Майк Резник
Чистилището (6)

V. Езерото на Питърсън

Емили Питърсън стоеше на самия край на стръмния бряг и оглеждаше малката долина с течащата през нея Пунда в северната част на земите на фаните.

— Е? — попита техническият є ръководител.

Тя продължи да се вглежда в реката още известно време, после насочи вниманието си към холографската карта, която джобният є компютър прожектираше точно пред нея.

— Мисля, че е по-добре да направим пет малки вира вместо два големи — отговори най-сетне тя и нареди на компютъра да нанесе бележките на картата. — Реката е много малка за търговско корабоплаване и при този вариант пораженията върху рибата и животинския свят ще са незначителни. В края на краищата нали всичко се прави заради тях. — Тя поклати глава с недоумение. — Редно е да се предположи, че щом са решили да правят национален парк, би трябвало да изберат район, който да не е подложен на ежегодни засушавания, или поне да не внасят четиристотин червени хълма, всеки от които изпива стотина литра вода дневно.

— Ами такова ни е правителството.

— Освен това смятам да направим и няколко постоянни залива — добави тя, нанасяйки ги върху картата. — Тук Пунда силно се стеснява, а през сухия сезон в радиус от петдесет мили няма друга вода. Няма смисъл чак толкова да улесняваме задачата на хищниците.

— Добра идея — съгласи се техническият. — После могат да го нарекат Национален парк „Заливи Пунда“. Не звучи лошо.

— Добре, Александър — въздъхна тя и изключи компютъра. — Върни се в хотела и се свържи с компютъра в атинския ни офис. Трябва да започнем пресмятането на разходите.

— Вие няма ли да се върнете с мене?

Тя поклати глава.

— Искам още малко да се поогледам и да определя къде точно ще завиряваме.

— Добре. По-късно ще се видим.

Той тръгна към автомобила си, а Емили в продължение на два часа вървя по течението на Пунда. Опитното є око преценяваше местността, дълбочината и скоростта на течението и пътищата, по които ще минават животните, за да стигнат до бъдещите заливи.

Внезапно Емили дочу шум откъм храсталака. През ума є за миг премина мисълта, че е сама и без оръжие в този пущинак, но докато се оглеждаше за подходящо дърво, на което да се покатери, реши, че нито едно животно не може да се движи така тромаво.

— Ти ли си, Александър? — обади се тя. — Мисля, че ти казах да започнеш пресмятането на разходите.

— Не, не е Александър — отзова се нечий глас и след миг от храстите се появи мъж на средна възраст, слаб и жилест, с дълбок белег на брадичката. — Казаха ми, че мога да ви намеря тук. Само че никой не ми обясни колко ще трябва да се лутам — усмихна се той.

— Имате ли някаква представа колко нелепо изглеждате? — попита Емили, като хвърли подигравателен поглед към елегантния градски костюм на мъжа. — Какво, за Бога, е довело Джон Блейк в този пущинак?

— Намерението да ви открие — обясни той, отупвайки праха от дрехите си. — На какво законно основание се движите пеша из един национален парк, при това без комуникатор?

— Да не би да сте въвели и такъв закон сред многото, които сътворихте тази година? — поинтересува се тя, наблюдавайки малкото стадо бързоноги скокливци, които спряха да огледат мъжа за миг и бързо побегнаха в обратна посока.

— Може и да съм. — Той сви рамене. — Дявол да го вземе, никога не съм бил добре с ориентирането. И да ви бях викал, пак нямаше да можете да ми обясните къде сте.

— А как ме намерихте?

— Спрях до колата ви и тръгнах по реката. Слава Богу, че не се движехте на север вместо на юг, иначе можех да си вървя така цял ден.

Емили се засмя.

— Добре, а сега, след като ме намерихте, ще ми кажете ли каква е тази толкова важна причина, която ви е накарала да прелетите целия път от Атина дотук? Да не би Комитетът по опазване на природата да се е отказал от вировете или пък отново сте му орязали бюджета?

— Нито едното, нито другото. Вировете ще бъдат направени, но ако мисията ми успее, няма да ги строите вие.

