Майк Резник
Чистилището (5)

IV. Крепостта на Уилкок

Бяха изминали двадесет и седем години от смъртта на Вайълит Гарднър, когато Ричард Уилкок се натъкна на крепостта.

Напредъкът през изминалия четвърт век беше стабилен, но не и изключителен. Сега на Рокгардън живееха шестстотин хиляди човека и всички те, с малки изключения, бяха колонисти, твърдо решили да изживеят живота си на тази планета. Една трета от земята на Рокгардън вече се обработваше и жителите му не само че не внасяха храна от съседния Флауъргардън, но дори изнасяха близо половината си продукция за други миньорски планети в района.

Атина стана онзи културен център, за който беше мечтала Вайълит Гарднър, с население повече от четиристотин хиляди души, а съседното гето — Талами, бързо се разрасна, приютявайки над два милиона змии, повечето от които обслужваха жителите на Атина.

Фуентес беше живял достатъчно дълго на Рокгардън, за да напише две книги с мемоари — една за войната и една за ловните си приключения. Синът и двете дъщери на Линъс Ролс сега ръководеха огромно ловно предприятие, осигурявайки незабравими изживявания на най-богатите туристи и ловци в Републиката.

Земите на фаните и на тулабетите бяха прорязани надлъж и нашир от пътни и енергийни мрежи, пустинният континент от другата страна на планетата окончателно беше покорен, а Атина и Мастабони се гордееха с най-съвременни огромни космодруми.

Все още имаше земя, която трябваше да бъде усвоена — милиони квадратни мили, а и не липсваха заселници, готови да похарчат всичките си спестявания, за да я купят. Имаше планети като университетския свят Аристотел, където хората отиваха да учат, и такива като Пепони, където богатите безделници се отправяха на лов за удоволствия; на планети като Буда II, Лутер и Иншаллах IV хората можеха да се отдадат на религията. Но онези, които идваха на Рокгардън, бяха дошли да работят, да орат земята, да добиват метали от хълмовете, да създават търговска прослойка, която да задоволява нуждите на земеделците и миньорите.

Ричард Уилкок не се отличаваше с нищо от повечето заселници. Той беше дошъл с родителите си на Рокгардън на петнадесетгодишна възраст, беше прекарал четири години в тяхната ферма оттатък Мастабони и още седем като механик в мините, докато спести достатъчно пари, за да си купи собствен участък. За негов лош късмет намерението му съвпадна по време с една от повтарящите се периодично инфлационни спирали, така характерни за колониалните светове. И вместо да плати непосилната сума, която искаха за обработваемата земя около Мастабони, той си стегна оскъдния багаж, натовари го на сухопътния си автомобил и се отправи на юг, към все още неусвоените земи на рако.

Уилкок пропътува повече от две хиляди мили, последните седемстотин без път и дори без намек за коловоз, всяка вечер застрелваше някакъв дивеч за вечеря, правеше примитивни карти на местността, през която минаваше, и дори научи достатъчно диалекта на рако, за да се разбере с местните. Пътуването му отне близо осем месеца, но накрая Уилкок откри участъка, който търсеше. Това беше обширно плато, около шест мили в диаметър, подпряно от запад и от юг от огромни каменни грамади — не точно планини, но не и хълмове. В източния му край течеше река, а климатът изглеждаше умерен.

Той направи необходимите измервания, маркира участъка си и с огромно удоволствие установи, че е в състояние да си позволи покупката на това отдалечено парче земя. Остатъкът от спестяванията му отиде за закупуване на селскостопанската техника, от която имаше нужда. Всичко беше втора употреба, тъй като цената на превоза надхвърляше тази на самите машини, но техниката работеше, и изпълнен с частнособственическа гордост, Ричард Уилкок се зае с разработването на фермата, за която цял живот беше мечтал.

Той знаеше, че положението му не се отличава от това на много други хора, че множество млади мъже и жени, които не можеха да си купят участъци в близост до земите на фаните и тулабетите, ще търсят по-евтини места и че след няколко години в страната на рако ще изникнат стотици ферми. Ще се построят пътища, после ще се издигнат първите малки търговски центрове, след тях огромни зърнохранилища и накрая един-два града. Той възнамеряваше да бъде готов за появата им.

Единственият проблем се заключаваше в това, че въпреки равната повърхност на участъка в него имаше невероятно количество камъни, повечето точно под повърхността. Те затрудняваха движението на машините, чупеха плуговете, пукаха гумите. Повечето не бяха големи — можеха да се вдигнат с една ръка. Само че бяха толкова много — сякаш колкото повече вадеше от земята, толкова повече оставаха.

