Майк Резник
Инферно (9)

6

Проблемите започнаха още от самото начало.

Император Боби беше построил достатъчно сгради в Ромул за нуждите на правителството, така че Уилям Бариоки предпочете направо да си присвои града, вместо да строи нова столица. Месец след изборите операта беше превърната в Парламент, театърът — във Върховен съд, двата най-големи хотела — в правителствени канцеларии, а къщата на Боби стана резиденция на новия президент.

Не след дълго Ромул, който дотогава беше населен предимно с хора и енкоти, беше наводнен от ризалите, като повечето работеха за правителството. Боби отправи протест към Артър Картрайт, а той му обясни, че самият император е настоявал за самоуправление и ще трябва да приеме последиците от действията си.

След няколко месеца на безуспешни задкулисни машинации Боби реши да премести премиерската канцелария в Рем, на петдесетина мили от Ромул. Той плати от собствения си джоб за новата си резиденция, но успя да издейства от хората и къртиците средства за нов театър и спортен комплекс и след по-малко от година Рем измести Ромул като културен център на Фалигор. Там се прехвърли и по-голямата част от търговията.

Тъй като хората и къртиците последваха енкотите при изселването им от Ромул, столицата започна да запада. Бариоки в продължение на три месеца напразно се опитва да ги върне, после сложи ръка и върху Рем от името на правителството.

Боби беше наясно с механизмите на управление и се обърна към пресата, като отправи енергичен протест… Но Бариоки също познаваше властта и просто закри изданията, защитаващи каузата на премиера. После прибягна до въздушните канали — без онези в самото сърце на енкотските земи, — за да обясни, че е президент на всички язони и никога няма да отстъпи пред претенциите на енкотите за по-специално отношение. Ако премиерът не се придържа към конституцията, той, макар и неохотно, ще бъде принуден да го отстрани от тази длъжност — това беше казано в заключение.

Боби отвърна на удара, свиквайки огромен митинг на новопостроения стадион в Рем. Четиридесет хиляди енкоти и хора запълваха трибуните. След обръщението на няколко енкотски служители от по-нисък ранг пред микрофоните застана самият Боби.

— Няма да стоя и спокойно да гледам как народът ми методично се ограбва от правителството, което се закле да сложи край на племенните вражди и протежирането — заяви той. — Къде в конституцията е казано, че могат да се заграбват цели градове с укази на изпълнителната власт или, което е още по-лошо, по каприз на президента? Къде е казано, че президентът може да откаже на премиера достъпа до средствата за информация? Енкотите настояват не за някакво специално отношение, а просто за справедливост и ако не сме в състояние да я получим от Уилям Бариоки, тогава ще я потърсим от Републиката!

Докато траеха аплодисментите, Боби оглеждаше внимателно лицата на събралите се, докато накрая спря поглед върху огромен язон във военна униформа.

— Виждам, че Бариоки е пратил един от генералите си да чуе какво ще говоря — продължи той. — И, разбира се, да му докладва всяка моя дума. — Боби направи пауза и се усмихна. — Може би думите, които използвам, са прекалено трудни за вас, генерал Лабу?

Тонът му беше крайно саркастичен. Публиката избухна в смях, но най-гръмко от всички се смееше самият Лабу.

— Може би ще пожелаете да се качите на трибуната и да ни кажете какво правите тук? — попита Боби.

Лабу, придружен от личния си преводач, се изправи и изкачи няколкото стъпала с непохватната си походка.

— Аз не съм политик — заяви той на маринго, явно притеснен от необходимостта да говори пред толкова широка публика. — Всички ние сме язони и аз никога няма да мисля злото на някого от моя народ. Аз съм войник и отивам там, където ме прати президентът, но от тези въпроси не разбирам нищо.

— И какво ще кажете на своя президент? — попита Боби, когато преводачът млъкна.

Лабу се ухили.

