Майк Резник
Гадателката (12)

11

Таверната „Края на пътя“ бе препълнена. Полилеите й — блестящи кръгли глобуси, осветяваха търговци, златотърсачи, търсачи на приключения, ловци на глави, проститутки и комарджии. Всичките скитници и отрепки на Вътрешната граница се събираха покрай полирания бар от хром и игралните маси. Тук-там се виждаше някой извънземен сред човешката тълпа, който изпробваше късмета си на игралните маси и поглъщаше някоя от специалните течности, доставяни от Ледения за клиентите му — нечовеци. Или пък някой извънземен, който продаваше на черно стоки, недостъпни в световете на Демокрацията.

Мишката вървеше бавно между хората и извънземните, като държеше Пенелопа за ръката. Към малкото момиче се насочваха любопитните погледи на богато облечени комарджии, неодобрителното оглеждане на предизвикателно наконтени проститутки и алчните очи на ловци на глави, но слухът за покровителството на Ледения се бе разпространил и никой не посмя да ги обезпокои.

Мишката се чувстваше неудобно под гладните погледи на ловците на глави и почти изпита благоговение пред силата на Ледения. Това бяха студени и груби мъже, които не биха се спрели пред нищо. И въпреки това след заповедта на Ледения, никой от тях не искаше да прекрачи определената от него граница.

— Ще пиеш или ще играеш? — попита мек глас зад нея. Тя се обърна и се оказа лице в лице с Вечното хлапе.

— Ще играя.

— Сигурна ли си? Има доста професионалисти тук тази вечер.

— Всичко ще е наред — увери го тя. — А пък и ако искам да те наема за още една седдмица, трябва да изкарам малко пари.

Той вдигна рамене.

— Както кажеш. Щом си избереш маса, ще седна така, че да мога да те наблюдавам.

— Благодаря. Ледения е казал никой да не ни закача, докато сме на Последен шанс, но винаги има вероятност някой да не е чул. — После добави с горчивина в гласа: — Освен това веднъж разчитах на него и той ме подведе.

Тя мина покрай няколко маси с извънземни игри и със зарчета, докато стигна до една шестоъгълна, където трима мъже, две жени и един лодинит играеха покер. Раздаващият картите се отличаваше от останалите натруфени комарджии: призматичните му одежди променяха цвета си с всяко негово движение, ръцете му бяха обсипани с пръстени с истински скъпоценни камъни, ботушите му бяха от блестящата кожа на чуждоземно влечуго. Носеше монокъл с обикновено стъкло, прикрепен към туниката му със златна верижка, а на рамото му стоеше малка извънземна птичка, чиито оранжеви очички бяха вперени в блестящите пръстени, като че ли всеки момент щеше да скочи върху ръката му и да ги изкълве наведнъж.

Мишката застана зад играча с най-малко чипове — жена в износени кожени дрехи, които я открояваха сред тълпата от комарджии и мошеници дори повече, отколкото се набиваше на очи раздаващият картите. След няколко минути жената стана от стола, събра няколкото останали чипа и си тръгна.

— Това частна игра ли е? — попита Мишката.

— Не — отговори раздаващият картите. — Но мизата е висока.

— Колко?

— Десет хиляди, за да се влезе. Хиляда е минималният залог.

— Добре — съгласи се Мишката и се настани срещу него, като сложи на масата тридесет хиляди кредита. Щом парите бяха на масата, Вечното хлапе седна наблизо.

— Виждам, че сте дошли да играете — каза доволно раздаващият картите. — Банката! Донесете на дамата малко чипове.

Замениха парите й с тридесет елегантни чипа, направени от розовата кост на някакво извънземно животно.

— А детето? — попита раздаващият картите, когато човекът от банката на казиното се втурна към друга маса.

— Тя не играе — отговори Мишката.

— Освен това не наднича и в чуждите карти, нали? — настоя той.

— Нима ме обвинявате в измама, преди да съм започнала да играя?

— Не, съвсем не. Само искам да се уверя, че няма да ми се наложи да ви обвинявам по-късно.

Мишката се обърна към малкото момиче.

— Пенелопа, отиди седни там — тя посочи масата на Вечното хлапе, тъй като я виждаше, без да извърта глава — и ме изчакай.

— Може ли да получа една колода карти? — попита момичето. — За да си редя пасианси.

Раздаващият картите измъкна запечатано тесте от джоба си и го плъзна по масата.

— Дайте й тези.

— Благодаря — Мишката взе картите и ги подаде на Пенелопа. — Сега отиди там и ме изчакай.

Пенелопа благодари за картите и се настани на посочената маса.

— Имаш ли си име, госпожо?

— Най-различни.

— А как да те наричам?