Интересна работа — той започна да копае все по-надълбоко, на около два метра, но количеството им не намаляваше. Уилкок нямаше диплома по агрономство или геология, но си мислеше, че може да познае добрата целина, щом я зърне, а сега се сблъскваше с нещо съвсем непонятно.

Най-накрая, вбесен, той се свърза с Мастабони, даде им координатите си и нае самолет да занесе проби от почвата за анализ — да види дали и за в бъдеще ще продължи да намира несметни количества камънаци там, където се надяваше да има богата, плодородна земя.

Самолетът се върна три дни по-късно с пробите от почвата и с професор Джеймс Елъри.

Уилкок се запъти към затревената ивица за кацане и с изненада видя от самолета да слиза едър, масивен мъж с брада и огромна раница на гърба.

— Вие ли сте Ричард Уилкок? — попита мъжът.

— Аз съм.

Елъри протегна ръка.

— Аз съм Джеймс Елъри от университета Гарднър.

— Но той е в Атина — намръщи се Уилкок. — Аз изпратих пробите си в Мастабони.

— А оттам потърсиха мнението на специалистите в Атина — обясни Елъри.

— И какво? Каква е присъдата?

— В тази почва не може да има такива камъни.

— Нали не са ви пратили само за да ме обвините, че съм фалшифицирал пробите? — ядоса се Уилкок.

— В никакъв случай. Тъй като тези камъни не могат да се появят по естествен път в подобна почва, пратиха ме да разбера кой ги е поставил тук. — Той се усмихна. — Аз съм от Комитета по археология.

— Мислите, че някой ги е поставил тук? — учуди се Уилкок.

— Сигурни сме в това — увери го Елъри. — Не знаем само кой и защо го е направил.

— Как смятате, колко време ще ви трябва да го установите?

Елъри вдигна рамене.

— Нямам представа.

— Длъжен съм да ви предупредя, че нямам никаква готовност да посрещам гости. — Уилкок се усмихна виновно. — Всъщност и досега живея в палатка.

— Няма нищо, аз мога да се настаня някъде на открито, докато пристигне екипът ми.

— Екипът ви?

— Аз съм само авангардът, така да се каже.

Пилотът махна с ръка на Елъри, професорът помаха в отговор и малкият самолет набра скорост, минавайки край тях, преди да се откъсне от тревата.

— Добре! — изрече енергично Елъри. — Ще ми покажете ли къде да търся тези камъни?

— Просто копайте тук — отговори Уилкок.

— Където съм застанал?

Уилкок изсумтя с отвращение.

— Навсякъде около вас в радиус две мили.

— Чудесно! — възкликна Елъри.

— Обядвал ли сте?

— Дори не съм закусвал — призна Елъри. — Бях прекалено развълнуван.

— Добре, да идем тогава в палатката ми и да приготвя нещо за хапване.

— Много приятно място — оглеждаше се наоколо професорът, докато извървяха милята разстояние до лагера на Уилкок. — Добре защитено от стихиите, със сигурен водоизточник, височина хиляда и шестстотин метра — значи през лятото няма да бъде прекалено горещо. Разбирам защо сте го избрали. Чудя се само кой ли си го е харесал преди вас.

— Напълно ли сте сигурен, че някой друг си го е харесал? — попита Уилкок със съмнение.

— Тези камъни не са тукашни, пък и в такова количество…

— И вие градите надеждите или теориите си — или каквото е там — единствено върху това?

— Не съвсем. Макар че камъните без съмнение са важен признак.

— Но не единственият?

Елъри поклати глава.

— Не.

— Какво още?

— Още някои неща, които би трябвало да са тук, но ги няма.

— Кои са те? — учуди се Уилкок.

— Дърветата.

— Дърветата?

Елъри кимна.

— При дадените условия тук би трябвало да има дървета, мистър Уилкок. Но огледайте долината — нито едно дърво, докъдето поглед стига.

— Това е една от причините да се спра на нея — обясни Уилкок. — Не исках да изгубя няколко месеца в изкореняване на дървета.

— Някой го е направил вместо вас.

— Откъде сте толкова сигурен? — настоя Уилкок.

Двамата бяха стигнали лагера му и Елъри с облекчение смъкна от гърба си огромната раница. Уилкок поведе госта си край навесите, под които се пазеше инвентарът му. В палатката той набра бързо поръчката на кухненския компютър и придърпа два стола за себе си и за Елъри.

