.

— Не знам нищо за мините и минния бизнес.

Райън поклати глава.

— Нямах предвид това… Завъртял съм малък бизнес на най-горния етаж. Винаги мога да осигуря работа на една здрава жена… а и малкото момиче може да спечели доста.

— Не се интересувам.

— Ще се учудиш колко щедри могат да бъдат тези миньори.

— Забрави за това.

Райън вдигна рамене.

— Добре, ако си промениш мнението, обади ми се.

Мишката просто го погледна и той се върна обратно зад бара.

— Имаш ли нещо против един въпрос? — попита Райън, докато я гледаше как допива бирата си.

— Стига да е на друга тема.

— Какво правите ти и дъщеря ти по тези места?

— Може би съм омъжена за някого от миньорите.

— А може би аз съм султанът на Сириус V — отвърна той с усмивка. — Ако принадлежеше на някого от миньорите, досега да си попитала за него.

— Не принадлежа на никого — поправи го Мишката.

— Точно това имах предвид — съгласи се Райън. — И така, защо сте тук?

— Харесва ми пустинята.

— Търси ви полицията, нали? Какво сте направили там, в Хагард?

— Нищо.

— Никой не идва в Офир заради климата или гледката. Ако кажете кой ви преследва, ще мога да следя за появяването му.

— Търсим човека, който ни ограби — обади се Пенелопа. — Някой каза, че е в Офир.

— Забелязвам, че ви е оставил достатъчно пари да наемете кола и да си платите водата — развеселено ги погледна Райън. — Добър опит, хлапе.

— Вярно е — намеси се Мишката. — Родителите ми наеха колата и ми заеха пари.

— И живеят в Хагард?

— Точно така.

— Какво има на ъгъла на Четвърта и „Куотърмейн“? — попита барманът.

— Офисът на кмета.

— Балната зала „Офир“. Оттам идва името на това място.

— Не и сега — отвърна Мишката, без да трепне. — Събориха я преди три години.

— Не ти вярвам.

Мишката вдигна рамене.

— Вярвай на каквото си искаш.

Той я изгледа продължително, после и той вдигна рамене.

— По дяволите. Не е моя работа.

— Правилно.

— Просто поддържам разговора, скъпа. Тук е доста самотно през деня.

— Докато дойдат миньорите вечер?

— Точно така.

— Колко души идват?

— Зависи. Повечето от тях имат куполни модули, но човек не може истински да си почине в тях или да пообщува. Може да дойдат около двайсет и пет или повече.

— Толкова много?

— Изглеждаш изненадана.

— Не виждам никакви кораби или коли.

— Няма да ги оставят тук, а после да вървят шест мили, я. Използвай главата си, скъпа. — Той замълча за момент. — Ако вие наистина търсите някого от тях, ще ви се наложи да почакате доста, докато се появи тук. Повече от осемдесет миньори са навън. Най-добре ще е да се качите на колата и да го потърсите, като обходите мините, когато спрат работа при залез слънце.

— Може би ще го направя — отговори Мишката. — В каква посока са мините?

— На северозапад. Просто карайте по следите.

— Благодаря. Прекалено съм уморена, а и днес е твърде горещо, за да излезем отново. Но ако не се появи тази вечер, ще се отправим към мините преди изгрев слънце да ги огледаме.

— И после какво? — полюбопитства Райън.

— Ще се върна в Хагард да доведа полицията.

Барманът се изсмя.

— Какво толкова смешно казах?

— Няма да дойдат в тази дяволска дупка заради един крадец. Вероятно само един масов убиец би ги накарал да се довлекат дотук.

— Тогава какво да правя, ако го намеря? — Мишката продължи да играе ролята, но все повече й се искаше Пенелопа да не се бе обаждала.

— Горе има един човек, който може да ви помогне — заяви тайнствено Райън.

— Едва ли е миньор — отбеляза саркастично Мишката.

— Чували ли сте за Оли Трите юмрука?

— Кой не е чувал за него. — Мишката продължи притеснено: — Той ли е тук?

— Не. Това е човекът, който го уби преди няколко месеца.

— Той не е мъртъв — изтърси Пенелопа.

— Не е ли? — възкликна с тържествуваща усмивка Райън. — И откъде знае това малката дама?

Объркана, Пенелопа погледна безпомощно Мишката.

— Как се казва мъжът горе? — попита тя студено, без да обръща внимание на неуместната реплика на момичето.

— Казва, че името му е Бънди, но аз го познах от обявата за главата му — той е Вечното хлапе.

— Вечното хлапе — повтори Мишката. — Странно име дори и за Границата.

Райън кимна.