— Както желаеш.

Той се усмихна.

— Винаги страшно много съм харесвал името Мелизанда.

Тя помисли за секунда, после се намръщи.

— Казвам се Мишка.

Раздаващият вдигна рамене.

— А твоето как е? — обади се отново тя, докато разглеждаше картите си.

— Ами когато минавам през Митницата, за да вляза в Демокрацията, се казвам Валенте, госпожо, Рикардо Валенте. Но тук си изкарвам прехраната, като ухажвам богинята на късмета, и името ми е Краля на залаганията.

— И как да ти викам — Краля или Залагащия?

— Наричай ме така, както ти харесва — отговори той.

— А какво ще кажеш да поиграем малко покер, докато си помисля? — попита Мишката и бутна два чипа към средата на масата.

Лодинитът и другите двама мъже посрещнаха залагането й, жената се отказа, а Краля на залаганията погледна картите си още веднъж.

— Отговарям и вдигам с хиляда. — Той взе три чипа и ги постави до другите в средата на масата.

Мишката вдигна картите си отново и се престори, че ги изучава, докато хвърляше поглед към Пенелопа. Малкото момиче почеса носа си — знак, че Мишката ще загуби ръката, а после се върна към своя пасианс.

Мишката помисли върху възможността да хвърли картите и да понесе по-малка загуба, но реши да не го прави: след като бе започнала със замах, не можеше да се оттегли веднага. Със съжаление отговори на залагането на Краля, изтегли две карти, после отказа да посрещне новите пет хиляди кредита, които той постави в средата на масата след изтеглянето само на една карта.

— Лош късмет, госпожо — той с усмивка протегна ръка, за да прибере купчинката чипове. След това й подаде картите. — Мисля, че е твой ред.

— Същата игра — отговори Мишката и бутна един чип напред.

Тя раздаде картите, после вдигна своята ръка. Имаше три дами, петица и четворка и след като никой от другите не започна, на нея й се искаше да заложи пет хиляди кредита… но първо погледна към Пенелопа, чиято ръка съвсем небрежно потърка за втори път носа й, докато разглеждаше разпилените карти пред себе си.

Мишката въздъхна, погледна пак картите си и накрая със съжаление ги хвърли на масата.

Спечели две малки мизи, изпадна от едно раздаване доста рано и отново беше ред на Краля на залаганията да раздава. Щом взе картите, Мишката погледна косо към Пенелопа, която изглеждаше вглъбена в собствената си игра.

Мишката държеше двойка, петица, шестица, девятка и дама, три от тях червени, две черни, така че тя започна с един чип. Същото направиха и следващите четири играчи. Краля на залаганията бутна пет чипа към центъра на масата.

Мишката се намръщи и се престори, че оглежда картите си, докато хвърляше поглед към Пенелопа. Както и преди, детето изглеждаше вглъбено в собствения си пасианс и не помръдваше.

— Добре, приемам — отговори Мишката, като посрещна залога на Краля на залаганията. Силно се надяваше, че липсата на реакция от страна на Пенелопа е преднамерена, а не просто небрежност.

— Излизам — съобщи лодинитът в превеждащото устройство.

— И аз — обади се един от мъжете.

Другият мъж се взря в ръката си, най-накрая въздъхна и бутна една малка купчинка от чипове до тези на Краля на залаганията.

— Колко карти, госпожо? — попита любезно Краля.

— Три — отговори Мишката и изхвърли двойката, петицата и шестицата.

— Една за мен — обади се мъжът.

— Раздаващият не тегли — обяви Краля на залаганията.

Мишката вдигна бавно своите карти и откри, че е изтеглила две деветки и една дама.

— Изчаквам — съобщи тя.

— И аз — обади се другата жена.

— Добре — обяви Краля на залаганията, — опасявам се, че ще ви струва пет хиляди кредита, за да видите моите карти.

Мишката го погледна и едва устоя да не се усмихне.

— Отговарям — каза тя накрая — и вдигам с пет.

Мъжът отпадна, а Краля се вторачи в картите си, подреждайки ги във формата на ветрило, така че да вижда края на всяка от тях.

— Ти взе три карти, нали?

— Да — отговори Мишката.

Той погледна картите си още веднъж и въздъхна, сякаш най-после бе взел решение.

— Отговарям на твоите пет хиляди — той бутна голяма купчинка чипове към центъра на масата — и вдигам с още пет.

„Господи, въздъхна безмълвно Мишката. Само като си помисля за всичките стени, които съм изкачила, и вентилационните шахти, през които съм се промъквала, за една двадесета част от тази сума!“

— Отговарям и вдигам с пет — каза високо тя и бутна десет чипа към бързо растящата купчина в средата на масата.