— Така ли? — намръщи се тя.

— Имам за вас по-важна работа. Може би най-важната на планетата.

— Слушала съм ваши речи. Останах с впечатлението, че най-важната работа на планетата е да държите змиите в подчинение.

— Така е.

— Аз ръководя строителна компания, не затвор.

— Тогава ме изслушайте. Змиите са проблем на Рокгардън и ние сами ще си го решим. Няма нужда да идва някой и да ни казва какво трябва и какво не трябва да правим.

— Значи Републиката най-сетне се е намесила?

— На Републиката не є е работа да ни нарежда какво да правим — повтори Блейк. — Нашият свят не членува в нея.

— Аз може и да не съм съгласна с вашата политика, но в това напълно ви подкрепям. Проблемите на Рокгардън са си лично негови и Републиката няма защо да се бърка. — Тя се загледа в реката. Три витороги току-що бяха слезли на водопой. — И какво искат?

— Равни права за всички разумни същества — отговори Блейк. — Всеки да има право на глас.

— Правителството, предполагам, е отказало?

— Дайте на змиите избирателни права и те за един ден ще ни изхвърлят от планетата. Разбира се, че отказахме.

— Да, това е много интересно, Джон, и доста тревожно, но какво общо имам аз с тази работа?

— Републиката няма да предприеме военни действия — продължи той. — Частите є са пръснати из цялата галактика, освен това там са много чувствителни към обвиненията в милитаризъм. Но те без каквито и да било угризения ще използват икономически натиск, за да ни накарат да се подчиним на нарежданията им.

— С какво ни заплашват?

— С нищо определено все още… Но ние имаме свои източници на информация. Когато имат проблеми с планети като нашата, първата им работа е да отрежат енергийните доставки.

— Планети като нашата ли?

— Рокгардън е много беден на изкопаеми горива, а незначителните ни запаси са така разположени, че добивът им е много труден. Деветдесет процента от нашата енергетика зависят от доставките на ядрено гориво от Републиката.

— Защо тогава просто не използваме собствените си ядрени суровини?

— Разходите по добива и обогатяването им не оправдават вложените средства. Освен това при създалото се положение не можем да допуснем никакви ядрени материали да попаднат в ръцете на змиите.

— Тогава какво искате?

— Искаме да превърнем в безопасна енергия силата, която ще съществува, докато има Рокгардън, и държим това да стане бързо.

Емили го гледаше озадачена как подава команда на компютъра си да проектира карта на континента.

— Ето тук е река Каримона, всичко четири хиляди и шестстотин мили дълга. — Блейк проследи с пръст лъкатушещата синя линия. — А това е долината Занту, триста мили дълга и осемдесет широка, и Каримона тече точно по средата є.

— И какво?

— Искам да построите язовир. Този язовир заедно с водопадите Рамзи да трябва да осигури на Рокгардън цялата енергия, която ще му е нужна в обозримо бъдеще.

— Струва ми се, че не разбирате какво искате. За да се добие такова количество енергия…

— … ще трябва да превърнете долината Занту в езеро триста мили дълго, осемдесет широко и хиляда и триста метра дълбоко в средата — довърши той вместо нея.

— Точно така.

— Правителството току-що гласува използването на долината Занту за тази цел.

— А всички онези змии, които живеят там?

— Ще ги преселим.

— А животните?

— И тях също — доколкото е възможно.

Емили се загледа в картата и се замисли.

— За какви срокове става дума?

— Пусковият срок е след пет години, считано от днес.

— Ще са ми нужни може би пет месеца само за първоначалните проучвания по осъществимостта на проекта и пресмятането на разходите.

— Проектът е осъществим, защото се налага — отсече Блейк. — Колкото до парите, няма да има никакви спънки. Ще получите всичко, което ви е необходимо, а вие самата ще се окажете след приключването на проекта изключително богата жена.

— Тук е нужна невероятна предприемчивост — изрече Емили, взирайки се все още в картата.

— Точно затова дойдох при вас — заяви Блейк. — Но трябва да разберете, че това е работа от първостепенна важност. Язовирът ще бъде построен и езерото ще стане факт след пет години. Спрях избора си най-напред на вас, но ако откажете, проектът ще продължи и без вас.

