Майк Резник
Гадателката (24)

23

Стълбището ги отведе в шумното фоайе на офиссграда. Търговският център се състоеше само от местни туристически агенции, с изключение на един малък банков клон и магазин за дрехи, главно за сафари.

— Как ни намери? — попита Мишката, докато излизаха през главния вход. — Всъщност как въобще узна, че сме на Калиопа?

— По-късно — отговори Мерлин, като се оглеждаше наоколо. — Нека първо се отдалечим от вашия приятел пирата.

Той спря едно такси и помоли шофьора да препоръча не много скъп семеен хотел близо до по-малките увеселителни комплекси в южния край на града. Мълчаха в таксито, а петнадесет минути по-късно стигнаха до хотела.

Мерлин отиде на рецепцията и обясни, че поради грешка на космодрума багажът им ще пристигне вечерта или на другата сутрин, после резервира две спални с междинна врата. Никакъв коментар не последва — объркването бе нещо съвсем обикновено тук, като се знаеше колко багаж се изсипва на космодрума. Освен това тримата изглеждаха като типично семейство — не разполага с много средства, а е решило да опита забавленията, които може да си позволи.

Когато се качиха в стаите си и отвориха междинната врата, Пенелопа се приближи до Мишката.

— Видях няколко малки момичета на игралната площадка. Мога ли да отида и да си поиграя с тях?

Мишката поклати глава.

— Опасявам се, че не.

— Защо не?

— Защото за разлика от теб тези момиченца не са преследвани от осемнайсет пирати и половината ловци на глави в съзвездието. Не можем да рискуваме някой да те познае.

— Никой няма да ме познае — отговори Пенелопа. — Не и днес.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Вярваш на нейните думи? — учуди се Мерлин.

— Разбира се.

— Ако я видят, сме загубени — продължи магьосникът и внезапно Мишката си спомни, че той не знае нищо за изключителните способности на Пенелопа — те се разделиха, преди тя да ги демонстрира за пръв път.

— Никой няма да я види — настоя Мишката. — Ако не вярваш на нея, повярвай на мен.

Мерлин сложи ръка на рамото на Пенелопа и изчака, докато тя се обърне с лице към него.

— Бъди много внимателна — посъветва я той. — Ако видиш някой да те наблюдава, веднага се върни и ми кажи.

— Никой няма да ме наблюдава — отговори Пенелопа.

— Сигурна съм в това — намеси се Мишката преди протеста на Мерлин. — Отиди да поиграеш.

— Ще пазиш ли Мариан вместо мен? — помоли малкото момиче. — Не искам новите й дрехи да се изцапат.

— Ще е удоволствие за мен — Мишката взе куклата от ръцете й.

— Благодаря — каза Пенелопа. — Сега мисля да тръгвам.

— Приятно изкарване — пожела й Мишката.

Пенелопа спря на вратата с разтревожено изражение на лицето.

— Какво има? — попита я Мишката.

— Не знам никакви игри. Не съм виждала друго малко момиче, откакто бях на пет години.

— Тогава те ще те научат.

— Ами ако не ме харесат?

— Глупости. Ти си едно много приятно малко момиче.

— Но ако все пак не ме харесат?

— Ще те харесат — увери я Мишката.

Пенелопа погледна към куклата.

— Може би трябва да взема Мариан със себе си. Ако не харесат мен, може би ще харесат нея.

— Не се притеснявай толкова — успокоително продължи Мишката. — Кой не би харесал такова сладко момиченце като тебе?

— Много хора — отговори сериозно Пенелопа. — Като Ледения.

— Всичко ще е наред — увери я жената. — Просто се представи и съм сигурна, че ще се радват да се запознаят с теб.

— Надявам се — отвърна несигурно момичето, заповяда на вратата да се отвори, махна нервно на Мишката и Мерлин за довиждане и тръгна по коридора, а вратата се затвори след нея.

— Кой е Ледения? — попита Мерлин, докато оглеждаше с отвращение евтиното обзавеждане на стаята. — Някакъв измислен враг?

— Не съвсем — отвърна Мишката и се настани на огромен стол, като подгъна крака под себе си. — Работих за него преди много, много време.

— Никога преди не си го споменавала.

— Тогава имаше друго име. Стига сме говорили за Ледения. Как успя да ни намериш?

— Дълга история — Мерлин се загледа в холографската снимка на извънземен пейзаж, която висеше над леглото. — Боже, каква грозота!

— Може би трябва да започнеш от самото начало — продължи Мишката. — Как се изплъзна на всичките онези ловци на глави, след като ни остави на Байндър X?

— Не успях.

Мишката се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не успях да се изплъзна на всичките — повтори Мерлин. — Мислех, че са ме изгубили, когато Оли Трите юмрука ме сгащи на една малка дяволска дупка, наречена Пухени хриле… Шест милиарда птици, петдесет милиарда риби и един малък грозен Търговски град с два мизерни хотела. Мога да се закълна, че всеки втори човек на оная планета бе орнитолог или ихтиолог. Ако имаше някое място в галактиката, където биха ме търсили най-малко, това щеше да е Пухени хриле.