— Но му приляга. Той е някакъв каприз на природата или мутант. Растял нормално до осемнайсет-деветнайсет години, а през последните два-три века не пораснал и с един ден.

— Какъв е? Ловец на глави?

— Нямаше да ви е от полза, ако беше — отговори Райън. — Освен ако няма награда за главата на вашия човек. Не, Вечното хлапе е убиец. Върши работа на всеки, който може да си позволи цените му.

— Защо е тук?

— Някои въпроси просто не трябва да се задават.

— Но ти пръв заговори за него.

— Нямах предвид въпроса ти към мен — ухили се Райън. — А че аз лично не бих попитал него.

— Кога ще слезе долу?

— Зависи колко му е забавно горе. Но тъй като е отседнал в хотела, слиза долу да хапне.

— И със сигурност е убиец, а не ловец на глави?

— Да, не че има някакво значение за вас. Детето почти се изпусна, че не са ви ограбили.

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

Райън отново се изсмя.

— Ако вярвах дори на половината, досега да съм убит и заровен някъде.

— Ще ни трябва стая — каза Мишката и стана от масата, с което подкани Пенелопа да направи същото.

Райън погледна в компютъра си зад бара.

— Стая 203. Две легла и изглед към басейна.

— Имате плувен басейн тук? — възкликна Мишката невярващо.

— Да. Няма вода в него, но басейнът си е там. Разнообразява пейзажа. Имаш ли си име?

— Избери си някое.

Барманът кимна, като че това бе в реда на нещата, и вкара кода в компютъра.

— Добре, госпожо Майко и госпожице Дъщеря. Стълбището е ей там, вляво, зад завесите, а вратата на стаята е отключена. Като влезете, на един от екраните над леглата ще се появят кодовете за заключване и отключване. Вечерята е половин час след залез слънце.

— Благодаря. — Мишката поведе Пенелопа към завесите. — Между другото, той кога се появи?

— Вечното хлапе ли? Тази сутрин. — Райън посочи към прозореца. — Превозното средство на няколко метра вляво от вашата кола е негово… Сигурно трябва да свърши нещо тук. Не е моя работа да питам.

— Точно така — отговори Мишката и се заизкачва по стълбите.

Секунда по-късно се озоваха в стая 203. Беше малка и сравнително чиста, въпреки че дори добре запечатаният прозорец не можеше да спре навлизането на праха отвън. Имаше две въздушни легла, холографско видео и компютър (които работеха само при вкарване на персонални кубчета с кредити), бюро, два съвсем обикновени дървени стола и баня с химическа тоалетна и сух душ.

Мишката седна на края на едното легло, а Пенелопа първо сложи Дженифър да се облегне на възглавницата и едва тогава се отпусна върху своето легло.

— Съжалявам — обади се момичето. — За Оли Трите юмрука, просто ми се изплъзна от устата.

— Няма значение. И без това знае, че лъжем.

— Мислиш ли, че ще ни предаде?

— На кого? — попита Мишката без признаци на притеснение. — Ще му е толкова трудно да стигне до представител на закона, колкото и на нас ни беше да стигнем дотук. Освен това не знае кои сме.

— Ще разбере.

— Виждаш ли това в бъдещето?

Пенелопа поклати глава.

— Не… но винаги научават — рано или късно.

— Може би не и този път. Искам да си поговоря малко с Вечното хлапе.

— Но той е убиец!

— Обаче не е ловец на глави.

— Каква е разликата? — попита Пенелопа.

— Едно е да те хванат, друго е да те убият — обясни Мишката. — Повечето от мъжете и жените, които те преследват, те искат жива. Така че той не е човекът, когото биха наели да те търси. Неговата специалност е смъртта.

— Може би е нает да убие моите придружители.

— Възможно е — съгласи се Мишката. — Именно затова аз самата ще говоря с него. Ако е свободен, ще го наема да ни пази, докато се срещнем отново с Мерлин.

— А аз?

— Ти ще стоиш в стаята. Ще ти донеса вечерята тук.

— Но аз мога да ти помогна — възрази Пенелопа. — Ще знам, ако иска да те убие.

— Дори и да иска да ме убие, не би го направил, докато не узнае къде си ти.

— Барманът ще му каже.

— Не и ако той не каже на Райън кого търси и защо… а убийците обикновено си затварят устата, особено ако има награда за техните жертви. — Мишката млъкна за момент. — Рисковано е, но трябва да опитаме.

— Защо?

— Защото със сигурност има кораб — обясни тя търпеливо. — Ако го наема да ни пази, докато се свържем отново с Мерлин, няма да има нужда да се промъкваме в пустинята и да крадем кораб от миньорите — а аз имам чувството, че те пазят корабите си така внимателно, както и диамантите си.

Пенелопа я погледна нещастно.