— Напълно ми е ясно — отговори Емили. — Нека първо да поговоря със сътрудниците си и ако решим, че проектът е осъществим, ще приема поръчката ви.

— Нищо повече не искам.

— Струва ми се, че не разбирате и половината от това, което искате.

— Какво имате предвид?

— Във време, когато отношенията между расите са опънати повече от всякога, вие възнамерявате да изселите около милион змии от родните им места, за да превърнете земите им в езеро. Във време, когато ловната и туристическа индустрия на планетата бележат спад, вие предлагате проект, който почти сигурно ще убие от десет до двадесет милиона животни, обект на лов. При тази засуха предлагате проект, който ще снижи нивото на Каримона — източник на живот за целия континент — с около петдесет процента. И правейки това, на всичкото отгоре показвате пръст на Републиката.

— И искате аз да се тревожа за това?

— Не, само се надявам някой в Атина все пак да се тревожи — сериозно изрече Емили.

 

Проучванията продължиха пет месеца. Изчисляването на разходите отне още три. За набирането на работна ръка — един милион работници, повечето змии, ръководени от хора, бяха нужни още два месеца. Всеки проблем — а те бяха много — се поставяше на разискване, анализираше се и се решаваше.

С едно изключение.

Седемстотинте хиляди фани, обитаващи долината Занту, бяха изселени или наети на работа по проекта.

Двеста хиляди фалани — клон на фаните — също бяха преселени в други райони.

Още седемдесет и осем хиляди души от племето голомба бяха изселени от долината.

Оставаха двадесет и две хиляди души от племето поломби — обеднял дори и по стандартите на змиите народец, които добиваха оскъдната си прехрана с риболов на Каримона. Цялата им култура се градеше върху реката. Дори и техният бог — огромно четириръко чудовище, бълващо огън — беше речно божество.

Сега тези поломби отказваха да се изселят.

— Толкова труд да ги убедим — и нищо! — оплака се Блейк на една от ежеседмичните си срещи с Емили Питърсън в управлението є в Атина. — Предложих им по хиляда кредита на глава и им гарантирах ново местожителство, но те не искат и да чуят.

— Явно предпочитат досегашния си дом — забеляза Емили.

— Досегашният им дом ще бъде залят с трилиони тонове вода след някоя и друга година. Какво предпочитат те, е без значение.

— За тях явно не е без значение.

— Ако се наложи, ще ги махна оттам насила, но ми се искаше да намеря по-безболезнен начин.

— Не разбирам защо трябва да ни занимавате с вашите проблеми — сряза го Емили. — Наехте ме да построя язовир и да издигна стената му. Политическите аспекти на положението са си ваша грижа, струва ми се.

— Мислех, че създателката на язовира „Питърсън“ може да се заинтересува и от тази страна на проблема — изрече Блейк хладно.

— Не съм ви молила да кръщавате язовира на мое име. Нещо повече, аз изрично ви помолих да не го правите. Вие настояхте, за да насочите гнева на змиите към мене, вместо към правителството, но аз ви заявявам, че не нося никаква отговорност за това, което се каните да направите с поломбите.

— Можете поне да помогнете, като вземете част от тях на работа.

— Ние всяка нощ залавяме петнадесет-двадесет от тях, докато се опитват по всевъзможни начини да саботират проекта — отговори Емили.

— Не знаех.

— Е, сега знаете.

— Ще трябва да сложим край на това.

— Желая ви успех. Те си въобразяват, че изпълняват волята на Гантамуну и че той ще ги защити.

— Кой е този Гантамуну? Кралят им?

— Техният бог.

— Красота! — избухна Блейк. — Само това ми липсваше! Шепа религиозни фанатици, които се опитват да провалят проекта!

— Те са шепа наивни първобитни същества, които не разбират защо унищожавате реката им.

— Моите преводачи им го обясниха безброй пъти — оплака се Блейк. — За тях така ще бъде по-добре. Щом построим язовира, смятаме да го зарибим. След петнадесетина години ще достигнем улов от стотина тона дневно.