— Вие сте стигнал дотук по суша, мистър Уилкок — каза Елъри. — Пропътувал сте стотици мили през земите на рако и сте спрял едва тогава, когато сте попаднал на нещо, което ви се е сторило равно пусто поле орна земя. Аз долетях дотук на самолет и когато ви засякохме, накарах пилота да описва постепенно разширяващи се концентрични кръгове, като използва реката за отправна точка. В радиус от седемнадесет мили има може би двадесет други долини като тази и всичките са покрити с дървета. Освен това огледах внимателно животните, които видяхме. Червени хълмове, рогати дяволи, витороги, бързоноги скокливци, три породи кафяви лосове — всичките се хранят с листа. Не видяхме никакви синьо-златни, нито кафяви бизони, нито каквито и да било тревопасни. Причината е, че те просто не се въдят в този район. А защо не се въдят? Защото тук няма савана. Тук има гори, храсталаци, от време на време блата, но вие се намирате на единствения тревист участък на стотици мили наоколо. — Той помълча. — Знаете ли колко е необичайно това, мистър Уилкок?

— Както виждате, не.

— Добре, тогава ще ви кажа, че само това обстоятелство е достатъчно да ме доведе тук, дори и да ги нямаше камъните.

— И какво очаквате да откриете? — попита Уилкок, като се отправи към кухничката и след миг се върна със сандвич за Елъри и две кутии бира.

— Някакво доказателство за друга цивилизация, която е била тук преди нас.

— Имате предвид цивилизация на змиите?

Елъри се отпусна на сгъваемия стол.

— Съмнявам се. Змиите не ми приличат на цивилизация на интелигентни същества, които са се върнали към варварството.

— Тогава?

— В галактиката има над десет хиляди разумни раси, мистър Уилкок, и повече от осем хиляди са излезли в Космоса преди нас. Подозирам, че някоя от тях е основала тук колония в миналото.

— Твърде смело заключение, като се има предвид, че то се основава върху няколко камъка и липсата на дървета — произнесе скептично Уилкок.

— Е, има и други причини. — Елъри отпи от бирата си.

— Например?

— Например образците от почвата, които ни изпратихте.

— И какво им е на образците?

— Твърде бедни са на хранителни вещества.

— Не разбирам…

— Може би си мислите, че сте единственият млад ентусиаст, тръгнал да си дири късмета в страната на рако, но всъщност преди вас има още към четиридесет такива. Много от тях са пратили образци от почвата в Мастабони или Атина, за да могат специалистите да ги анализират и да предложат най-добрата комбинация от култури и торове. — Елъри замълча и отхапа от сандвича си. — Във всеки случай техните проби съдържаха далеч по-голямо количество хранителни вещества от вашите.

— Значи съм попаднал на най-бедната земя в околността.

— Така е — само че трябва да има някаква причина земята ви да е по-бедна от тяхната.

— И каква е тази причина според вас?

— Струва ми се, че от всичко, което говорихме досега, би трябвало вече да ви е ясно. Тази земя е изтощена.

— Ама че късмет! — възкликна Уилкок с възмущение. — Похарчих и последния си кредит да купя нещо, което на вид изглежда най-идиличното кътче за фермера на тази планета, а се оказва, че от камъни не мога да засея нищо, пък и да засея, почвата не може да го храни.

— Няма за какво да съжалявате, мистър Уилкок — успокои го Елъри. — Ако открием това, което би трябвало да открием, правителството с радост ще ви настани на друг участък.

— Какво го интересува правителството дали тук е живял някой преди стотици или хиляди години?

— Ако теорията ми е вярна, ние не сме първата раса, колонизирала Рокгардън. Някой друг е бил тук преди нас.

— Разбирам, но това не обяснява защо правителството трябва да се интересува от тази работа.

— Мисля, че е очевидно, мистър Уилкок — усмихна се Елъри. — Те могат да се върнат. — И след кратка пауза добави: — Възможно е дори да смятат, че Рокгардън им принадлежи.

 

Екипът на Елъри пристигна седмица по-късно, а през това време археологът вече беше проучил изцяло участъка и беше в състояние да каже на хора-

та си откъде да започнат работа.

Отначало сякаш копаеха напосоки и Уилкок, който се беше превърнал в заинтересован зрител, откакто научи, че правителството ще го обезщети за загубите, вече си мислеше, че Елъри е на грешен път и че става дума за най-обикновено парче земя, осеяно с камъни.

Но след около месец стана ясно, че експедицията изравя от земята някаква древна конструкция, изградена изцяло от камък. Централната зона беше заобиколена от високи десет-дванадесет метра стени. Елъри я наричаше Крепостта. Там имаше множество широки вътрешни дворове, заплетени коридори, водоеми и зърнохранилища. Но когато разкопките напреднаха, археолозите откриха каменна ограда, простираща се през цялата долина. Онзи, който беше строил това забравено съоръжение, не го беше направил за един ден.