— Ще му кажа, че храната на стадиона не е кой знае какво, но бирата на хората е екстра!

Взрив от смях разсея напрежението. Лабу се усмихна, махна на тълпата и се запъти към мястото си, за да чуе до края тирадата на Боби.

На следващата сутрин той се върна заедно с петстотин войници, за да постави премиера под домашен арест.

Първата работа на Боби беше да повика Артър Картрайт, който се появи половин час по-късно и се сблъска лице в лице с преградилия пътя му Лабу.

— Какво значи това? — възкликна Картрайт. — Повикан съм тук лично от министър-председателя.

Лабу вдигна рамене в нелеп жест, който никак не подхождаше на грамада като него.

— Много благодаря — изрече той с усмивка.

— Моля?

— Много благодаря — повтори Лабу.

Едва сега Картрайт си спомни, че язонът не владее земния език, и премина на маринго.

— Какво става тук?

— Ами изпълнявам заповедта — отвърна Лабу.

— Заповядали са ви да арестувате премиера и да го държите в дома му? — учуди се Картрайт. — И защо?

Лабу отново вдигна рамене.

— Нямам представа. Сигурен съм, че има някаква грешка и тя скоро ще бъде поправена.

— Знае ли президентът за това?

— Той лично издаде заповедта — ухили се широко язонът.

Картрайт млъкна и го загледа поразен.

— Министър-председателят е пратил да ме повикат — най-сетне изрече той. — Ще ми позволите ли да вляза при него?

— Разбира се, приятелю Картрайт — заяви Лабу. — Ние сме големи приятели, нали така?

— Не знам — промърмори Картрайт. — Дали?

— Ама разбира се! — Лабу го потупа дружески по гърба. — Аз нямам врагове.

— Сигурно е много спокойно така — забеляза Картрайт.

Лабу се разсмя гръмко, сякаш човекът беше изрекъл нещо особено смешно, и отстъпи крачка настрана, давайки знак на войниците си да го пропуснат. Един униформен язон придружи посетителя до къщата и заедно с него се изкачи по стълбите до спалнята на Боби. Вратата се открехна, колкото да пропусне човека, и се затвори зад гърба му.

— Артър! — Боби се надигна иззад огромното писалище. — Толкова се радвам, че дойдохте!

— Какво се е случило? Получих съобщението ви и веднага дойдох, за да открия, че домът ви е обкръжен от войници.

— Не знам! Не ми е предявено никакво обвинение, но не ме пускат да изляза!

— Вчерашната ви реч едва ли е зарадвала особено противниците ви. Ще трябва да се свържа с Бариоки и да видя какво може да се направи.

— Благодаря ви.

Картрайт излезе от дома на премиера и се върна в канцеларията си, откъдето поиска да го свържат с Бариоки по видеофона. След двадесетминутно прехвърляне от един чиновник на друг на екрана най-сетне се появи слабият, облечен в строг костюм президент.

— Добро утро, господин Картрайт — поздрави Бариоки. — Очаквах да се обадите.

— Тогава сигурно знаете и защо се обаждам, господин президент.

— Разбира се.

Последва дълга пауза.

— Е? — пръв наруши мълчанието Картрайт.

— Какво очаквате да чуете, господин Картрайт?

— За какво е арестуван?

— Не е арестуван. Не е предявено никакво обвинение.

— Защо тогава главнокомандващият на армията ви го държи затворен в дома му?

— Защото още не знам какво да го правя и ще го държа там, докато реша.

— Но това е незаконно!

— Щяхте ли да се чувствате по-добре, ако го бях обвинил в държавна измяна? — спокойно изрече Бариоки. — Знаете, че имам пълното право да го направя.

— Той не е нарушил никакъв закон.

— Той заплашва с неподчинение на президентски указ и го направи пред четиридесет хиляди свидетели. Ако го оставим да си разиграва коня, един ден той без съмнение ще накара енкотите да се вдигнат срещу общопланетното правителство и да се отцепят в отделна държава.