— Този довод няма да свърши никаква работа.

— Не разбирам.

— Защо не искате да забележите крайната нищета, в която живеят тези същества? След петнадесет години от петима ще остане жив един.

— Ако се преместят, ще получават нужната им медицинска помощ.

— Може би те предпочитат духовната помощ, която е пряко свързана с онова, което им отнемате.

— Как да им помогнем? Там, където ще ги преселим, ще могат да си построят църкви или каквото им е нужно за религиозните им ритуали.

— Гантамуну е речно божество. Унищожавайки реката, вие унищожавате него.

Блейк поклати глава с гримаса на отвращение.

— И Републиката иска тези създания да управляват планетата!

 

Матунаи, кралят на поломбите, вървеше по озарения от луната бряг на Каримона.

Тук, на това място, се беше родил, малко по-ната-

тък се беше подложил на Ритуала на възмъжаването, още на половин миля нататък беше умрял баща му и той беше станал крал. На онова полуостровче от наноси беше взел първата си съпруга, а на дървото малко по-нататък се беше крил като юноша, когато го нападна воден кон. На сто метра нагоре по реката един воден зъб беше убил дъщеря му.

Това не беше просто земя, това беше историята на живота му и на неговия народ. Човешката наглост нямаше граници — да мислят, че Гантамуну ще седи със скръстени ръце и ще чака да го унищожат, да го погребат под неизброими тонове вода!

А и причините, които изтъкваха, бяха толкова безсмислени, колкото и всичките им постъпки. Правеха го, за да демонстрират сила.

Сила ли?

Сила — това означаваше да хвърлиш копието си във водата и да го измъкнеш с нанизана на него риба. Това означаваше да държиш в ръцете си съдбата на своите поданици и да раздаваш правосъдие, да обявяваш войни и да сключваш мир със съседните племена.

Сила беше и това, което притежаваше могъщата Каримона — толкова бързотечна, че само най-добрите му воини можеха да плуват срещу течението є. Тя караше посевите да растат, заливаше бреговете, отнемаше дъха и пълнеше дробовете с вода, тя можеше да победи и самия крал.

Сила беше и Гантамуну, а сега тези глупави хора се изпречваха насреща му, срещу най-могъщия от всички богове.

Добре, нека фаните, фаланите и голомба се подчиняват на човешките прищевки, нека загърбват източника на всичко живо. Явно техните богове не са достатъчно силни, та да се противопоставят на човека, който се опитва да промени формата и течението на Каримона, но Гантамуну не се бои нито от хората, нито от боговете. Той може и да не защити поломбите, защото е суров бог, но ще защити реката.

Балатор, личният шаман на Матунаи, беше изказал предположението, че вместо да принасят на Гантамуну обичайните жертви във вид на риба и плодове, поломбите ще му угодят по-добре, ако унищожат построеното от хората. Разбира се, хората бяха твърде много, много беше и свършената работата. Те не можеха да я спрат, но можеха да прекъснат някоя и друга транспортна линия, да разрушат опорен стълб, да преобърнат превозваща материали платформа и дори да оплескат с кал фината апаратура, посредством която хората управляваха работите.

Така и правеха. В продължение на месеци никой не забеляза нищо или поне не им попречиха, но в последно време започнаха да поставят постове край реката близо до строителните площадки. Двадесет и девет поломби вече бяха убити и още шестдесет и седем бяха хвърлени в затвора, което беше по-лошо от смърт за тези същества, прекарали целия си живот под искрящите лъчи на каримонското слънце.

По отношение на саботажа Матунаи се раздвояваше. Разбира се, той го одобряваше, но не виждаше смисъл поломбите да умират, когато беше очевидно, че Гантамуну няма да позволи проектът да бъде завършен. След убийството и затварянето на първите саботьори вече не можеше да заповяда на воините си да продължат с подривните действия, но, от друга страна, не сметна за възможно и да им го забрани, и най-храбрите младежи от племето все така се опитваха да създават главоболия на хората, докато кралят им търпеливо чакаше Гантамуну да прогони чужденците от своята река.