Дълбоко в сърцето си Краля на залаганията имаше чувстото, че е победен, че никой не блъфира срещу патова ръка до сумата от двадесет хиляди кредита. Обаче вече бе инвестирал толкова много, че трябваше да играе докрай, за да види какво държи Мишката. Така че подхвърли още пет чипа, но отказа да вдигне залога отново.

Тя постави на масата фул — три деветки и две дами, а той задържа своя флош, сложи картите с лицето надолу и с едно кимване показа, че тя е спечелила ръката.

— Много смело от твоя страна да посрещнеш моето открито залагане само с две деветки в ръката… или само с дамите? — отбеляза Краля на залаганията.

Мишката си позволи лукса да се усмихне.

— Добър опит, Кралю — рече тя, — но ако искаш да разбереш как играя, ще трябва да се разделиш с още двайсет хиляди.

Той й се ухили в отговор.

— Мисля, че мога да живея в неведение.

Тя нарочно загуби пет и седем хиляди кредита в следващите две ръце, после удари отново и спечели петдесет хиляди, като повечето от парите бяха на Краля на залаганията.

По същия начин протече следващият час и половина. След първия час всички други играчи се отказаха, така че на масата бяха само тя и Краля на залаганията. Мишката никога не сваляше слабите карти от първия път, винаги губеше достатъчно, за да го изкуши да продължи да играе с нея… и после, когато Пенелопа седеше вторачена в своя пасианс, сякаш забравила за целия свят, Мишката неизменно печелеше по-големите залагания.

Най-накрая Краля на залаганията бутна стола си назад.

— Отказваш ли се? — попита любезно Мишката.

— Знам кога картите са против мен — отговори той. — Ще бъдеш ли тук и утре вечер?

— Струва ми се. — Мишката реши, че независимо какво ще предпочете: да купи кораб или да продължи да ползва услугите на Вечното момче, или и двете, ще се нуждае от още доста пари.

— Ще се върна — обеща той, стана, поклони й се ниско и изтънчено и излезе през вратата.

— Няма да е в негов интерес, нали? — прозвуча нисък глас до нея.

Тя се обърна и се оказа лице в лице с Ледения, който се бе настанил на стола до нея.

— Не знам за какво говориш.

— Исках да кажа, че моята защита не се простира върху хората, които мамят клиентите ми. Дори и за теб не правя изключение.

— Едва ли е моя грешка, че той не знае как да играе с картите си — защити се Мишката.

— Дали щеше да играе по-добре, ако малкото момиче бе останало в стаята си? — отвърна Ледения. — Може и да не го осъзнаваш, но тази вечер си спечели много силен враг.

— И преди съм имала врагове.

— Смелостта не ти прави чест. Тя е резултат от невежеството ти. Ако бях на твое място, щях да се откажа, докато имам предимство.

— Нуждая се от парите, за да се махна от тази топка кал.

— На твое място щях да потърся друг начин да ги набавя.

— Мога да получа сумата, от която се нуждая, само за една вечер. Ще продължиш ли протекцията си за още четирийсет часа?

Ледения се замисли върху молбата й.

— Ще те уведомя — той се изправи и я остави сама.

Веднага щом той напусна масата, Пенелопа се приближи до нея.

— Добре ли се справих? — прошепна малкото момиче.

— Справи се чудесно — увери я Мишката. — Мислиш ли, че можеш да го направиш и утре?

— Предполагам — отговори Пенелопа.

— Предполагаш ли? — учуди се Мишката. — Какво значи това?

— Само че не мога да видя толкова далеч в бъдещето.

Мишката се успокои.

— Всичко ще е наред, партньоре — тя разроши русата коса на детето. — Сега нека да обърнем чиповете в пари и да отиваме да спим.

Извика човека от банката на казиното, размени чиповете си за пари и като хвана Пенелопа за ръка, започна да си пробива път между масите към вратата. Вечното хлапе вървеше няколко стъпки след тях.

— Вечерта беше добра за теб, както виждам — обади се той, щом се озоваха навън.

— Да.

— Събра ли достатъчно пари да си тръгнем или ще останем още?

— Искам да играя и утре вечер — отговори Мишката.

— Добре.

Тя спря и го изгледа любопитно.

— Защо се интересуваш?

— Защото тази вечер ти спечели срещу Краля на залаганията — отвърна Вечното хлапе. — А той ще се върне.

— С повече пари, надявам се — рече тя, като се опитваше да потисне нарастващото безпокойство.

— Ако имаш късмет.

— А ако нямам? — попита Мишката.

Очите на Вечното хлапе светнаха с надежда.

— Тогава имам чувството, че късметлията ще съм аз.