— Не можете да го арестувате за това, което предполагате, че би могъл да направи! — възрази Картрайт.

— А според вас по-умно ли ще бъде да чакаме, докато напълно дискредитира законно избраното правителство? — изрече Бариоки саркастично.

— Мисля, че вие двамата трябва да седнете и да изясните различията помежду си. Ще се радвам да бъда ваш посредник, ако сметнете, че има нужда от такъв.

— Не мисля, че ще се наложи. — Бариоки замълча и впери поглед в образа на събеседника си на екрана. — Дайте да се разберем, господин Картрайт. Вие сте този, който не искаше планетата ми да получи самоуправление още четвърт век. Вие сте човекът, който протежираше във всичко енкотите. Вие направихте този безотговорен развейпрах и разсипник временен президент. Поощрявахте хората да строят и да развиват бизнеса си в страната на енкотите. А сега искате от мен да търся споразумение с енкота, който публично заклейми правителството ми! Вие не сте наш приятел, господин Картрайт. Аз се опитвам да обединя този свят, а вие ми пречите не по-малко от премиера, та дори и повече.

— Това е твърде едностранчиво тълкувание на фактите — възрази Картрайт. — Робърт Август Тантрам беше избран за премиер от вашите сънародници, не от моите.

— Ако трябва да сме точни, той беше отхвърлен от моя народ и беше назначен на тази почетна длъжност от мен. Сега си давам сметка, че това беше грешка. Той действа срещу мен на всяка крачка.

— Неговото искане беше единствено да не си присвоявате частната собственост на енкотите в полза на правителството.

— Той не иска, а настоява. И държа да ви напомня, че премиерът и неговите съплеменници притежават имуществото, което сега конфискуваме, единствено благодарение на привилегиите, дадени на баща му и брат му от вашата раса. Вие буквално ги затрупвахте с пари, господин Картрайт. Те не са направили нищо, за да ги спечелят, просто ви развързаха ръцете да провеждате на нашата планета грандиозния социален експеримент на комитета.

— Възразявам срещу подобни обвинения! — заяви Картрайт. — Ние помагахме да се издигне нивото на всички язони. Клиниките ни действаха в земите на всички племена, учителите ни стигаха и до най-отдалечените райони, нашите…

— Но винаги започвахте с енкотите — прекъсна го Бариоки. — Според думите ви излиза, че искам да ги поробя. А единственото ми желание е да поправя несправедливостта и да обединя населението на Фалигор. Никой от енкотите няма да пострада по време на моето управление.

— А как мислите, какво впечатление оставяте у енкотите в този момент, когато стотици войници са обкръжили резиденцията на премиера?

— Временен конфликт и нищо повече. Ако той се извини публично за нападките си срещу правителството и се закълне във вярност към изпълнителната власт, ще получи прошка.

— А ако не го направи?

— Тогава ще го обвиня в държавна измяна.

— Но това е нелепо! — избухна Картрайт.

— Разбирам, че различията ни с вас са сериозни, господин Картрайт, но не мога да ви позволя да ми говорите с такъв тон.

— Извинете ме, господин президент — отговори Картрайт, полагайки неимоверни усилия да се овладее. — Но аз помогнах при изработването на вашата конституция. Тя гарантира свобода на словото, а снощи премиерът просто упражни това свое право, нищо повече.

— Изучавал съм вашите закони, господин Картрайт — заяви все така невъзмутимо Бариоки. — И двамата сме съвсем наясно, че свободата на словото не е абсолютна и има обстоятелства, при които може и дори трябва да бъде ограничавана.

— Откритото изразяване на мнение за правителството не е сред тях.

— А ако това открито изразено мнение е, че правителството трябва да бъде свалено, а енкотите — да се отделят? Нашата конституция и тогава ли ще го защитава?