Тази вечер двама от воините му се бяха добрали до лагера напълно изтощени и му бяха докладвали, че са преобърнали още една платформа, но са изгубили останалите трима от групата. Единият бил застрелян, вторият — пленен, а третият се беше удавил. След като изслуша новините, Матунаи безмълвно се отдалечи и тръгна по брега, опитвайки се да сложи в ред мислите си. Накрая се отказа, върна се на трона си — малък пън, покрит с кожата на воден кон — и повика своя шаман Балатор.

Шаманът се появи след няколко минути. Той си сменяше кожата и имаше вид на разлагащ се труп, станал от гроба. Балатор изръмжа някакъв поздрав към краля, след което приклекна до трона и зачака нарежданията му.

— Разтревожен съм, Балатор — изрече Матунаи.

— Какво те тревожи, кралю?

— Тази нощ петима от нашите воини се спуснаха надолу по реката, за да преобърнат една платформа с материали на хората.

— Ти ли ги прати, кралю?

— Не, но и не ги спрях. Хората, които пазят, ги видели. Двама избягали, но тримата не успели.

— Съжалявам да го чуя, кралю.

— Те са воини, нормално е да поемат такъв риск.

— Значи не си ме повикал за това?

— Остави ме да продължа. Един от воините бил застрелян, вторият бил пленен.

— Говориш само за двама, кралю. А с третия какво е станало?

— Удавил се е.

— Виж ти! — възкликна Балатор.

— Точно за това искам да говоря с тебе, Балатор. Те са тръгнали в името на Гантамуну. Защо той е удавил един от избраните? Защо не издави всички хора, както и фаните, и тулабетите, и голомба, които работят за тях?

— Ще видим — произнесе Балатор. Той бръкна в торбичката, която висеше на врата му, и измъкна няколко кокалчета и лъскави камъчета. Шаманът се взря в тях, мърморейки си под нос някакъв монотонен напев, и ги пръсна на земята. Това се повтори още три пъти.

— Каква е поличбата? — попита Матунаи.

— Гантамуну е доволен от тебе, кралю, както и от всички поломби.

— Защо тогава воинът ни се удави в реката на Гантамуну? — настояваше Матунаи.

— Скоро Гантамуну ще нанесе удара си и хората ще усетят цялата безбрежност на неговото могъщество и на гнева му — отговори Балатор. — Но преди това ще трябва добре да се нахрани и да натрупа сили, защото макар и врагове, хората са храбри и силни. Всеки наш воин, всеки човек, всеки фани или тулабет, та дори и рибите, които умират в Каримона, вливат жизнените си сили в Гантамуну. Всеки кафяв лос, издъхващ в челюстите на водния зъб, всеки скокливец, убит от беснозъб, докато утолява жаждата си, всяка птица, завлечена под водата от жилещия гущер, увеличават силата на Гантамуну.

— Защо тогава не нанесе удара си още сега? — попита Матунаи.

— Той е Гантамуну — спокойно изрече Балатор. — Той знае кога да нанесе удара си.

— Аха! Искаш да кажеш, че ще чака до деня, когато хората наистина ще се опитат да спрат течението на реката, защото тогава ще усетят цялата му сила?

— Казвам само, че с всеки изминал ден той става все по-силен и че знае кога да удари.

— Тогава трябва ли да заповядам на воините си да не предприемат нищо срещу хората?

Балатор отново хвърли костите и камъчетата.

— Трябва да правиш точно това, което си правил досега. Няма да заповядваш никому да пречи на хората, но и няма да го забраняваш на онези, които го правят. И не бива да оплакваш загиналите воини, защото те само ускоряват мига на ужасното възмездие, което ще стигне съществата, опитали се да унищожат дома на Гантамуну.

— Да, така ще бъде! — тържествено изрече Матунаи.

Балатор се изправи и тръгна към жилището си, издълбано в речния бряг.

Матунаи остана на трона си още няколко минути, размишлявайки върху думите на шамана. Накрая стана и отново закрачи по брега. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му. Вече не чувстваше никаква вина, че не е спрял невъоръжените си воини, рискували да бъдат заловени или убити от омразните чужденци. Всеки от тях с гибелта си беше приближил деня на страшното отмъщение на Гантамуну.

