Майк Резник
Гадателката (23)

22

Вратата се отвори и Янки влезе в салона.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, прекрасни дами — каза той. — Няма да се бавим повече от минута.

След него влязоха двама ловци на глави, които Мишката бе видяла на Уестърли. Единият пристъпи към Пенелопа, която го гледаше любопитно, без следа от страх, после кимна на пирата. Миг по-късно двамата ловци излязоха.

— Заинтересованите страни започват да пристигат — обясни Главореза. — И всеки, разбира се, иска да се увери, че мога да му дам Пенелопа Бейли, затова се опасявам, че ще ви притесняваме от време на време.

— Виждам колко си разстроен от това — иронично подхвърли Мишката.

— Вярваш или не, но не изпитвам удоволствие от търгуването с човешки същества. Но тук говорим за огромна сума пари и честно казано, ще се почувствам много по-спокоен, когато момичето е на половин галактика оттук… Освен това тя не отива в робство. Като имам предвид цената, която дават, сигурен съм, че ще се отнасят внимателно с нея и ще живее в лукс. — Той се усмихна. — Или поне така ми е удобно да мисля.

Веднага след като напусна салона, един от неговите хора влезе.

Пенелопа се зае да облича Мариан с новите дрехи, които бе поръчала по-рано, а Мишката включи холовизията и се съсредоточи върху резултатите от безбройните спортни състезания през деня. Два пъти Янки доведе хора в апартамента — веднъж офицер от Демокрацията, следващия път безлична жена, която можеше да е всичко — от бюрократ до ловец на глави. После Мишката поръча обяд за себе си и Пенелопа.

Един сервитьор от обслужването по стаите пристигна след десет минути, плъзгайки въздушна количка с тяхната поръчка. Той изчака търпеливо охраната да го претърси, после влезе в стаята и спря пред лакираната дървена маса, където седеше Мишката.

— Обядът ви, мадам.

Щом чу гласа на сервитьора, Мишката се обърна към него.

С гръб към охраната, той й намигна и се усмихна. Внезапно Мишката почувства страхотно облекчение.

— Къде да оставя обяда на младата госпожица?

— Тук — надяваше се, че гласът й не я издава.

— Както кажете — сервитьорът подреди храната за Пенелопа, която продължаваше да си играе с Мариан, без да забелязва присъствието му.

— Извинете ме — той се обърна към охраната, — но тук има допълнителен десерт. Искате ли да го оставя на вас? — Той се усмихна подкупващо. — Разбира се, без да доплащате.

Бодигардът вдигна рамене.

— Защо не?

Сервитьорът остави похлупена чиния в единия край на масата.

— Донеси го тук.

— Разбира се. — Сервитьорът взе чинията, прекоси стаята и спря пред бодигарда.

— Какво е това?

— Един момент, господине — сервитьорът махна капака на чинията и я подаде на бодигарда.

Мъжът се наведе да я вземе и се озова срещу дулото на малък лазерен пистолет.

— Откъде, по дяволите, взе това? — извика той.

— Ръката е по-бърза от окото — отвърна сервитьорът, после вдигна свободната си ръка над главата и внезапно в нея се появи букет цветя.

— Помириши ги — той пъхна цветята под носа на бодигарда. — Знам, че не са рози, но това е по-безболезнено и не толкова фатално, както ако използвам пистолета.

— Какво пра…? — Бодигардът изгуби съзнание, преди да завърши въпроса си.

Сервитьорът погледна безжизненото тяло, после хвърли букета отгоре му и се обърна към Мишката и Пенелопа.

— Здравей, Мерлин — обади се момичето.

— Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя — изправи се Мишката. — Какво правиш тук?

— Остави въпросите за по-късно. Трябва да действаме бързо. Причиних късо съединение в камерата точно преди да вляза в стаята, но ще им отнеме само няколко минути да открият, че не се дължи на електрически удар.

— Другата охрана все още ли е в коридора? — попита Мишката.

Мерлин кимна.

— Гадна пасмина. Няма начин да се измъкнем покрай тях.

Той отиде до прозореца и го провери.

— Има ли аларма?

— Не, разбира се. На седемнайсетия етаж сме, кой може да проникне през него?

— Права си — призна Мерлин.

Докато говореха, огледа огромния прозорец, после сви юмрук и притисна пръстена си в стъклото, в долния край на прозореца.

— Обичам магьосническите трикове — ухили се той.

Мишката чу бръмченето на малко моторче вътре в пръстена и стъклото се сряза без проблеми. Мерлин направи почти пълен кръг, около седемдесет и пет сантиметра в диаметър, бръкна в джоба си за малко всмуквателно устройство и го закрепи към стъклото. После довърши отрязването на кръга и чрез устройството го отдели от прозореца.

— Дори сградата да има достатъчно дупки, по които да се спусна до долу, някой ще ме види, преди да съм слязла — обади се Мишката. — А и никой да не ме види, вие двамата не можете да ме последвате за нищо на света.

— Няма да слизаш надолу, а ще се качваш нагоре — уточни Мерлин.

— Нагоре? — повтори тя.

Той кимна.

— Този е апартамент е на най-горния етаж. Покривът трябва да е около два метра над прозореца.

— А ти и Пенелопа?

Мерлин свали часовника си и натисна скрит бутон.

— Ето. — Извади тънка и невероятно здрава жица и я завърза за кръста на Мишката. — Това е титанова сплав с много здрава молекулна връзка; може да издържи повече от тон, преди да се скъса. Щом стигнеш до покрива, завържи края за нещо стабилно, после Пенелопа и аз ще се изкачим по нея.