— Очевидно си сгрешил.

— Прекарах почти месец там — отговори магьосникът. — Оли Трите юмрука ме намери едва преди няколко дни.

— Очевидно не те е убил.

Мерлин се изсмя.

— Да.

— Какво стана?

— Искаше малкото момиче. Той и Гробаря Смит бяха чули, че Главореза Янки организира търг за нея с цел да я продаде на предложилия най-висока цена, а техният работодател страшно много искал да се сдобие с нея. Имаха обаче един проблем — никой от тях не бе виждал Пенелопа отблизо. Оли знаеше, че аз я познавам, и за да се увери, че никой няма да му продаде друго момиче, заедно със Смит ми предложиха сделка — половин милиона кредита, а аз ще я идентифицирам, за да знае техният работодател дали да наддава най-високо.

— Значи ето как си разбрал къде ни държи Янки!

— Разбира се — усмихна се Мерлин. — Аз съм илюзионист, а не магьосник.

Той мина по избелелия килим към прост дървен стол, седна на него и се намръщи колко е неудобен.

— На всички заинтересовани страни им бе позволено да се уверят, че това е същото момиче. Всъщност едва не се блъснах в няколко ловци на глави, преди да се намъкна в сервитьорския костюм.

Мишката го погледна развеселена.

— Няма съмнение, имаш разностранни таланти. Днес беше сервитьор, а утре може отново да си илюзионист, но тази вечер си герой, защото освободи Пенелопа и мен.

— Освободих тебе — поправи я Мерлин. — А Пенелопа просто я заех.

— Какво искаш да кажеш? — попита внимателно Мишката.

— Ако тя струва половин милион кредита само за да я разпозная, помисли си колко ще плати Главореза, за да си я върне. — Той помълча малко. — Или ако намерим безопасно място да я скрием, самите ние можем да проведем търга.

— За какво говориш?

— Доста бавно съобразяваш, Мишке. Стоим на златна мина. Можем да направим толкова голям удар, че да се пенсионираме и двамата. Чух, че наддаването ще започне от десет милиона кредита.

Мишката го изгледа продължително.

— Ти си глупак — каза накрая.

— Мислех, че съм герой.

— И аз мислех така. Но съм сгрешила.

— Не би ли ми обяснила защо?

— Първо, много се привързах към това момиче и няма да позволя на теб или на когото и да било да я продава, като че ли е някакво животно. Второ, никой ли не ти е казал защо струва толкова много?

— Кой го е грижа защо? — вдигна рамене Мерлин. — Тя струва цяло състояние и е в нашите ръце. Това е всичко, което искам да знам.

— Не, това не е всичко, което трябва да знаеш — отговори Мишката, наблюдавайки през мръсния прозорец Пенелопа, която седеше сама и гледаше как три момичета играят.

— Добре — съгласи се Мерлин и опита да се намести по-добре върху неудобния дървен стол. — Да предположим, че ми кажеш защо е толкова ценна.

— Защото има дарба и способности, които много хора и дори правителства искат да контролират.

— Каква дарба?

— Предвижда бъдещето.

— Глупости. Ако тя вижда бъдещето предварително, трябва да знае, че ще искам откуп за нея. Защо тогава се съгласи да дойде с нас?

Мишката го погледна и се усмихна.

— Опитай се да не се засягаш много, но ти си най-безопасната алтернатива, която има пред себе си. Сравнен с Ледения или Главореза и някои други, ти си толкова ниско в редицата на опасните за нея хора, че тя не сметна за нужно да се отърве от теб.

— Какво искаш да кажеш с това — да се отърве от мен? — засегна се Мерлин. — Та тя е само едно дете с талант. А ти я изкарваш опасна като Оли Трите юмрука.

— Не разбираш ли какво значи да предвиждаш?

— Естествено, че знам. Значи, че може да предрича бъдещето. Доста удобен талант, ако залагаш на спортни състезания. Това изяснява защо всички тези големи клечки я искат, но не схващам, по дяволите, ти защо го смяташ за толкова опасен.

— Тогава се налага да ти го обясня по-простичко. Няма само едно бъдеще. Вариантите на бъдещето са безброй. Тя има способност да вижда голяма част от тях.

— Не разбирам.

— Тя може да помогне на този вариант, който най-много й харесва, да се случи.

— Всеки се опитва да го прави — каза Мерлин, все още без да разбира.

— Всеки се опитва, а тя успява… Нека да ти дам един пример. Може би в половината от вариантите, които е видяла, нещо се е обърквало с нашето бягство — кордата се е късала, бодигардът се е събуждал по-рано, тя те е изпускала, когато сте се изкачвали към покрива. Тя има способнст да вижда всички тези варианти на бъдещето и да открие какво трябва да направи, за да не се случат.

— Ти си луда! — присмя се той.

— Помниш ли онези двама мъртъвци, които намерихме до кораба си на Чероки?

— Опитваш се да ми кажеш, че тя ги е убила ли?

— Тя е избрала бъдеще, в което умират. Това не е едно и също — поясни Мишката. — Тя не е убиец. Просто е малко момиче, което се защитава, както може.

