Майк Резник
Инферно (39)

33

Благодарение на същия този прагматизъм Малиачи беше оцелял. Той го беше научил да не вярва на политиците и докато колегите му слушали в захлас обещанията на Лабу, Малиачи се подготвял за най-лошото. Възприел тънкостите на мимикрията — успял да се представи за прост фермер, а всички останали интелектуалци били избити. И тъй като не умеел да отглежда нищо, трябвало да се преквалифицира в крадец. В околностите обаче вече нямало какво да се краде, затова се върнал в града и започнал да краде от политиците.

В тоталитарното общество най-ценната стока е информацията, а правителството я пази изключително ревностно. Последните четири години Малиачи беше преживявал, сдобивайки се с информация, която после продавал. Разбира се, не ставало дума за военни тайни, тъй като нямало пазар за тях, а за дребни неща, които и през ум не биха минали на човек като мен, израсъл в свободно общество — в кои магазини се продават развалени храни, кои данъчни чиновници могат да бъдат подкупени, кои племена скоро ще изпаднат в немилост пред властите.

Ето защо никак не беше за чудене, че Малиачи помогна и на мен по същия начин — когато споменах, че ми трябва покрив над главата, той веднага заяви, че знае една къща, освободена наскоро, стига да не е разрушена по време на боевете. Оказа се, че къщата е била обитавана не от язон, а от човек — Артър Картрайт, за когото Малиачи ми беше разказвал толкова много.

Възразих, че не можем просто така да се нанесем, защото тя сигурно все още е държавна собственост. Но Малиачи ме увери, че домът на Картрайт ще остане празен, докато не се появи наследникът, който живеел на много светлинни години оттук, и не реши какво да прави с него. Когато се установял новият чиновнически апарат, Малиачи щял да се погрижи за уреждането на формалностите. Аз все още възразявах, но когато разбрах, че и трите най-големи хотела в Рем са разрушени в боевете, не ми оставаше нищо друго, освен да се нанеса в къщата или да остана в бараките на временния лагер. В качеството си на капитан и лекар сигурно имах право на някакви привилегии и аз реших да се възползвам от тях.

Отвън къщата изглеждаше добре поддържана, сякаш революцията някак я беше подминала. Когато отворих вратата обаче, установих, че повечето мебели са откраднати. Малиачи ме увери, че възстановяването на липсващата покъщнина не представлява никакъв проблем. Не беше останало почти нищо освен рафтовете за книги и касети, натъпкани с томове по социология, картография, политически науки и за моя голяма изненада — множество произведения на философи утописти.

По-голямата част от кухненското оборудване беше изчезнала, но вградената електрическа печка и мивката си бяха на мястото и аз реших да проверя дали случайно няма ток и вода. Оказа се, че всичко е наред.

— Навремето, когато построили къщата — обади се Малиачи и кимна към един от прозорците, — оттук можели да се наблюдават хиляди животни, които кротко си пасели отвън. В ясно време, когато мъглата се вдигне, се виждат и Небесните хълмове.

— Какъв наем би трябвало да поискат за къща като тази? — попитах аз. — Мисля да открия банкова сметка и да внасям всеки месец сумата, за да я изплатя един ден на собственика.

— Всички банки бяха ограбени и разрушени — осведоми ме Малиачи. — Няма къде да откриете сметка.

— Тогава ще вадя парите от единия джоб и ще ги слагам в другия — отсякох аз, — но, по дяволите, държа да си плащам, задето използвам къщата. И така, какъв е разумният наем?

— Труден въпрос — поколеба се той. — Вероятно е някъде около милиард кредита на месец.

— Милиард кредита ли? — не повярвах на ушите си.

— Тукашни кредити — обясни Малиачи. — Последния път, когато видях да се продава комат хляб, цената му беше около петнадесет милиона. От месеци вече няма никакъв бензин, но когато се появи, продават го за десетина милиона литъра.

— Изглежда икономиката ви не е в по-добро състояние от пациентите ми — отбелязах аз.

— По-лошо е — поправи ме той. — В рамките на едно-единствено поколение преминахме от разменните отношения към хиперинфлацията.

— А този Кракана какво ще направи?

— Не знам.

— Как ще премахне племенните вражди, за които ми разказа?

Малиачи вдигна рамене.

— Ами СПРОП?

— Нямам представа.

— Щом нямате представа как смята да реши най-важните ви проблеми, защо толкова много от сънародниците ти го подкрепят?

— Защото знаем какво биха направили на негово място Гама Лабу и Бариоки — отвърна Малиачи. — Да не мислите, че е по-хубаво?

— Не мисля — признах аз. — Но предполагам, че докато е бил в пущинака, Кракана е кроил планове в очакване на деня, когато ще вземе властта.

— Сигурен съм. Преди да започне да ги осъществява обаче, ще трябва да състави правителство.

— Тогава добре ще е да побърза — подметнах аз. — Ако Фалигор беше пациент, щях да определя състоянието му като критично.

— Не се съмнявам, че той би се съгласил с това.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да чакаме, за да видим дали той ще се окаже лекарство или просто още един симптом.