— Той не е подстрекавал никого да се дели или да използва сила — заяви Картрайт. — Аз бях там.

— Да, но има различни нюанси и намеци.

— Не можете да обвините някого в държавна измяна заради нюанси!

— Така доникъде няма да стигнем, господин Картрайт. Ако ми дадете дума, че той вече няма да прави публични изказвания, войниците незабавно ще се оттеглят и свободата ще му бъде върната.

— Най-напред трябва да говоря с него.

— Разбира се — съгласи се Бариоки. Тънка усмивка пробяга по устните му. — Той така или иначе никъде няма да отиде.

Картрайт прекъсна връзката и веднага се обади на премиера.

— Какво каза Бариоки? — нетърпеливо попита Боби още в мига, в който зърна лицето му на екрана.

— Каза, че ако обещаете повече да не критикувате правителството, той няма да предяви никакво обвинение.

— А войниците?

— Ще се оттеглят.

— Ние създадохме един тиранин, Артър. Ще се наложи Републиката да направи нещо по въпроса.

— Не знам какво би могла да направи Републиката — отвърна Картрайт. — Вече не сте протекторат, но още не сте и пълноправен член. Планетата е независима.

— Трябва да ги накарате да прибягнат до икономически натиск — продължи Боби. — Щом Бариоки можа да постъпи така с мен, утре ще го направи и с всеки друг, който се осмели да каже нещо. Гама Лабу няма да остане цял живот начело на армията и следващият главнокомандващ може да се окаже сериозна заплаха за населението… Защо го прави, Артър?

— Има си причини — отвърна Картрайт. — Не мисля, че са обосновани, но ми се ще да вярвам, че за него е така. Струва ми се, че ще е най-добре да организираме една среща между вас двамата.

— Мислите ли, че ще се съгласи?

— Ако обещаете да не го критикувате публично, може и да склони.

Боби наведе глава и се замисли, после се изправи и оголи зъби в усмивка, в която нямаше нищо човешко. — Кажете му, че съм съгласен.

— Говоря сериозно — напомни му Картрайт. — Нещо повече — и той беше напълно сериозен. Ако отново си позволите да кажете нещо срещу него, няма да мога да ви защитя.

— Нищо няма да кажа — успокои го Боби. — Давам ви думата си.

— Добре. Ще му се обадя и ще му съобщя, че приемате условията му, после ще видим дали ще може да се уреди среща.

Два часа по-късно Боби беше освободен.

След четири дни президентът Уилям Бариоки отказа да се срещне с него.

След още една седмица Боби произнесе нова реч. Този път той не спомена името на Бариоки, но енергично настоя Фалигор да поиска пълноправно членство в Републиката и заяви, че единствено тя може да попречи на тиранията и че самият той е решил да замине за системата на Делурос, за да защити своята кауза.

На другата сутрин Гама Лабу поведе своите петстотин войници по улиците на Рем към дома на Боби. До къщата оставаха около триста метра, когато ги посрещна стрелба и те се изправиха лице в лице с двехилядна енкотска армия.

Лабу се изтегли на половин миля и прати за подкрепления. Междувременно размени някоя и друга шега с репортерите и зяпачите, обясни още веднъж, че е само войник, изпълняващ заповеди, и че не разбира нищо от политически машинации, и накрая атакува резиденцията.

Двадесет минути по-късно Робърт Август Тантрам II, триста и вторият ситат на енкотите, и двехилядната му армия лежаха мъртви сред пепелта на опожарения му дом. Преди да мръкне, те бяха погребани извън града в общ гроб.

Същата вечер Уилям Бариоки обяви, че суспендира конституцията за срок от три месеца, докато бъде подготвен и влезе в действие нов закон, който не ще позволи постът министър-председател да бъде заеман от предател.

А Артър Картрайт седеше пред видеоприемника, следеше новините и се питаше какви ли възможности е пропуснал и какво точно се е объркало.