Палатките, приютили временно тридесетчленния екип на Елъри, скоро се превърнаха в по-стабилни постройки, които за пет месеца се удвоиха и утроиха. Самите рако започнаха да прииждат в долината да наблюдават разкопките, а мнозина се хващаха на работа като слуги или копачи и не след дълго на около миля от човешките жилища изникна селище от колиби и землянки.

Всяка вечер, след като се нахранеха, Елъри събираше екипа си на съвет — хората му разказваха какво са открили през деня и обсъждаха значението му, а Уилкок слушаше очарован, опитвайки се да проумее, доколкото може, чутото.

Когато след приключването на предварителните разкопки се установи, че съоръжението е построено от милиони камъни, пренесени от скалистите възвишения на петдесетина мили от долината, в центъра на всяка дискусия неизменно заставаха строителите на Крепостта. Горе-долу половината от екипа смяташе, че тя действително е построена — може би преди цяло хилядолетие — от рако или някое родствено племе, но Елъри и някои от останалите поддържаха мнението, че съоръжението е прекалено сложно, за да е дело на рако или на друго змийско племе, които досега не бяха показали с нищо, че някога са имали могъща цивилизация, паднала до нивото на варварството. Напротив, те явно и преди са били също толкова примитивна раса, която общуването с човека дори е издигнало на по-високо ниво.

Въпросът, на който привържениците на Елъри не можеха да дадат отговор, се свеждаше до едно: какво е станало със строителите на Крепостта? Ако това бяха рако, значи, те все още обитаваха същия район… Но ако бяха хора или някоя друга космическа раса, защо не бяха оставили никаква следа? Бяха намерени няколко скелета на змии, но от това не можеше да се заключи, че те са били единствените обитатели. Елъри стигна до извода, че по-вероятно змиите са били работници или слуги, а защо не и роби? Ако пък някаква епидемия или война беше покосила строителите, къде са техните останки? А ако са си заминали, тогава къде са отишли?

— У дома си — предположи Елъри, когато Уилкок, който още се мъчеше да схване терминологията, една сутрин на закуска му зададе отново този въпрос. Двамата седяха на верандата на къщата, която Уилкок си беше построил, докато траеха разкопките.

— Защо тогава Комитетът по картография не разполага с карта на Каримон и дори не є е дал име, преди Вайълит Гарднър да я открие? — настояваше Уилкок. — Ние, хората, не сме се връщали към варварството, поне не и откакто летим в Космоса. Би трябвало да има някакви свидетелства.

— Ние никога не сме колонизирали Рокгардън, преди да се появи Вайълит Гарднър — отговори Елъри. — Аз се отказах от тази хипотеза още преди седмици. Просто хора не биха издигнали такова съоръжение, дори и да са захвърлени случайно тук без оръжие и да нямат никакво средство да се защитят от враждебно настроените змии. — Той поклати глава. — Не, трябва да е била друга раса.

— Тогава къде са те сега?

— Или са мъртви и в такъв случай един ден все ще попаднем на останките им — ако не тук, то някъде, където са отишли. Или са се върнали у дома, където и да е този дом.

— И все пак не разбирам защо рако да не са построили това нещо? Така би могло да се отговори на въпроса, какво е станало със строителите.

— Едва ли — каза Елъри. — Ако са го построили те, тогава защо им е трябвало да го напускат? Крепостта е практически непристъпна, има водоизточник и обработваема земя. Само някаква катастрофа би могла да накара обитателите є да я изоставят. — Той замълча за миг. — Вие видели ли сте досега някакви признаци на катастрофа?

— Не — отговори Уилкок. — Но може би някаква болест…

— Ако ви връхлети епидемия, вие бихте ли напуснал града, за да обработвате земята и да живеете в землянка?

— Бих се опитал да избягам от болестта.

— Която ще тръгне заедно с вас.

— Да, но ако съм чак дотам примитивен, аз няма да го знам — възрази Уилкок. — Ако нямам никаква представа от медицина и хигиена…

— Тогава щяхте да сте дотам примитивен, че да не сте в състояние да построите тази крепост — отсече Елъри и се изправи. — Не, трябва да е била друга раса — такава, за която нищо не знаем.

— Може да е била местна — не от змии, някаква друга, която да е измряла — предположи Уилкок.

Елъри се изсмя.

— И не е оставила след себе си никаква следа по цялата планета — само тази крепост?

— Не можете да сте сигурен в това, докато не разкопаете цялата планета — упорстваше Уилкок.

