Майк Резник
Гадателката (28)

27

Пенелопа втренчи поглед в компютърната карта на Вътрешната граница.

— Към тази — обади се накрая тя и посочи една златистобяла звезда.

— Това е Алфа Тремино, позната още като Маккалистър — на името на човека от Пионерския корпус, разработил втората планета, която обикаля около нея — преведе Лъжекостенурката надписа, който се появи на екрана, след като въведе координатите на звездата. — Тази планета сега се нарича Маккалистър II. Системата има още шест планети, най-вътрешната е силно радиоактивна, другите пет са газови гиганти. Върху никоя от тях няма живот… Маккалистър II има един Търговски град, чието местоположение е в южната умерена зона. Допреди две столетия там е имало уранови мини, а сега се използва главно като станция за презареждане на корабите, които навлизат във Вътрешната граница.

— За колко време ще стигнем до нея? — попита Мишката.

Извънземният попита навигационния компютър.

— Приблизително шест стандартни часа.

— А нашите преследвачи? Колко време ще им трябва на тях?

— Ще имаме три или четири часа преднина, тъй като те са по-близо до Лятно злато.

— Тогава да се отправяме към Маккалистър II.

— Направих това в момента, когато Гадателката го избра.

Мишката се обърна към Пенелопа.

— Знаеш ли нещо за Маккалистър?

— Не.

— Може би не се изразих както трябва — Мишката замълча за миг. — Можеш ли да видиш какво ще ни се случи там?

— Не — повтори Пенелопа.

— Тогава защо избра тази звезда?

Пенелопа вдигна рамене.

— Просто имам някакво чувство.

— Е, досега чувствата ти винаги са били в наша полза — въздъхна Мишката.

Извънземният отиде до трапезарията и се върна с още два контейнера с вода.

— Благодаря — Пенелопа прие контейнера.

— Маккалистър II е човешка колония. Ще можеш да получиш храна там, Гадателко.

— Да се надяваме — отвърна Пенелопа, — много съм гладна.

— Много съжалявам, Гадателко. Бих ти дал моята, ако можеше да я ядеш.

— Знам това — момичето го погледна замислено. — Може би ще е по-добре, ако опаковаш малко от своята храна.

— Защо, Гадателко?

— Може би ще имаш нужда от нея.

— Така и ще направя, Гадателко — извънземният се запъти отново към трапезарията.

— За какво е всичко това? — попита Мишката.

— Просто си мисля, че Лъжекостенурката скоро ще има нужда от храната си.

— Но той има цяла кухня, пълна с продукти.

Пенелопа не й отговори и когато Мишката я погледна, за да види дали я е чула, изражението на момичето беше странно напрегнато и съсредоточено.

— Тя чете бъдещето — каза Лъжекостенурката, като се върна в пилотската кабина.

— Или поне се опитва да го разбере — съгласи се жената.

Пенелопа не помръдна почти пет минути и накрая Мишката протегна ръка и я раздруса за рамото.

— Какво има? — попита момичето.

— Изглеждаше така, сякаш си в транс. Никога не съм те виждала такава и се разтревожих.

— Добре съм.

— Какво правеше?

— Опитвах се да видя напред.

— Никога преди не си изпадала в транс.

— Какво е „транс“?

— Да стоиш неподвижна и напрегната, като че ли не знаеш къде си и с кого си.

— Гледах по-напред от обикновено, затова се концентрирах по-силно — обясни Пенелопа.

— Видя ли нещо?

— Да.

— И?

— Видях да се приземяваме на Маккалистър II. Мъжът на летището ще е много любезен с нас. Ще ми даде сандвич, малко плодове и чаша чай.

— Ще се приземи ли още някой, докато сме там?

— Зависи колко ще останем. Повечето от тях знаят, че сме променили курса си — отговори Пенелопа.

— Колко кораба ни следват?

— Много.

— Включително Карлос и Вечното хлапе?

— Да, но няма да ни настигнат преди Маккалистър.

— Колко ще останем на Маккалистър II? — попита Мишката.

Пенелопа се намръщи.

— Не знам.

— Час? Един ден? Седмица?

— Зависи какво ще кажа на Лъжекостенурката. А аз трябва да реша дали да му кажа или не, дали е правилно.

— Да му кажеш какво?

— Трябва да реша — повтори Пенелопа и минута по-късно започна да люлее Мариан, като че ли за успокоение.