— Не можеш да се катериш по това нещо — възрази Мишката. — Ще ти пререже пръстите.

Мерлин се усмихна.

— Няма да се наложи. Имам една малка макара тук, върху която ще се навие.

— Ще си изкълчиш ръката.

Той отново се усмихна.

— Под сервитьорската жилетка имам защитен пояс, ще се справя.

Мишката обаче не беше убедена.

— Опитвал ли си преди такава каскада?

— Не… но получих часовника от един приятел, който я изпълнява всяка вечер в цирка.

— И защо се раздели с този часовник?

— Беше в болницата, за да му сложат крака-протези. Нямаше повече нужда от него — той видя загриженото й лице. — Заради друг негов номер, а не този.

— Не знам…

— Моля те, Мишке — намеси се Пенелопа. — Трябва да побързаме.

— Добре — съгласи се веднага Мишката.

Наведе глава, пъхна се през дупката в прозореца и излезе на перваза. Бързо и майсторски намери къде да се захване и започна да се катери по външната стена на сградата.

— Внимателно — прошепна Мерлин по-скоро на себе си, отколкото на Мишката, която бе на половината път към покрива. — Внимателно.

— Всичко е наред — обади се Пенелопа и взе Мариан от пода, където беше играла с нея преди влизането му. — Тя няма да падне.

— Искаше ми се и аз да съм толкова сигурен — отвърна Мерлин, като продължаваше да извива врат, за да следи Мишката с поглед.

Пенелопа отиде до масата и спокойно започна да яде един от сандвичите, които той бе донесъл като сервитьор.

— Не ти ли пука какво ще стане с нея? — попита раздразнено той, като я видя какво прави.

— Казах ти, че няма да падне.

— Дано да си права, защото ако не си, не само че аз ще загубя партньора си, но двамата ще си останем в тая стая.

Пенелопа подаде последната хапка от сандвича на Мариан, после я остави на масата и внимателно избърса устните на куклата с ленена салфетка. Накрая я хвана под мишница и се запъти към прозореца.

— Трябва вече да е стигнала — обяви тя.

— Да — въздъхна с облекчение Мерлин. После се обърна към момичето. — Нека да помислим за момент. Не можем и двамата да излезем едновременно през тази дупка, а ако счупим прозореца и стъклата се разбият долу, ще се издадем… Дай няколко салфетки от масата.

Пенелопа се усмихна и му подаде салфетките, които бе донесла със себе си.

— Значи и ти си се досетила, а? Умно дете. — Той закрепи жицата за зашитния си пояс. — Бъди много внимателна, докато излизаш през дупката. Щом се озовеш на перваза, увий ръцете си със салфетките и се дръж за краищата на стъклото, докато и аз изляза.

Той премести поглед от момичето до върха на покрива и обратно.

— Май не си достатъчно силна, за да се държиш за гърба ми до горе?

— И аз мисля така — отговори Пенелопа.

— Добре — продължи Мерлин след секунда размисъл. — Щом и аз изляза на перваза, ще те вдигна, а ти ще обвиеш ръце около врата ми и крака около кръста ми. И аз ще те хвана с една ръка… Не се тревожи, няма да продължи дълго, щом веднъж заработи макарата.

— Въобще не се притеснявам — увери го Пенелопа.

— Ще ми се и аз да можех да го кажа — промърмори Мерлин. — Всичко трябва да стане по плана, но това винаги е било специалност на Мишката. Аз никога не съм правил нещо подобно.

— Всичко ще е наред.

Той почувства дръпване на жицата — Мишката сигнализираше, че е завързала нейния край за сигурно място.

— Надявам се — отвърна той. — Остави куклата и ще те вдигна.

— Мариан идва с мен.

— Това е просто кукла. Ще ти купя друга.

— Не искам друга. Искам нея.

Той я изгледа продължително, после вдигна рамене.

— Добре, дай ми я — ще я сложа в някой джоб.

— Не, няма да го направиш. Ще я изоставиш.

— Добре, носи си я сама — ядоса се Мерлин. — Не ми пука.

Той помогна на Пенелопа да излезе през дупката в прозореца, а тя притискаше Мариан до гърдите си. Хвана се с едната ръка, увита в салфетка, за стъклото, а с другата продължи да държи куклата.

Миг по-късно Мерлин беше до нея на перваза, а после Мишката ги ръководеше по пътя им нагоре. За цяла минута се заклещиха на края на покрива и Мерлин бе почти сигурен, че титановата корда няма да издържи или макарата ще поддаде, но с помощта на Мишката успяха да стигнат до временната сигурност на покрива.

— Последвайте ме — подкани ги Мишката. Мерлин стоеше на колене и се опитваше да си поеме дъх, а Пенелопа преглеждаше Мариан за драскотини.

Мерлин кимна и с усилие ги последва по покрива. Когато стигнаха до края, видяха, че близката сграда е на двадесет метра под тях.

— Не бива да рискуваме да слезем по пожарното стълбище — обясни Мишката, — защото може да се натъкнем на хората на Главореза във фоайето. Мисля, че ще е най-добре да слезем до съседната сграда и да излезем през нейното фоайе. Колко дълга е тази твоя жица, Мерлин?

— Достатъчно, за да стигне до онзи покрив.

Мишката се усмихна.

— Не гледай толкова нещастно. Слизането е доста по-лесно от изкачването.

— И при всички положения по-бързо — промърмори Мерлин.

И двамата бяха прави: спуснаха се по-лесно и по-бързо, така че няколко минути по-късно тримата слизаха по пожарното стълбище към приземния етаж на съседната сграда.