— Радвам се, че проявявате такъв интерес към нашата работа, Ричард, но не е ли по-добре да оставите предположенията и хипотезите на специалистите?

— Не исках да ви дразня — оправда се Уилкок. — Просто е много трудно ден след ден да гледаш какво се разкопава и да не проявиш любопитство.

— Не се дразня, но наистина трябва да се връщам на обекта. По-късно ще поговорим.

Той си тръгна, оставяйки Уилкок да си блъска главата върху проблема за Крепостта. През това време Тбона и Мбани, двамата слуги рако, наети няколко седмици преди това, прибираха масата след закуската. Няколко минути Уилкок безучастно наблюдава как двамата отнасят чиниите и подносите в кухнята, почистват масата, метат и мият пода на верандата.

Той все още не беше излязъл от унеса си, когато към него тихо се приближи Тбона.

— Човеко Ричард — обади се той на диалекта на рако.

— Какво има? — сепна се Уилкок.

— Искаш ли чая си сега?

— А, да. Благодаря, Тбона.

Тбона изчезна в кухнята и само след минута се появи с поднос, на който бяха красиво наредени чашка с чинийка, миниатюрна каничка със сметана и голяма кана силен чай.

— Днес няма ли да ходиш да копаеш? — попита прислужникът.

— Защо, ще отида малко по-късно — отговори Уилкок.

— Двамата ми братя се наеха на работа вчера.

— Радвам се да го чуя.

— Да — продължи Тбона. — Те ще живеят при мене на другия край на долината. Не ги бях виждал много време. Хубаво е, че пак сме заедно.

— Сигурен съм, че ще се чувстваш много добре — Уилкок си наля чаша чай.

— Аз се чувствам добре, защото ми харесва да работя в къщата. — Прислужникът замълча за миг. — Само че те не са много добре.

— Ако чуя, че някой търси прислужници, веднага ще ги препоръчам — обеща Уилкок, като добави сметана и разбърка чая.

— Не, не — спря го Тбона. — На тях не им харесва да работят като прислужници.

— Тогава защо въобще са започнали работа тук, след като не се чувстват добре?

— Те работят там, на оградата — Тбона посочи с ръка към отдалечения край на долината, — но искат да работят на Крепостта Каримон.

— Така ли я наричате — Крепостта Каримон?

— Винаги сме я наричали така — отговори Тбона.

— Искаш да кажеш, откакто професор Елъри я откри?

— Не, винаги.

— Чакай малко. — Уилкок остави чашата и се вгледа в Тбона. — Да не искаш да ми кажеш, че сте знаели за крепостта още преди да дойда тук?

— Да, човеко Ричард — отговори Тбона. — И винаги сме я наричали Крепостта Каримон. Също като баща ми и неговия баща…

— Ти каза ли го това на професор Елъри?

— Не.

— Защо?

— Хората, които работят на разкопките, не разговарят с рако, освен когато дават заповеди. — Той замълча и разтегна устни в усмивка. — Затова ми харесва да ти бъда прислужник. Ти си по-добър от другите.

Уилкок се намръщи.

— Доведи ми за малко Мбани, ако обичаш. Искам да говоря с него.

— Нещо лошо ли сме направили, човеко Ричард?

— Не.

Тбона влезе в къщата и се появи след миг, следван от Мбани.

— Мбани — обърна се към него Уилкок, — какво знаеш за Крепостта Каримон?

— Нищо, човеко Ричард.

— Чувал ли си преди за нея?

— Всички са чували — отговори Мбани. — Само че не знам нищо за нея.

— От колко време е тук?

И двамата свиха рамене.

— Открай време — каза най-накрая Тбона.

— Кой е живял в нея?

— Велики крале — заяви Мбани с непоклатима увереност.

— На рако ли?

Двамата отново свиха рамене.

— Змии ли са били?

— Да, велики крале на змиите — каза Мбани.

— Какво е станало с тях?

— Не разбирам.

— Кралете, които са живели в Крепостта Каримон. Къде са те сега?

— Мъртви са, човеко Ричард.

— А потомците им?

— Какво е това потомци?

— Какво е станало със синовете и внуците им? — поправи се Уилкок.

— Те са умрели преди повече дъждове, отколкото можеш да преброиш, човеко Ричард — отговори Тбона.

— От какво са умрели?

— Кой може да каже? Беснозъби, нощни убийци, болести, глад, война… От какво умира всеки един от нас?

— Имате ли нещо против да повторите пред професор Елъри това, което казахте на мене? — попита Уилкок.

— Той няма да ни слуша.

— Защо мислите така?

