Мишел Гримо
Народът на моретата (11)

Свободни

Дежурните следяха последния етап от операцията „засичане по видеофона“. Значително увеличена, на екрана се разстилаше част от картата на 118 сектор от океана.

Шест червени точки премигваха и се придвижваха незабележимо. Контрольорът обясняваше зад кадър:

— Двете точки на североизток — събирачи на планктон са в нормално положение; тази в южния център е също пастир. Другите трима са подозрителни и по-точно югозападният, който току-що застана на едно място, след като доста се бе движил. В момента се стараем да определим произхода му.

— Момент, става въпрос за двама, а не за един беглец!

— Много често, най-вече когато двама или трима души се движат с един двигател, точките се наслагват…

— В такъв случай…

Внезапно пронизителна сирена изпълни залата и в същия момент една синя сигнална лампичка светна в сектор 118.

— Какво става?

— Една сфера престана да предава, което значи, че е обезвредена.

— А тези точки!

— Това, което ви казах, господине — два сигнала се бяха насложили.

Сирената утихна, замлъкна и коментаторът продължи:

— Северозападната точка е извън подозрение — ЕИМ я свързва със скотовъд номер 904 от проходите, който е напуснал хижата си!

 

 

Надир отнесе при Цила безобидните вече сфери. Посочи й с пръст двете резки, стрелката, после й подаде магнита. Тя го взе с изкривено от страх лице и заплува енергично към другия робот. Надир седна на свой ред на пейката в яла, като се стараеше да не мисли колко време им остава да живеят!

Нямаше вече никаква представа за изтеклите минути; стори му се, че свалянето на взривателя на първата бомба трая часове… бордовият часовник сигурно се захранваше заедно с прожекторите, защото и той бе спрял.

 

 

Със свито гърло и треперещи ръце Цила затвори очи и си наложи спокойствие.

„Хайде, хайде! Сега не е време за колебания!“

Тя внимателно завъртя кълбото, търсейки посочените от Надир означения. Доста бързо намери първото. С отмерен жест и много предпазливо, както младият човек й беше показал, тя описа с магнита четвърт кръг, докато го доведе до ограничителя.

Половината от работата беше свършена. Тя затърси спокойно другото означение.

„Ето го, най-после!“

Постави магнита и започна операцията. Малко по-нататък в яла Надир й правеше знаци, размахал широко ръце, ала дълбоко съсредоточена, Цила не го виждаше.

Изникнал неизвестно откъде, цял пасаж риба-тон се носеше зад нея. Младата жена беше прекалено неподвижна, за да уплаши рибите. Докосвайки я, те отминаха, но една от тях счупи с опашката си няколко антени на сферата в момента, когато магнитът беше изминал половината път… Роботът изскочи от ръцете на Цила. Сред свистене, което и през шлемовете се чуваше, от него бликна струя въздух.

 

 

Няколко минути изминаха, преди да писне отново пронизителната сирена.

— Какво пак! И другата сфера ли отиде? — изфуча 703-32-0078-J0989-BZ.

— Не, господине — задействува системата за самоунищожение… Току-що експлодира!

Югозападната точка мяташе бесни отблясъци на екрана…

Дежурният се обърна към младата си колежка:

— Изпратете там с подводен глисер няколко робота в случай, че някой е останал жив…

 

 

Надир помисли само за едно: да отстрани смъртоносния механизъм от жена си. Той изскочи от яла и с енергията на отчаянието заплува, повел след себе си кълбото. То го последва с хаотични скокове, но внезапно изостави пленника си и се понесе като ракета. След туй изпълни над ужасените Надир и Цила цяла серия пикировки и лудешки арабески, докато най-сетне рязко се устреми към повърхността и там избухна…

Макар и отслабени, ударните вълни ги разтърсиха достатъчно, за да загубят моментално съзнание. Те останаха така няколко минути като огромни цветя, превити от течението. После се събудиха, учудени, че са живи и свободни…

Дива радост пламна в очите на Цила. Надир пламенно я притисна към себе си. Цила наподоби целувка и двата шлема се чукнаха. Тя се засмя.