— Мислех, че сме един отбор.

— Така е — увери я Мишката. — Но различните членове на отбора имат различни задължения. Нали аз не правя магическите трикове на Мерлин?

— А какви са моите задължения?

— През следващите няколко дни ти трябва да ме предупреждаваш за опасностите. Но само ако излизането ти не ни поставя в още по-голяма опасност.

— Добре — съгласи се замислено Пенелопа. — Така е честно.

— Чудесно. — Мишката се отпусна върху леглото. — Изтощена съм. Тази горещина ме изцеди. Ще дремна малко. — Бръкна в джоба си и отдели едно кубче с кредити, което бе взела от Уестърли. После го подхвърли на Пенелопа: — Защо не погледаш малко видео и не ме събудиш по здрач?

— Добре.

Пенелопа събуди Мишката минута по-късно.

— Какво има?

— Това кубче не работи.

— Хм. Вероятно собственикът е съобщил, че липсва. — Мишката извади от джоба си още три. — Изхвърли онова и опитай тези. Поне едно трябва да работи.

Легна обратно и след малко чу момичето да хихика срещу холографския екран. После потъна в дълбок сън без сънища, без да помръдне и един мускул, преди Пенелопа да я потупа леко по рамото.

— Нито едно от кубчетата ли не работи? — попита Мишката, неразбрала в първия момент какво става.

— Навън е тъмно — отговори момчето. — Ти спа почти целия следобед.

Мишката стана, пооправи късо подстриганата си коса, протегна се и погледна през прозореца.

— Имам време за един сух душ — заяви тя и влезе в банята, за да махне праха и засъхналата пот от слабото си жилаво тяло. Искаше й се да има и други дрехи, но се справи и със старите, като ги сложи за няколко минути в сухата перална машина. Бяха измачкани, но чисти. Малко по-късно тя излезе от стаята, като предупреди Пенелопа да не пуска никого вътре, и слезе по стълбите.

Няколко миньори седяха около масата близо до вратата. Бяха груби мъже с прошарени коси, отпиваха бирата си на големи глътки, сякаш в това се състоеше разликата между живота и смъртта, и се оплакваха високо и отегчително един на друг за всичко — от времето до цената на индустриалните и шлифованите диаманти.

Мишката погледна към най-отдалечения ъгъл на стаята и там, в сянката, с гръб към стената и с израз на пълно отегчение върху хубавото си лице седеше млад мъж с буйна руса коса, който все още не бе достигнал възрастта за бръснене. Дрехите му бяха спортни, без да са показни, но все пак достатъчно широки, за да скрият цяла дузина оръжия. На масата пред него имаше контейнер с вода.

Мишката мина покрай миньорите, благодарна, че са прекалено погълнати от разговора и бирата си, за да подвикват и подсвиркват след нея, и се приближи до младия мъж.

— Добър вечер — поздрави любезно тя.

— Нима? — той вдигна поглед към нея и Мишката бе поразена колко отегчени и древни изглеждаха сините му очи.

— Може да стане, ако ме поканите да седна.

Той кимна към стола срещу себе си.

— Заповядайте.

— Какво да бъде, госпожо Майко? — извика Райън иззад бара. — Още една чаша с вода?

Мишката поклати глава.

— Нека да е бира.

— Веднага.

— И менюто за вечеря.

Райън се изкиска.

— Говориш така, сякаш има избор.

— А няма ли?

— Тук? Късметлии сме, ако въобще имаме какво да сервираме. Ще е готово след около пет минути.

— Благодаря.

— А малкото момиче?

— В момента спи — отговори Мишката, като внимаваше за реакцията на младия човек при новината, че не пътува сама, а с дете. Изразът на лицето му не се промени. — Когато се качвам, ще взема една чиния за нея.

Райън се приближи до масата, подаде й чаша бира и се върна зад бара.

— Е, след като приключихме с поръчките — обади се младият мъж с древните очи, — какво мога да направя за вас?

— Зависи — отвърна Мишката.

— От какво?

— От това кой сте вие.

— Казвам се Бънди.

— Не ме интересува името ви.

Младият човек вдигна рамене.

— И мен не ме интересува вашето. Защо просто не ми кажете за какво става дума?

— Имам нужда от закрила и мисля, че вие можете да ми я осигурите.

— За да живеете още петдесет години? Повярвайте ми, не си струва.

— Въпреки това имам нужда от вашата закрила.

— Изглеждам ли като телохранител? Госпожо, та аз съм само едно момче.

— Едно двестагодишно момче — Мишката се взря в ясните му сини очи.

— Двеста двадесет и три годишно, ако трябва да бъдем точни — поправи я Вечното хлапе, без да се учуди или ядоса, че го е познала.