— Научих малко вашия език — отговори Тбона. — Не достатъчно да говоря, но ми стига да разберя някои неща. И знам, че според него змиите не са достатъчно умни да построят Крепостта Каримон.

— И все пак ще му разкажете ли?

— А той ще ни бие ли? — попита Мбани.

— Разбира се, че не.

— Много от хората на разкопките бият змиите.

— Вие сте мои слуги. Няма да позволя на никого да ви бие за това, че изпълнявате заповедите ми.

— А няма ли да набие тебе? — упорстваше Мбана. — Ти си добър с нас, човеко Ричард. Ако те убие, ще трябва да работим на разкопките или при някой друг човек, който ще ни бие.

— Никой никого няма да бие! — избухна Уилкок. — Искам само да му кажете това, което казахте на мене.

— Ако такава е заповедта ти, човеко Ричард… — изрече Мбани с нещастен вид.

— Да, такава е заповедта ми — повтори Уилкок с въздишка.

— Тогава ще го направим, но нищо няма да се промени.

— Може и да се промени.

Тбона поклати глава.

— Ако човекът Елъри ни повярва, ще трябва да признае, че можем да построим такава крепост, а той няма да го направи.

— Какво му пречи да признае? Той е учен. Убеди ли се, че теорията му е безпочвена, ще си изгради нова.

— Но освен това той е човек.

— Не те разбирам.

— Ако признае, че Крепостта Каримон може да е строена от моя народ, ще се наложи и да се съгласи, че тя е наша и трябва да ни я върне. — Тбона погледна Уилкок в очите и човекът едва сега забеляза горчивината в погледа и гласа на слугата си. — Мислиш ли, че ще го направи?

 

Три години по-късно целият район беше разкопан, рушащите се стени на Крепостта Каримон бяха подсилени, но дебатите около произхода є не стихваха.

Уилкок беше абсолютно сигурен, че постройката е дело на змиите. Някога, може би преди хилядолетие, те се бяха преселили на юг — много преди да се оформят племената рако, тулабети и фани — и си бяха построили стражева застава в пустошта. Бяха търгували с племената, населяващи териториите още по на юг, и бяха преуспели — някога зад тези стени бяха живели не по-малко от четири хиляди змии. Това е бил процъфтяващ град, може би първият на цялата планета, и беше оцелял в продължение на столетия.

Но изтощената почва, навела Елъри на мисълта за прекомерно използване на земята за селскостопански нужди, за Уилкок представляваше отговор на въпроса, защо градът е бил изоставен. Не война, не епидемия и не връщане към варварството бяха причината — просто след няколко века експлоатация земята се беше оказала неспособна да изхрани жителите на града и вероятно това ги беше накарало да я напуснат, за да си търсят по-плодородни земи.

Това заключение беше просто и издържано и Уилкок откри, че и някои от археолозите сами бяха стигнали до него. Но Елъри и други отговорни членове на експедицията настояваха, че змиите просто не са в състояние да построят толкова сложно съоръжение и че видът и начинът му на изграждане далеч надхвърлят възможностите им — сега и во веки веков.

Спорът не се ограничаваше само в пределите на Уилкоковите владения. Той беше стигнал до Атина и Мастабони, където всекидневниците непрекъснато излизаха с нови аргументи в полза на някоя от страните. Самият Уилкок „написа“ книга за откриването на града, което ще рече, че седна на приказка с фактическия автор и изля пред него и пред записващото устройство всичките си мисли, открития и впечатления, накрая предложи и собственото си заключение — откритият от него древен град е дело на местните жители на Рокгардън. Той подчерта, че дори и самото име на селението подкрепя аргументите му — рако нямаха дума за света, в който живееха, но въпреки това наричаха мястото Крепостта Каримон. И тъй като Каримон беше името на планетата на езика на фаните и тулабетите, той стигна до извода, че думата е съществувала в някой по-стар език, от чието смесване някога, след изоставянето на града, се бяха родили трите основни диалекта.

Тогава в битката се включиха пълчища езиковеди и повечето от тях провъзгласиха, че Уилкок не знае какво говори и че трябва да остави еволюцията на нечовешките езици на онези, които си изкарват хляба с това.

Още преди това правителството беше изявило желание да обезщети Уилкок за главоболията и му предложи земя в страната на фаните, но той беше решил да не се разделя с долината си. Крепостта Каримон го беше омагьосала и за да се издържа — все пак земята не му носеше никакъв доход, Уилкок построи малък хотел за туристи и ученици екскурзианти, които идваха да разгледат развалините. И тъй като Вайълит Гарднър добре се беше справила със земните си дела, принуждавайки змиите да преминат към парична икономика, първият хотел беше последван от още един, по-малък и не толкова елегантен, на около две мили от Крепостта, за появяващите се от време на време змии, пожелали да разгледат съоръжението.

