Майк Резник
Инферно (16)

13

Картрайт тъкмо приготвяше сутрешното си кафе, когато на входната врата се почука. Първото му движение беше да се скрие, но знаеше, че няма смисъл. Ако бяха дошли за него, така или иначе щяха да го открият.

Вторият му порив беше да грабне пушката, но имаше някаква нищожна вероятност да го търсят само за разпит или да искат сведения за някой съсед. Видът на пушката в ръцете му можеше мигновено да подтикне главорезите на Лабу към насилие.

Накрая въздъхна дълбоко и тръгна към входната врата. На фотоклетката не можеше да се разчита, тъй като нямаше ток — нещо обичайно в последно време, затова протегна ръка, хвана бравата и я натисна. Пред него стоеше Сюзън Бедоус.

— Артър, добре ли си? — попита тя и бързо влезе вътре, за да го подкрепи. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Нервна реакция — отвърна той и бързо затвори вратата след нея. — Какво, за Бога, правиш тук, Сюзън?

— Не получи ли съобщението ми? Изпратих го по подпространственото радио преди два дни.

— Не съм получавал съобщения по подпространственото радио повече от три месеца.

— Но аз ти пратих!

— Вярвам ти — отвърна Картрайт и я въведе в запуснатия хол. — Влизай и се настанявай. Как си?

— Добре съм, благодаря. Но не мога да кажа същото за Фалигор.

— Защо се върна?

— Езра и Марта Симпсън са починали. Идвам за погребението им.

— Но това е нелепо, Сюзън, даже повече от нелепо! Те са мъртви от близо месец.

— Аз разбрах едва преди два дни. Пратих телеграма да питам кога е погребението и получих отговор, че ще бъде утре.

— Онзи, с когото си се свързала, дори не ги е познавал — уморено изрече Картрайт.

— Но защо тогава ми казаха?…

— Трябвало е да платиш двеста кредита за входна виза, а изходната струва сто. Фалигор има отчаяна нужда от твърда валута. За тях са важни твоите триста кредита, които всъщност са повече — на чуждите кораби не е разрешено да кацат на планетата и без съмнение е трябвало да платиш поне още хиляда за полета с кораб на правителството, за да стигнеш до Фалигор. Къде си отседнала?

— Имам стая в „Империал“ в Рем.

— И там също няма да приемат местна валута, освен ако не си язон. Но щом вече си тук, ще останеш при мен. Поне тези пари няма да идат в ръцете на Лабу.

Бедоус премълча.

— Ясно, че работите са лоши, но колко? — изрече тя най-сетне.

— Не си представям, че може да стане по-лошо. Чу ли за къртиците?

Тя кимна.

— Интересно, как онзи успя да излезе сух от водата?

— Е, те поне са живи — продължи Картрайт, все едно че не беше чул въпроса. — През последната година той методично изтребва по-малките племена. Няма начин да разберем точно колко са жертвите, а правителството, разбира се, отрича да носи някаква отговорност. Много бих се учудил, ако броят им е по-малко от милион.

— Милион? — повтори невярващо Бедоус.

— Най-малкото.

— Знаех, че е луд, но нямах представа…

— Аз дълго вярвах на нещо, което един приятел язон ми каза — че той не бил луд, а просто варварин, упражняващ властта от името на своето племе с маниакално настървение. Ала сега… Просто не знам. — Той замълча. — Не знам дали е луд или нормален, но извършва геноцид в мащаб, незапомнен от времето на Конрад Бланд.

— А ти, Артър? — сериозно попита Бедоус. — Ти в безопасност ли си?

— Никой не е в безопасност, но поне засега е оставил на мира повечето хора.

— А със Симпсънови какво стана?

Картрайт вдигна рамене.

— Не знам.

— От какво умряха?

— Грабители проникнали с взлом в дома им и ги пребили до смърт с тояги.

— Тогава той е виновен!

— Може би да, а може би не. Той има половин милион войници, които ограбват толкова къщи и избиват толкова много живи същества, че не е изключено да са убили семейство Симпсън по свой почин. В края на краищата нали точно на това са ги учили.

— Има ли някакъв начин да разберем със сигурност?

Картрайт поклати глава.

— Това не е полицейска държава, Сюзън. Тук властва терорът. В полицейска държава просто не се задават въпроси, а когато е налице терор, не можеш и да си помислиш да питаш. — Той я изгледа продължително. — Кога е следващият полет от Фалигор?

— След три дни. Тук движението не е особено оживено в последно време.

— Искам да отпътуваш с него. А дотогава можеш да останеш тук.

Тя кимна.

— Няма да споря с теб.

Няколко мига никой от двамата не проговори.

— Тук навремето беше толкова красиво — най-сетне изрече тя, вглеждайки се през прозореца в Небесните хълмове, обгърнати в мъгла.

— И пак може да бъде.

— Но ти няма да си жив тогава, Артър!

— Аз живея ден за ден — тъжно се усмихна той. — Но планетата ще продължи да съществува. Гама Лабу не е вечен. От това, което виждам, ми се струва, че начинът му на живот ще го вкара в гроба преждевременно.

— Но не достатъчно скоро. Защо още стоиш тук?