Освен това сега той разбираше защо богът още бездейства. Да унищожи шепа хора, осъществили само наполовина проекта си, не беше решаващо. Доколкото познаваше хората, те щяха пак да се върнат. Но да изчака, докато издигнат двестаметровата бетонна стена, и тогава да я срине с едно единствено мощно дихание… да, това щеше да им покаже чий бог е най-могъщ!

Така е, мислеше си той, клатейки злорадо глава. Скоро Гантамуну щеше да им покаже какво значи сила.

 

— Как можа да се случи това, по дяволите?! — изсъска Емили Питърсън, взирайки се навън през прозореца на временния си кабинет, чиито прозор-

ци гледаха към язовира.

— Не знам — вдигна безпомощно рамене техническият ръководител. — Забихме достатъчно дълбоко пилотните стълбове, измерихме точно скоростта на течението, направихме проклетата стена двадесет метра дебела. Няма никаква причина.

— Не ми казвай, че няма причина. Четири години строим този язовир, а сега цялата стена се е пропукала от подножието до върха! Искам да знам защо!

— Не знам! — изкрещя и той насреща є. — Ако искате, изгонете ме, но аз съм си свършил работата както трябва. Използвали сме само първокачествени материали. Малко е да се каже, че сме спазвали инструкциите — проверявали сме всяко нещо до най-малката подробност! Тази проклета стена трябваше да издържи хиляда години!

— Може ли да е саботаж?

— Смятате ли, че шепа неграмотни рибари могат да предизвикат пукнатина, двеста и шейсет метра дълга и близо шест метра широка, в бетонна стена? — изрече той почти презрително. — Допускате ли, че изобщо е възможно да го направи някой, който не притежава нашите знания?

Емили застана пред него и го погледна в очите.

— Какво тогава не е свършено както трябва?

Той отново вдигна рамене.

— Нямам отговор.

— Да, но аз ще трябва да дам някакъв отговор, когато правителството ми постави въпроса — а можеш да бъдеш сигурен, че ще ме питат.

— Прегледах много пъти всички спецификации на компютъра и не получих отговор. Всъщност заключението му е, че това просто не би могло да се случи.

— Джон Блейк няма да приеме подобен отговор. Този човек се цели нависоко, към управлението на целия Рокгардън, а проектът е негов. Той ще си намери изкупителна жертва, преди кариерата му да е отишла по дяволите.

— Можете да му поднесете главата ми на тепсия, ако смятате, че това ще помогне. Но аз ви казвам, че няма логично обяснение за пропукването на стената. Проверихме дори сеизмичната активност и не открихме нищо обезпокоително. Нито следа от трусове.

— Ако ми потрябва главата ти, бъди сигурен, че ще я взема — увери го Емили. — Засега ще се оправям с проблема за политическия ущърб. А ти как ще се оправиш с пукнатината в стената?

— Разбира се, ще трябва да я укрепим допълнително, а междувременно ще направя изчисленията за нова стена, на около четвърт миля надолу по течението.

— Защо точно там? Всичките ни проучвания показаха, че вече сме избрали оптималното местоположение.

— Защото докато не разбера каква е причината стената да се пропука, не виждам никакъв смисъл да строим нова на същото място.

— А ако я разположим там, където предлагаш, няма ли ширината є да се увеличи с около осемнадесет метра?

— С деветнадесет.

Тя го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че трябва да я направим точно там?

— Госпожо Питърсън — изправи се техникът, — в тази проклета ситуация в нищо не мога да бъда сигурен. Но компютърът казва, че трябва да я построим там, така че точно това ще направя, освен ако вие не ми наредите друго.

— А какво ще правим с пукнатата стена?

— Мисля, че е най-добре да използваме молекулярен взривател, след като приключим работата по новата.

Тя наведе глава и се замисли за миг, после се изправи.

— Добре. Направи, каквото можеш, да укрепиш пукнатата стена и започвай с поставянето на пилоните за новата. И искам да утроите мерките по сигурността.