И тогава, седем години след като се препъна в първия камък, Ричард Уилкок прихвана някаква невероятно опасна тропическа болест. Закараха го в Атина и в продължение на три седмици той се люшкаше между живота и смъртта, но в крайна сметка лекарите успяха да го спасят. Когато излезе от болницата, беше изгубил кажи-речи половината от теглото си, всичката си коса и по-голямата част от жизнените си сили, като му беше обяснено, че ако се върне в долината, се излага на сигурна смърт. Имунната му система беше сериозно увредена, затова се налагаше да прекара остатъка от живота си в града като полуинвалид.

Той не обърна никакво внимание на предупреждението и се върна у дома, в страната на рако. В продължение на три месеца като че всичко беше наред, после болестта отново го повали.

Уилкок умря в самолета на път за болницата.

Той не остави след себе си съпруга и деца, нито каквито и да било роднини. Книгата му беше донесла достатъчно пари, за да се покрият разноските по погребението и да се изплатят многобройните му дългове. Всъщност той беше един сравнително незначителен човек, чийто кратък живот не остави особена следа на Рокгардън. Единствената му заслуга се състоеше в това, че откри парче земя, натежало от камънак, и потърси мнението на специалистите.

Но ако животът му не остави кой знае колко забележими следи в историята на Рокгардън, смъртта му беше съвсем друго нещо.

 

Ричард Уилкок умря, без да остави завещание. Той знаеше, че имуществото му е достатъчно, за да се плати на кредиторите, но тъй като нямаше наслед-

ници, не намери за нужно да обявява последната си воля.

Правителството изчака двата полагащи се по закон дъждовни сезона, до края на които претендентите трябваше да предявят правата си върху наследството, свеждащо се на практика до долината с Крепостта Каримон, и задвижи официалния механизъм за изземане на земята в полза на държавата.

По това време някой си Милтън Джнома — един от първите рако, получили висше образование, и първият дипломиран адвокат, се обърна с петиция към съда, в която настояваше земята да бъде присъдена на народа на рако, като за изпълнители бъдат определени той самият и комисия от изтъкнати старейшини на племето.

Претенциите му се базираха на обстоятелството, че на тази земя е разположен исторически паметник с огромно значение за народа на рако. Използвайки като доказателство книгата на Уилкок, той твърдеше, че рако или техните предци са издигнали Крепостта Каримон и тъй като земята няма никаква селскостопанска стойност, правителството би трябвало без възражения да я върне на неговия народ, който се чувства духовен наследник на строителите на древния град.

Джеймс Елъри незабавно зае страната на съда, заявявайки, че Уилкок се е лъгал и че съоръжението е построено не от змиите, а от чужда раса. Той призова седемнадесет експерти, които се съгласиха с неговото заключение, а именно: нито едно змийско общество в историята на планетата, в това число и настоящото, не е притежавало опита и уменията, необходими за построяването на подобна конструкция.

Джнома възрази, че е далеч по-трудно да получиш диплома на юрист, отколкото да издигнеш каменна крепост, и подчерта, че се е дипломирал четвърти по успех в курс от петдесет души, оставяйки зад гърба си четиридесет и шест човека. Може би Елъри иска да каже, че никой от тези четиридесет и шест души не е достатъчно умен да построи каменна стена?

Съдът заседава в продължение на две седмици и свидетелите на двете страни изтъкваха такива взаимноизключващи се доводи, че най-накрая съдията вдигна ръце и отсъди: наличната информация за строителите на крепостта е съвсем недостатъчна и земята ще остане под държавна опека дотогава, докато не се установят със сигурност създателите на съоръжението.

Това успокои страстите… за шест дни.

После Джнома поиска повторно разглеждане на делото, базирайки се на нови доказателства. Той беше установил връзка с двамата прислужници на Уилкок, Тбона и Мбани, които бяха готови да свидетелстват, че господарят им, завръщайки се от лечението си в Атина, е изразил желание след време рако да влязат във владение на Крепостта Каримон и на цялата долина.

Съдията не разреши показанията им да бъдат внесени в протокола, тъй като според конституцията на Рокгардън змиите не се ползваха със същите права като хората и имаха различен статус, а това означаваше, че техните показания не могат да бъдат използвани като опровержение на свидетелите хора.