— Доста дълъг живот за такова място като Границата — отбеляза Мишката. — Особено при вашата професия.

— Дълголетието е прекалено надценявана добродетел — отвърна той.

— Аз съм на тридесет и седем — каза направо Мишката. — И има малка вероятност да доживея до тридесет и осем, ако не намеря някой да ми помогне да се махна оттук.

— Съчувствам ви — в гласа на Хлапето прозвуча същото отегчение, което се четеше и в очите му.

— Имам нужда от нещо повече.

— Само съчувствието ми е безплатно. Всичко останало си има цена.

— Колко?

— Къде искате да отидете?

— Много надалеч.

— Тогава цената е много висока.

— Все още не сте ми я казали.

Вечното хлапе се усмихна за пръв път.

— Не сте ми казали нищо за врага си.

— Не знам кой е.

— Тогава не виждам как да ви помогна.

— Обаче пътувам с някого, който ще знае.

— Малкото момиче?

— Знаете за нея?

Той кимна.

— Барманът е доста словоохотлив. Кого преследват, вас или нея?

— В момента и двете.

— И вие искате моята закрила.

— И вашия кораб — допълни Мишката.

— Това ще струва доста повече.

— Все още не знам вие колко струвате.

— Не съм от евтините.

— Не мога да си позволя някой от евтините.

Той впери поглед в нея.

— Сто хиляди кредита на седмица.

Мишката пое дълбоко въздух.

— Това е страшно много.

— На колко оценявате собствения си живот?

— И ще отидете където ви кажа?

Вечното хлапе кимна.

— Ще ми се наложи да платя в друга валута.

— Няма проблеми с рубли Нов Сталин или долари Мария Тереза, но без лири Далечен Лондон.

— Дадено — отговори Мишката, като се чудеше откъде ще вземе парите и какво ще направи с нея Вечното хлапе, ако не успее да плати.

— Искам една седмица предплата.

— Изключено.

— Как да съм сигурен, че ще ми платите?

— Ще се наложи да ми се доверите.

— Преди два века се доверих на един човек — каза Вечното хлапе и внезапно очите му оживяха. — Тя ме излъга и оттогава нямам доверие никому.

— Но в момента не разполагам с толкова — възрази Мишката.

— Тогава дано да ги имате, преди да си тръгна.

— Кога тръгвате?

— Късно тази вечер трябва да приключа един малък бизнес. Планирам да потегля утре сутринта.

— Тук сте по договор?

На мъжа като че ли му стана забавно.

— Никой не идва в Офир по здравословни причини.

— Във връзка с някой миньор?

— Защо се интересувате?

— Защото сте нает да го убиете, а не да го оберете… Позволете ми да дойда с вас. Ако той има диаманти за сто хиляди кредита, ще можем да сключим нашата сделка.

— Какво ви кара да мислите, че аз няма да прибера диамантите за себе си?

— Вие сте убиец, а не крадец — отговори тя твърдо.

Вечното хлапе й се усмихна.

— А защо смятате, че двете взаимно се изключват?

— Защото аз съм крадец, а ако бях и убиец, нямаше да имам нужда от вас.

Той втренчи поглед в нея и тя се размърда неловко на стола.

— Учудваш ме — заключи той накрая.

— Предполагам, че това означава край на сделката — каза Мишката примирено.

— Не съм срещал интересна жена от времето преди да си се родила — продължи Вечното хлапе. Млъкна за момент, погледна я отново и после кимна. — Добре.

Мишката подаде ръка.

— Нека си стиснем ръцете.

Мъжът се втренчи в протегнатата й ръка.

— Никога не го правя.

— Както искаш. — Мишката вдигна рамене. — Кога тръгваме?

— След около час. Искам да им дам време за почивка.

— „Им“?

Той кимна.

— Колко миньори мислиш да убиеш тази вечер?

— Осем.

— Осем? — повтори тя скептично.

— Не се разстройвай — отговори й Вечното хлапе. — Така имаш по-големи шансове за печалба.

— Осем — повтори отново Мишката. — Прекалено висок залог.

— Вземам доста скъпо.

— Ако изчакаш до полунощ, може да се промъкнеш незабелязано до тях — предложи Мишката.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Този следобед им изпратих съобщение, че идвам.

— Изпратил си им съобщение? Защо?

— Винаги има някакъв шанс — отвърна той почти тъжно.

— Шанс да те убият ли? — попита тя, без да го разбира напълно.

Той зарея поглед.

— Не — проговори накрая. — Не, няма да са такива късметлии.

Въздъхна тежко.

— Нито пък аз.

Точно тогава Райън й донесе вечерята. Тя внезапно откри, че вече не е гладна.