Пет часа по-късно Лъжекостенурката започна да намалява скоростта на кораба, а двадесет минути след това се приземиха на малък космодрум точно зад Търговския град.

— Ще напълня резервоарите, докато търсите храна — обяви извънземният, когато тримата излязоха през люка.

— Недей — спря го Пенелопа, която бе взела Мариан със себе си.

Мишката се озадачи, но Лъжекостенурката само кимна.

— Както кажеш, Гадателко. Ще ви чакам тук.

— Моля те, ела с нас. Точно сега не трябва да се разделяме.

Извънземният ги последва, без да продума повече.

Влязоха в малкия ресторант на космодрума и сервитьорът бе наистина толкова любезен, колкото бе предсказала Пенелопа. Докато чакаха храната, Мишката се обърна към малкото момиче:

— Добре, вече готова ли си да ми кажеш какво става?

— Да — изрече нещастно Пенелопа и замълча за миг. — Трябва да направим едно лошо нещо.

— Какво?

— Трябва да откраднем космически кораб.

— Подозирах, че това имаш предвид.

— Не искам да го правим. Грешно е да се краде. Но ако не сменим кораба, ще ни хванат много бързо.

Сервитьорът се върна с тяхната поръчка и Мишката не проговори, преди той да се отдалечи отново.

— Смяната на кораба ще заблуди ли преследвачите?

— Повечето от тях. Ще открият какво сме направили, но ще сме толкова далеч, че няма да могат да ни последват.

— Всички имат космическо радио, защо не поддържат връзка помежду си?

— Защото всеки иска наградата само за себе си. Никой няма да помогне на другиго да ме хване пръв.

— Какъв кораб ни трябва, Гадателко? — намеси се извънземният.

— Онзи — Пенелопа посочи лъскав син кораб, готов за излитане на полето пред хангарите.

— Онзи синия? — попита Мишката.

— Да.

— Но той е съвсем на открито — несигурно рече Мишката. — Може би трябва да вземем някой друг.

— Не бива да поставяш под съмнение думите на Гадателката — обади се спокойно Лъжекостенурката. — Тя е видяла, че имаме нужда точно от този кораб. Това е всичко, което трябва да знаем.

— Не й се противопоставям — защити се Мишката. — Просто искам да знам защо е избрала точно този кораб.

— На борда на повечето от останалите има хора — обади се Пенелопа — или не са достатъчно бързи, или имат нужда от гориво.

Момичето привърши сандвича си и започна да избира парченца от плодовата салата пред себе си.

— Това е много хубаво, но не ми харесва чаят. Мога ли да получа чаша мляко вместо него?

— Да, Гадателко — Лъжекостенурката стана и тръгна да търси сервитьора.

— Бих желала да ме нарича Пенелопа — довери момичето на Мишката. — Чувствам се странно, когато ме нарича Гадателка.

— Е, ти си такава. Нали знаеш, че гадателката е жена, която може да вижда бъдещето.

— Не става по този начин. Виждаш много варианти на бъдещето и после се опитваш да накараш да се случи този, който искаш — тя погледна към чинията на Мишката. — Ти изяде само половината от сандвича си. Не си ли гладна?

— Ще взема другата половина със себе си — отговори Мишката. — Сега най-много желая да се махнем оттук. Все още ни преследват трийсет кораба…

— Няма да ни хванат, Мишке — каза Пенелопа, когато извънземният се върна с чаша мляко. — Не и на Маккалистър.

— И въпреки това ще се почувствам по-спокойна, като се върнем в Космоса.

— Все още не сме готови да тръгнем — Пенелопа се усмихна на Лъжекостенурката. — Много ти благодаря за млякото.

— Кога ще сме готови? — попита Мишката.

— След няколко минути — тя пресуши чашата. — Беше много хубаво. Обичам мляко.

— Не си много общителна — Мишката се опита да прикрие раздразнението в гласа си.

— Не знам какво значи това.

— Имам предвид, че не ми казваш какво мислиш.

— Съжалявам, Мишке — извини се Пенелопа. — Мислех, че ми се иска Мариан да има дантелена рокля. Онези, които получихме в апартамента на Калиопа, бяха хубави, но тя има нужда от нещо наистина красиво.

Мишката въздъхна дълбоко.

— Добре, както искаш.

— Изглеждаш ядосана — каза Пенелопа с разтревожено изражение на лицето. — Нещо лошо ли направих?