Тази нощ имаше вълнения в Атина, Талами, Мастабони и дори в една малка змийска колония отвъд водопадите Рамзи. На следващата сутрин Крепостта Каримон вече се беше превърнала в символ на равноправието за змиите от цялата планета. Тулабетите, които никога не бяха стъпвали в страната на рако, и фаните, невиждали в живота си жив рако, започнаха да обсаждат сградите на държавните учреждения, настоявайки Крепостта Каримон да бъде върната на племето. Ричард Уилкок, чието име не бяха чували допреди една седмица, беше оплакан като единствения човек без предразсъдъци на планетата, дори се понесоха слухове, че правителството е наредило да го премахнат, преди да е прехвърлил земята на двамата си прислужници рако. Последните от своя страна се издигнаха в съзнанието на змиите до верни приятели и сътрудници на Уилкок, а когато им беше отказано правото да свидетелстват пред съда, се превърнаха в официални мъченици на делото.

Не след дълго се появи и водач, както става винаги в такива случаи. Името му беше Роберт Гобе. Член на племето фани, прекарал няколко години на други планети и посещавал едни от най-добрите училища на Републиката, след завръщането си той разпали последователите си със серия от пламенни речи, в които призоваваше правителството да върне на змиите Крепостта Каримон. Гобе заявяваше, че всичко друго би било не просто оскърбление и неправда, а е равносилно на официално изразена позиция на правителството, че змиите не са нищо повече от животни в очите на господстващата раса.

Проблемът на Гобе беше в това, че змиите наистина не бяха нищо повече от животни в очите на господстващата раса, особено що се отнася до официалната държавна система, и след седмица на недотам ласкави предупреждения да бъде по-сдържан в изказванията си, той беше арестуван.

Тъй като беше фани, решиха да го интернират в страната на тулабетите, далеч от последователите му, затова го закараха в затвора в Мастабони. Но за голяма своя изненада при пристигането му там правителството установи, че тълпа войнствено настроени тулабети е обсадила затвора.

Гобе застана пред вратите и вдигна ръка за тишина.

— Те могат да ме затворят — заяви той, — могат да ме уморят от глад, да ме бият и да ме унижават, както биха могли да бият и унижават и вас, но не могат да ни поставят в по-лошо положение. Крепостта Каримон е наша и правдата най-накрая трябва да възтържествува.

Конвоят го повлече, но той успя да изрече още една последна фраза, която прехвърляше мост между неговия затвор и слушащото го множество:

— Дървото на Джаланопи още стои!

Много малко от присъстващите хора разбраха намека, но радостните възгласи на тулабетите се разнесоха на много мили наоколо.

 

Роберт Гобе беше хвърлен в затвора без съд и държан там в продължение на две години.

Той не си изгуби времето, а упорито се трудеше върху книгата си „Каримон ще бъде наш“, в която се съдържаха не само доводи от морално естество за връщането на Крепостта Каримон на змиите. В една дълга и подробна глава се изброяваха обидите, нанесени на народа му от управниците хора, и накрая се даваше наистина ужасяващ отчет за редовните побои, на които беше подложен от момента на арестуването си.

Затворникът по някакъв начин успяваше да изнася части от книгата си навън, всеки път по няколко страници. Правителството надуши работата точно преди да започне печатането є в Талами, арестува всички, които имаха някакво участие в проекта, и унищожи матриците.

Управниците обаче не знаеха, че има още едно копие на ръкописа и че той вече се печата на Земята, докато в Талами конфискуват всички примитивни печатни преси. Скоро книгата вече се четеше из целия Спирален ръкав, човешкият печат заставаше зад каузата на змиите, а след още една година секретарят на Републиката, който се намираше на половин галактика разстояние, на Делурос VIII, написа гневно протестно писмо до Рокгардън, възмутен от отношението към змиите въобще и към Гобе в частност.

Независимо че представителите на човешката раса на Рокгардън продължаваха да отстъпват многократно по численост на местните, правителството стигна до заключението, че въпросът не може да се реши от само себе си и трябва то да намери най-ефективното решение. Роберт Гобе най-накрая беше съден за подстрекателство към безредици и бунт, беше признат за виновен и обесен следващата сутрин на дървото на Джаланопи.

Онези, които протестираха срещу този акт — а те не бяха малко, бяха арестувани на място. На някои беше нанесен побой, други си тръгнаха невредими, а за част от арестуваните повече не се чу нищо. Протестите се разредиха и отслабнаха, на змиите беше забранен достъпът до крепостта на Уилкок и само след месец животът на Рокгардън навлезе в обичайното си русло.

Единствено името Каримон, постепенно излязло от употреба преди смъртта на Вайълит Гарднър, беше възродено и присъстваше неизменно в разговорите на змиите, но вече с ново звучене.