— Да, госпожо Питърсън.

— И нека най-добрите инженери се заемат извън работно време с разследването на случая и да не стават от компютрите, докато някой не е в състояние да ми каже какво точно е станало.

— Да, госпожо Питърсън — повтори той, отдалечавайки се заднешком по посока на вратата.

— Добре. Изчезвай.

Техническият се изниза с чувство на облекчение, а тя се загледа през прозореца в огромната пукнатина в язовирната стена и за стотен път се запита как е могло да се случи това.

Матунаи, кралят на поломбите, стоеше на отсрещния бряг на реката с ръце на кръста и удовлетворен разглеждаше пукнатината в стената на чужденците. Той знаеше, разбира се, че това е отмъщението на Гантамуну, и с огромно удоволствие би го обяснил на хората, но на никого и през ум не му мина да го пита.

 

— Какво става? — чудеше се Матунаи. — Защо Гантамуну бави втория удар?

— Може би цялата му сила е отишла в разрушава-

нето на първата стена — отговори Балатор. — Не знам.

— Хвърли костите и ги попитай, защото хората ни казаха, че до утре сутринта трябва да сме напуснали долината и когато слънцето се издигне високо, ще започнат да наводняват земите ни.

— Ще хвърля костите — сви рамене Балатор, — но от времето на последните дъждове Гантамуну не се е отзовавал.

— А през това време хората построиха още по-дълга и по-дебела стена от онази, която той разруши — намръщи се Матунаи. — Защо? Трябва да знаем отговора му.

Балатор извади костите и лъскавите камъчета от торбичката на врата си и ги хвърли на земята. Събра ги, хвърли ги още веднъж, после потрети, след което се наведе над тях и започна да разглежда разположението им.

— Е? — обади се Матунаи. — Какво казва той?

— Нищо. Гантамуну не отговаря на костите.

— Трябва да отговори! — избухна Матунаи. — Ти не можеш да разчетеш поличбата, шамане!

— Чета това, което ми казват костите.

— Хвърли ги пак! — заповяда кралят.

Балатор въздъхна, събра костите и камъчетата и още веднъж ги хвърли в праха.

— Няма отговор — заяви той накрая.

— А той знае ли, че хвърляш костите? — попита Матунаи.

— Нима не е всемогъщият Гантамуну? — озъби се Балатор.

— Тогава дори мълчанието му е отговор. Какво точно го попита?

— Дали ще се наложи да напуснем домовете си.

— И след като той мълчи, отговорът е ясен — трябва да останем.

— Това е безсмислено, кралю. Хората ще превърнат земята ни в езеро и ако останем, ще се удавим.

— Гантамуну няма да позволи да се удавим — заяви Матунаи с непоклатима увереност. — Ние сме негови деца. Той ни спаси последния път, ще ни спаси и сега. Ти тълкуваш невярно мълчанието му, шамане.

— Гантамуну със сигурност ще си отмъсти на хората, но да му казваме кога и къде точно да го направи, е богохулство. Ние трябва сутринта да се качим на хълмовете и да чакаме кога ще започне да действа.

— Той може и да не започне да действа, ако реши, че сме загубили вярата си в него — възрази Матунаи. — Ти се качи на хълмовете, щом искаш, но Матунаи, кралят на поломбите, ще остане тук, за да го вижда Гантамуну.

Те спориха цяла нощ и никой от двамата не отстъпваше. Когато слънцето изгря, Балатор и оцелелите поломби се качиха на хълмовете на посочените им от инженерите безопасни места, а Матунаи остана на речния бряг.

Дори тогава, когато шлюзовете се отвориха и милиардите тонове вода се понесоха насреща му, вярата му остана непоколебима. Той стоеше с лице към прииждащата водна стена, с решително скръстени на гърдите ръце, и спокойно очакваше чудото на Гантамуну.

 

Езерото Занту се напълни за по-малко от три дни. Беше дълго триста и седемнадесет мили и широко осемдесет и две. Дълбочината му достигаше близо хиляда и шестстотин метра, а сред обширните водни простори пъстрееха седемдесет и три островчета. Оцелелите животни, намерили убежище на тези късчета земя, бяха заловени и превозени до брега на езерото.