— Гадателката не може да направи нищо лошо по принцип — обади се съвсем спокойно Лъжекостенурката.

— Не съм ядосана, а просто объркана — рече Мишката.

— Какво казах? — попита Пенелопа.

— Въпросът е какво не казваш — обясни Мишката. — Знам, че имаш причина да не отиваме точно сега в кораба, както и че имаше причина да кацнем на Маккалистър II и да искаш да откраднем точно този кораб. Но аз не мога да виждам бъдещето, а единственото нещо, което знам, е, че всичките онези ловци на глави са все по-близо и по-близо. Ето защо искам да разбера защо все още седим тук и какво точно чакаме?

— О, това ли? — въздъхна с облекчение Пенелопа, че не е казала нещо по-сериозно, с което да обиди Мишката. — Виждаш ли онзи дебел мъж с кожената туника, който седи в другия край на ресторанта?

Мишката хвърли бърз поглед към него.

— Да.

— Корабът, който ще откраднем, е негов. След около пет или шест минути той ще стане и ще отиде в банята. Там ще се забави доста дълго и ние ще можем просто да отидем до кораба през полето и да отлетим.

— Няма ли да докладва за нас на охраната на космодрума?

Пенелопа поклати глава.

— На кораба си има нещо, за което не иска никой да узнае. Ще купи друг кораб и ще се опита да ни открие сам, но няма да ни докладва.

— Какво пренася контрабандно? Наркотици? Пари?

— Не знам.

— А охраната няма ли да ни спре?

— Вече е дал пари да не обръщат внимание на кораба му. Ще си помислят, че работим за него — тя погледна загрижено към Мишката. — Сега харесваш ли ме пак?

— Разбира се, че те харесвам — увери я Мишката. — Просто се разстройвам, когато не мога да видя това, което виждаш ти.

— Искаше ми се и аз да не го виждам — искрено рече Пенелопа. — Тогава може би всички щяха да ме оставят на мира.

— Ти притежаваш невероятен дар, Гадателко — обади се Лъжекостенурката. — С времето ще се научиш да го цениш.

Пенелопа като че ли мислеше да поспори с извънземния, но после вдигна рамене и продължи да яде плодовата си салата. Няколко минути по-късно дебелият мъж стана и се запъти към тоалетната. Веднага щом изчезна от погледа им, Мишката, Пенелопа и Лъжекостенурката се изправиха и небрежно тръгнаха към кораба.

— Не е заключен — каза Пенелопа, като наближиха.

Люкът се отвори, когато тримата влязоха в обсега на корабните сензори, и те един по един се качиха вътре. Беше доста по-просторен от кораба на извънземния и бе предназначен за хора. Имаше пилотска кабина, разбира се, добре заредена кухня, две спални каюти и заключен склад.

— Контролните уреди са ми непознати — каза Лъжекостенурката, след като огледа инстументите. — И въпреки че говоря земен език, много трудно чета на него.

— Няма проблеми — обади се Мишката, мина покрай него и се настани на пилотското място. — Този компютър има модул Горшен/Бломбърг. Само му казваме какво искаме и той се грижи за всичко останало.

Тя се обърна към спътниците си.

— Сложете коланите.

Излетяха минута по-късно, а след десет минути компютърът съобщи, че е готов да излезе от орбита и да премине към светлинна скорост.

— Време да се вземе решение — рече Мишката. — Трябва да дам посока на навигационния компютър.

— Гадателко? — извънземният се обърна към Пенелопа и зачака нейното решение.

— Не знам името на онзи свят — отвърна момичето.

Мишката заповяда на компютъра да направи холографска карта на Вътрешната граница.

— Това е Лятно злато, това е Маккалистър, а ето това тук е Последен шанс — обясни тя.

Малкото момиче огледа картата и накрая протегна показалец към една далечна звезда, без други звезди наоколо.

— Тази.

Мишката инструктира навигационния компютър да определи курс към посочената звезда, после поиска сведения за света, към който се отправяха.

— Къде отиваме? — попита Лъжекостенурката.

— Звездата се нарича Боуман 26 — отговори Мишката.

— Странно име.

Мишката погледна сведенията върху екрана.

— Това е двайсет и шестата звезда, нанесена на картата от пионера Милтън Боуман преди повече от 3200 години. Третата от петте й планети е колонизирана през 288 година от галактическата ера и първоначално се казвала Ван дер Гелт III — на името на човека, който финансирал колонизацията.