Мерлин се замисли върху думите на Мишката.

— Ако си права — а това е едно голямо „ако“, все пак е доста ефикасен начин да се защити. — Така е — съгласи се Мишката. — Вече разбираш, че ако те мислеше за нещо повече от дребна досадница, вероятно щеше да получиш удар или инфаркт по пътя нагоре. Или поне да се спънеш и да си счупиш крак по коридора към стаята.

— Не знам дали да се обиждам, или да изпитвам благодарност — каза кисело Мерлин. Млъкна и изгледа Мишката. — И ти харесваш това дете?

— Да.

— Защо?

— Изправена е срещу цялата галактика. Аз съм единствената й приятелка.

— Това не може да е причина. Половината от хората, които познаваме, имат награди за главите си, но тях не ги харесваш.

— Тя е толкова сладка и толкова самотна!

Мерлин погледна през прозореца и видя, че Пенелопа вече играе с другите момичета.

— Едва ли прилича на самотно момиче — отбеляза саркастично той.

— Не съм длъжна да защитавам подбудите си пред теб — Мишката внезапно се раздразни. — Всичко, което трябва да знаеш е, че тя остава с нас.

— Добре. Щом трябва да бъде така, ще бъде. Тя се присъединява към екипа и заедно изчезваме рано сутринта.

— Така ще е най-добре — съгласи се Мишката, като се чудеше защо Мерлин се предаде толкова бързо. — Вероятно си накарал всеки ловец на глави на тази планета да ни търси, да не говорим за хората на Янки.

— Да, доста сила е събрана тук. Колкото по-бързо се махнем от планетата, толкова по-добре.

— Имаш ли собствен кораб?

— Не, дойдох с Оли Трите юмрука.

— Тогава трябва да намерим начин да хванем търговски полет, без да ни забележат.

— Няма да е лесно. Те ще наблюдават космодрумите — той се намръщи. — И ако Пенелопа я искат жива, същото не се отнася до нас.

— Така е — съгласи се тя.

Мерлин се изправи.

— Трябва да има бар наоколо, а аз най-добре мисля там. Искаш ли да дойдеш с мен за по едно?

Мишката поклати глава.

— По-добре да остана тук, в случай че Пенелопа се върне.

Мерлин я изгледа и накрая се усмихна.

— Странно, никога не съм те мислил за майчински тип.

— Нито пък аз.

Магьосникът стигна до вратата.

— Ще се върна след около половин час. Може и по-рано, ако успея да намеря изход от положението по-бързо.

— Ще съм тук.

Той излезе от стаята, а Мишката се заразхожда напред-назад, като провери холовизията и октафонната система, после прегледа шкафчетата в банята и спалните — по-скоро по навик, отколкото от необходимост.

Няколко минути по-късно в стаята влезе Пенелопа.

— Рано се връщаш. Не се ли разбра с момичетата?

— Бяха много мили.

— Тогава?

— Трябва да тръгваме, Мишке.

— Да тръгваме? Искаш да кажеш да напуснем хотела?

Пенелопа кимна с глава.

— Бързо.

— Някой знае, че сме тук ли?

— Да.

— Колко време имаме?

— Може би десет минути, а може и по-малко.

— Добре — рече Мишката. — Мерлин е в бара. Ще го вземем и ще се махнем оттук.

— Не!

— Но той рискува живота си да ни спаси.

— Не го искаме, Мишке.

— Не изоставяме приятелите си, Пенелопа — отговори Мишката. — Мислех, че съм ти го обяснила добре предния път… Чудя се как са ни открили толкова скоро? Смятах, че тук ще сме на сигурно място за няколко дни.

— Мерлин им казва точно сега.

— Те са тук?

— Не. Говори с тях по видеофона, но ще са тук много скоро.

— Ти видя ли го да им казва?

Пенелопа посочи с пръст слепоочието си.

— Тук, вътре.

Мишката втренчи в момичето.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Това коварно копеле!

— Хайде, Мишке — Пенелопа я задърпа за ръкава. — Трябва да побързаме.

— Къде е този твой приятел, когото щяхме да срещнем на Калиопа? — попита Мишката. — Със сигурност се нуждаем от един сега.

— Не знам.

Мишката излезе в коридора, огледа се, за да е сигурна, че Мерлин не е решил да се връща, и кимна.

— Оттук — тя се насочи наляво. — Другият коридор води към бара, а аз не искам да ни вижда, че си тръгваме.

Пенелопа, притиснала куклата до гърдите си, подаде свободната си ръка на Мишката.

— Хайде — разбърза се жената. — Ако имаме късмет, ще хванем такси и ще се махнем оттук, преди Мерлин да е разбрал, че ни няма.

Минаха покрай малък холотеатър, кафене и огромен вътрешен басейн, после предпазливо се приближиха към фоайето.

— Приятелите на Мерлин пристигнаха ли вече? — прошепна Мишката.

— Още не.

— Добре, да тръгваме.

Прекосиха бързо фоайето и спряха пред хотела, а Мишката се опита да спре някое такси.

— Никога ли няма да има край? — попита уморено Пенелопа.