Но Надир мислеше вече за това, което непосредствено им предстоеше. Бяха свободни — добре, но може би само за да умрат от изтощение, опитвайки се да се доберат до мястото, където, без съмнение, вече никой не ги чакаше…

Той погледна към края на платото и това, което видя, го накара силно да прегърне Цила…

От пещерата се подаваше носът на някаква малка машина с издължена форма, която се носеше към тях.

 

 

Някакъв юначина ги разглеждаше с усмивка. С широк жест той ги покани да се качат в машината…

В долната част на платото, почти незабележимо между скалите се намираше мястото на срещата: една мъничка хижа. Пилотът гарира между пилотите. След няколко мига и тримата изплуваха през шлюза в единствената стая. Махнаха шлемовете си и Цила се хвърли към Надир.

— Надир! Надир! Успяхме!

— Без него щяхме още да се мотаем само на няколко километра оттук! — напомни Надир, като сочеше към спътника им.

После попита:

— Как се казваш, братко?

— Амар! И разрешете ми да ви кажа, че не съжалявам, дето се поразтъпках малко! Да успеете сами да се отървете от двата роботи-пазачи — това не се случва всеки ден!

— Кой ангел те накара да дойдеш на платото?

— Много просто: вашето бягство не е като на другите пастири. Единственото възможно решение ви даваше съвсем малко резервно време. Стоях тук притеснен, после, като не ме сдържаше повече, реших да ви посрещна, макар че такъв ход не е съобразен с мерките за сигурност. Почти бях се изравнил с платото, когато машината ми регистрира експлозията. Засилих ход без надежда, а ви намерих с демонтирано кълбо в краката!

— Той измъкна един магнит и почти развали яла! — обясни Цила.

— Ето един човек, когото лесно не можеш победи! — възхити се Амар.

Той се убеди напълно в това, когато младите хора му разказаха всичките си перипетии.

— Рядко измъкваме повече от един човек едновременно, а Арп не се е сетил да ви даде магнитен ключ и да ви каже, че можете един друг да се освободите от пазачите си… На достатъчно разстояние от лагера и извън дефилето например бихте могли да се избавите с много по-малък риск и да дойдете спокойно дотук!

— Главното е, че успяхме! — рече Цила. — Когато неприятностите отминат, човек винаги се радва, че ги е превъзмогнал!

Докато Цила заемаше любимото си място в ръцете на Надир, Амар сгря традиционното лике и приготви богат обяд, по време на който Надир и Цила отрупаха спътника си с въпроси: „Дали познава Ксуан? Наистина ли има голям град в морето. Как изглежда?“

Амар се усмихваше и отказваше да отговаря.

— Нищо няма да ви кажа! С очите си ще видите!

— От кое племе си? — смени темата Цила.

— Прадедите ми принадлежаха мисля към източното племе Ли…

— Тогава…

— Аз не съм роден горе, Цила. За мен нещата са по-различни. Като видиш, ще разбереш!

— За колко време ще стигнем?

— Ето, на това вече мога да ти отговоря, Надир! Имаме цели три дни път, като спираме през нощта. Зная, че сте изтощени, но предпочитам да тръгнем възможно най-скоро. След изчезването на сферата не е хубаво да се въртим наоколо! Няма да се учудя, ако дойдат роботи да претърсят платото и да открият моята машина.

Няколко минути след това машината се носеше с пълна сила. Тримата й пътници се сменяха на пулта за управление до следващата хижа, на десетина часа път…

Късно вечерта четири робота се завъртяха около изоставения ял. Пребродиха платото, за всеки случай пръснаха експлозив в четирите основни посоки и се упътиха към лагера с празни ръце.

 

 

Те прекосиха широкия океан, промъкнаха се между два континента и откриха прекрасни води сред фееричен декор. Между ярки плетеници от червени корали, колонии от розови до сини кожести корали и пурпурни морски гъби пасяха необикновени риби с ярки багри — някои на ивици, други на петна, трети — украсени с многоцветни пера или нежни воали. Те видяха хидроиди, разтварящи се като безценни букети, големи рогови корали с алени ветрила…

Но най-прекрасното все още им предстоеше. Като преминаха едно дефиле, стигнаха до някаква тераса и под тях се откри невероятният град — чудно осветен, разположен на обширно плато.