А седмица по-късно езерото Занту беше широко едва седемдесет и шест мили.

— Възможно е и да греша — забеляза Джон Блейк, който беше тръгнал на обиколка с Емили Питърсън, — но този бряг има такъв вид, сякаш доскоро е бил под водата.

— Така е.

— Не може само от изпаряването да се оголят три мили от брега — заяви Блейк. — Какво става тук?

— На всяко действие отговаря равно противодействие. Мислех, че сте го учили в училище.

— Много работи съм учил в училище. Но как се връзва това с конкретната ситуация?

— Ние пуснахме милиарди тонове вода в ограничено пространство и като краен резултат издълбахме дупка в повърхността на планетата.

— Дупка ли?

— При изчисленията това беше предвидено. От утре започваме да покачваме нивото на водата до първоначалното є положение.

— Ще нанесе ли това някакви трайни увреждания на планетата? — попита Блейк.

— Ни най-малко — увери го Емили. — След някой и друг месец генераторите вече ще действат, а след три години ще имаме силна риболовна промишленост. И ако успеете да избегнете войната с Републиката, нищо чудно да привлечете повече туристи на езерото, отколкото в резерватите.

— Е, това вече звучи успокояващо — съгласи се Блейк и се загледа към върха на един от близките хълмове. — Какви са тези змии горе? Защо не работят по монтажа на генераторите и превозването на животните? Защо не вършат нищо?

— Това са поломбите — отговори Емили.

— Какво пък, след година-две ще могат да се върнат тук и да ловят риба.

— Ние им отнехме нещо повече от поминъка — изрече замислено Емили. — Отнехме им начина на живот.

— От това, което виждам, този живот не ще да е бил песен.

— В никакъв случай — съгласи се Емили. — Но си беше техен.

— Май ще трябва да посетя краля им и да му обясня нещата от живота.

— Той се удави, когато пълнехме езерото.

— Мислех, че сме преместили всички на сигурно място — намръщи се Блейк.

— Всички, които искаха да се преместят. Той реши да остане. Мислеше, че Гантамуну ще го защити.

— Техният воден бог? — изрече с презрение Блейк. — Е, сега сигурно вече знаят чий бог е по-силен. Помнете думата ми: след някоя и друга година те ще работят редом с останалите змии.

Тя поклати глава.

— След някоя и друга година те ще просят милостиня и ще чакат Гантамуну да укрепне достатъчно, за да разруши стената.

— Глупости — възрази Блейк. — Ние кацнахме на планетата и тулабетите се приспособиха. Построихме Атина и фаните преглътнаха факта. Изровихме от земята Крепостта Каримон и рако свикнаха. Ще свикнат и поломбите.

— Да, но не сте отнели на тулабетите, фаните и рако родината и културата им. — Тя се вгледа в скръбните фигурки на хълма. — На тези нещастици нищо не им остана. Взехме им всичко, което имаха, а в замяна не им предложихме нищо.

— След три години всички те отново ще бъдат рибари.

— След три години хората ще кръстосват езерото Занту с огромните си лодки и всяка минута ще измъкват хиляди риби с мрежите си. Да не би да мислите, че поломбите ще тръгнат със своите канута и рибарски копия и ще имат някакъв шанс?

— Могат да се заемат и с нещо друго.

— Те не са в състояние да обработват земята. Първо, не знаят как, и, второ, тя е на фаните. Не могат да станат и ловци — никога досега не са ловували, освен това живеят на територията на национален резерват, където ще ги арестуват за бракониерство. Какво според вас биха могли да правят?

— На нас язовирът ни е нужен — ядоса се Блейк. — И вие много добре го знаете.

— Да — съгласи се тя с въздишка. — Знам го.

Блейк още веднъж хвърли поглед към поломбите.

— Как мислите, какво ще стане с тях?

— Сериозно ли ме питате? Мисля, че след четвърт век от тях няма да има и помен.

Емили грешеше: Балатор, последният от поломбите, живя още двадесет и седем години.