— Първоначално? — повтори извънземният. — Значи името й е променено оттогава.

Тя кимна.

— Цялата колония е била избита от някакъв луд на име Конрад Бланд през 341 година от галактическата ера и оттогава се казва Убийствен рай.

— Има ли жители сега?

— Нека видим — Мишката отново погледна сведенията. — Да. Била е изоставена за повече от три хилядолетия, но сега там има около двеста фермери и малка религиозна групичка, която се опитва да създаде своя Утопия въз основа на земеделските общности от дните, когато сме били още закотвени на Земята. Предполагам, че самата планета е много живописна, а повечето жилища са направени по подобие на викторианските фермерски къщи от старата Земя. В сведенията не се споменава нищо за Търговски град, но смятам, че трябва да има поне един. Убийствен рай е толкова далеч от обичайните маршрути, че картографските сведения сигурно изостават с няколко години.

Лъжекостенурката нямаше повече въпроси и Мишката заповяда на холографската карта да изчезне. После излезе от пилотската кабина и се отправи към склада.

— Нека да видим точно каква контрабанда имаме тук — обясни тя.

Извънземният не показа никакъв интерес, но Пенелопа с детско любопитство се присъедини към нея пред вратата на склада.

Мишката заповяда на компютъра да отвори вратата, но той отговори, че не може да го направи без съответния код.

— По дяволите — измърмори тя. — Ще трябва да го направим по трудния начин.

Огледа се наоколо за комплект инструменти, намери един и прекара следващите два часа в човъркане на ключалката, като през цялото време й се искаше Мерлин, за когото нито една ключалка не бе проблем, да не бе на страната на враговете им.

Накрая, когато бе почти готова да признае поражението си, чу слаб пиукащ звук и вратата се отвори. Тя влезе в ниското помещение.

— Я виж ти! — възкликна миг по-късно. — Четири торби със семена на алфанела.

— Какви са тези семена? — попита Пенелопа.

— Те са халюциногенен наркотик. Забранени са навсякъде в Демокрацията и на повечето светове на Вътрешната граница.

— Какъв наркотик?

— Халюциногенен — повтори Мишката. — Когато сдъвчеш семето, изпадаш в транс и виждаш странни неща. Много често това преживяване те убива… но ако оживееш първия път, оставаш наркоман за цял живот. Забравяш да ядеш, не спиш… Единственото, към което се стремиш, са семената.

— Тогава защо някой ще иска да дъвче тези семена?

Мишката вдигна рамене.

— Заради върховното удоволствие — отговори неубедено тя. — Не ме питай. Никога не съм разбирала любителите на семената. — Тя потупа нежно торбите и излезе от склада. — Семена на алфанела! Кой би помислил за тях?

— Какво значение има? — попита Лъжекостенурката. — Никой от нас няма да ги яде.

— Сигурно си забелязал, че не се къпем в пари — изтъкна тя. — Имам около двеста и петдесет кредита, останали от Калиопа, а подозирам, че ти имаш дори по-малко.

— Вярно е — съгласи се извънземният.

— Ами тогава? Всяка от тези торби може да струва няколкостотин хиляди кредита. Какво ще кажеш?

— Казвам да ги оставим на борда на кораба. Те ще унищожат всеки, който ги използва.

— Ако питаш мен, всеки, който е достатъчно глупав да дъвче семена, заслужава съдбата си — вдигна рамене Мишката.

— Нека попитаме Гадателката.

— Не е честно — разгорещи се Мишката. — Ако тя каже не, ще се озовем на чужд свят без пари и с дузина ловци на глави, които ни преследват. А ако каже да, ще я направиш участник в сделки с наркотици. Никое дете не трябва да взема такива решения.

— Тя е Гадателката — възрази Лъжекостенурката. — Нейният избор ще е правилният.

Той се обърна с очакване към малкото момиче.

— Трябва да оставим семената на алфанела там, където ги намерихме — отговори без колебание Пенелопа.

— Парите ни ще стигнат колкото да изкараме ден-два на Убийствен рай — изтъкна Мишката.

— Няма да ни трябват пари.

— А когато си тръгнем? — настоя Мишката. — Тогава ще се наложи да имаме пари.

— Няма да напускаме Убийствен рай.

— Но нас все още ни преследват!

— Знам.

— Тогава защо…? — започна Мишката.

— Защото е крайно време да спрем да бягаме — отвърна Пенелопа.