— Това е мое творение. Ако аз си тръгна, кой ще остане?

— Никой — отвърна тя. — И от това Фалигор само ще спечели.

Той поклати глава.

— Не можем да върнем времето, Сюзън. За добро или за зло, сега тук има градове, пътища и училища, писмен език…

— И пушки — добави тя.

— И пушки — съгласи се той. — Ако можех да си тръгна и те по някакъв вълшебен начин се върнеха към живота си от времето на Дизанко, щях да си замина със следващия космически полет. Но не става. Кутията на Пандора е широко отворена.

— А какво постигаш, като стоиш тук?

— Абсолютно нищо. Но аз съм творец на техните беди и ако не мога да поправя стореното, нямам сили и просто да им обърна гръб и да си замина. Господ може и да е пратил потоп на Земята, ала никога не й е обръщал гръб.

— Трябва ли да ти напомням, че ти не си Господ?

— Знам, че не съм. Не съм дори и средно знаещо и можещо човешко същество. При това положение още по-малко имам право да обърна гръб на Фалигор.

— Не разбирам основанията ти, Артър. Направихме каквото можахме. Не бива да обвиняваш себе си, че някакъв побъркан като Гама Лабу изниква от нищото и заграбва цялата планета.

— Ако не бяхме ние, той в най-добрия случай щеше да бъде вожд в някое село с триста-четиристотин жители. Щеше ли тогава да направи всичките тези поразии?

— Артър, ти обвиняваш за всичко себе си. Язоните също трябва да поемат някаква отговорност за действията си.

Той вдигна рамене.

— Не мога да се преборя с убеждението си, както и ти не успя да преодолееш отвращението си, когато видя за пръв път Лабу. Спомняш ли си този ден?

— Помня го.

— Трябваше да те послушам тогава — уморено се усмихна Картрайт.

— Щеше ли да помогне?

Той се замисли.

— Едва ли.

— Е, тогава?

— Това не променя нищо, Сюзън. Аз оставам.

— Добре, оставаш. — Тя се огледа. — Виждам, че няма ток.

— Идва от време на време.

— А с водата как е?

— Пречиствам я, освен когато варя кафе.

— Има ли въобще нещо, което да работи?

— Оръжията, разбира се, макар да съм чувал, че не можели да намерят резервни части за тях. И пътищата, за да се придвижват бързо военните части от едно място на друго. И май повече не остана. Пощенските служби работят от време на време, а телефоните от месеци са развалени.

— Така става, когато започнеш избиването от интелектуалците и техничарите.

— Ти откъде знаеш, че е започнал с това?

— Всички диктатори го правят. Но обикновено най-напред строят пътища. Този, по който дойдох, ми се стори току-що ремонтиран, с подновена настилка.

Изведнъж Картрайт забеляза нещо да примигва от дясната му страна. Обърна се и видя, че часовникът е проработил.

— Токът дойде — обяви той и се изправи. — Сега ще включа системата за сигурност и ще направя кафе.

— Колко време нямаше ток? — попита Бедоус.

— Този път само пет-шест часа. Започват да се справят все по-добре.

Тя се приближи до холовизора.

— Дават ли поне нещо интересно?

Той поклати глава.

— По няколко часа на ден излъчват правителствени речи, някоя и друга одялана от цензурата новина и двайсетина часа рекламни предавания заедно с възхвала на Бога.

— Реклами с възхвала на Бога? — повтори учудено тя.

— Всеки бизнесмен в Ромул и Рем плаща за минута-две рекламно време да възхвалява Бога, че в милосърдието си е благословил нашия свят с президент като Лабу. Онези, които не го направят, обикновено са вън от играта след не повече от месец. — Той вдигна рамене. — Нищо не пречи да го включиш. Кой знае, може да улучим новините.

Докато Картрайт приготвяше кафето, Сюзън включи холовизора и гледа в продължение на двайсетина минути рекламите, в които неизменно се възхваляваше Господ. После екранът внезапно потъмня.

— Пак ли спря токът? — попита тя.

Картрайт поклати глава.

— Не, кафето още ври. Може би нещо в студиото не е наред.

Той наля кафето, а през това време екранът си оставаше празен. Двамата седнаха край кухненската маса и заговориха за старите си приятели и старото време. Бяха забравили напълно за холовизора, когато екранът внезапно оживя. Появи се мършав язон с мрачно изражение с лист хартия в ръце.

— Ще ви предам извънредно съобщение — заяви той с напрегнат глас. — Снощи космически лайнер, регистриран на човешката планета Бариос IV и превозващ около триста пътници, повечето хора, е бил отвлечен от група от четиринадесет лодинити.

— Каква новина може да бъде това за Фалигор? — учуди се Бедоус.

— Корабът се приземи на космодрума в Рем преди тридесет минути. Пожизненият президент Лабу любезно им съдейства да се свържат с Републиката и да предадат предложението си за размяна на заложниците срещу четири хиляди и двеста лодинити, които в момента са затворени на различни човешки планети. Досега отговор не е получен.

— Започва се — промърмори Картрайт.

Говорителят замълча за момент и се вторачи в камерата.

— Докато не се реши този проблем, космодрумът ще бъде затворен и всички пътници ще останат на Фалигор.