Мишел Гримо
Народът на моретата (2)

На помощ на Касуан

— Излишно е да вървим по-нататък!

Зорги, главатарят на номадите, който каза това, се обърна към ездача отдясно и спря коня си.

— Съжалявам, Цила, но е опасно да продължаваме. Ще чакаме стадото — мястото е добро; тук ще прекараме нощта.

Цила се подчини с въздишка. Нямаше какво да се възрази, Зорги действуваше предпазливо. Не трябваше да се рискува безопасността на племето само за да се намери един човек. Останалата част от групата се настаняваше вече. Сред огромната камениста пустиня тази глъбина, покрита от лишеи, с пръснати тук-там туфи истинска трева и десетина бодливи храсти, беше цял късмет. Можеха да вървят с дни така, без да намерят нещо подобно. Изгорена и скалиста земя — безкрайният хоризонт на номадите.

Блатата се простираха доста по-далеч на запад; там имаше доволно храна за конете и добитъка и номадите се запасяваха с фураж за дългите месеци на скитничество. Отвъд блатата беше морето, пазено от роботите, и нито педя от брега не се изплъзваше от техния надзор.

Откак скитникът се помни, никой не се е върнал жив оттам. На север като стена се издигаше владението на безименните под гигантски куполи. Оттам също никой не се завръщаше. На юг, откъм чумавите блата на голямото мъртво море, се носеше ужасна воня. Изтокът се откриваше широко като безкраен хоризонт от безплодни земи. Зад пресъхнали реки и диви върхове, далеч отвъд студената пустиня се издигаха други чудовищни куполи.

Групичката се състоеше от трийсетина мъже и жени; конниците бяха най-едрите и най-издръжливите в племето. Всички бяха еднакво облечени; кожени туника и панталон, подплатени с вълна — есента бе напреднала вече. Единственото украшение на облеклото беше шлем от кожа и обработен метал, чийто заострен край с инкрустиран цветен камък се спускаше ниско над челото. Цила свали шлема си и тъмните коси се спуснаха на вълни до кръста й. Цила беше младо, хубаво и силно момиче. От майка си — номадката — имаше този висок ръст и тази сила. От баща си — един прогонен от куполите безимен — беше наследила някои физически и морални черти, които смекчаваха донякъде грубата и дива природа.

Два часа след съгледвачите стадото се появи в далечината; следваха го покритите каруци. Те се наредиха в широк кръг, сред който се настаниха хората, овцете и козите. Всички бяха изморени, но денят не беше отишъл напразно. Сутринта се натъкнаха на руини с богата плячка: чудновати предмети, повечето непознати, антични консервени кутии, които, ако не бяха повредени, щяха да бъдат много ценни, и цяла реколта жито, затворено в метални бидони.

Единствено изчезването на Ксуан само помрачаваше общата радост. Ксуан беше научил и знаеше толкова неща, че благодарение на него племето живееше далеч по-добре от другите скитници.

Именно той беше превърнал едно от чергилата в парник, където растеше гигантски лишей — основната храна на племето. Пак той беше измайсторил акумулатори за слънчева енергия, да ги топли и да им свети. Безименният — неговият баща — му беше предал част от знанията на куполите, а той ги бе поставил в служба на номадите.

Зорги влезе в каруцата и се смути от сцената, на която стана свидетел. Цила хлипаше на рамото на майка си, която като всяка истинска номадка плачеше с неподвижно каменно лице.

Зорги шумно се покашля, за да съобщи за себе си.

— Цила! Конят на брат ти току-що пристигна без ездача си!

Двете жени се изправиха. По грубото лице на майката се появи нервен тик. С блеснали в сълзи очи Цила викна:

— Сукама не би изоставил Ксуан жив! Или е мъртъв, или безименните са го отвлекли!

— Мисля, че е бил отвлечен — каза мрачно Зорги. — Вулф също се върна. Ако Ксуан беше умрял, той щеше да остане при тялото му…

— Благодаря, че ме предупреди, Зорги, но какво ще стане с нас без брат ми?

— Ще събера Съвета и ще поговорим.

 

 

В нощта, оттеглил се на тишина, Съветът се готвеше да заседава около огън от сухи изпражнения и слама. С натежало сърце Цила се отправи натам.

Седна до Зорги и обсъждането започна с кратко изложение на главатаря на номадите:

— Конят и кучето на Ксуан се върнаха без стопанина си. Те пристигнаха от север и по умората им може да се съди, че идат отдалече…

— Трябва да се е въртял много около куполите! — каза една жена.

— Като Ито преди година! — добави друга.

— Ито не го търсихме толкова много! — забеляза сурово един старец.

— Никого не сме търсили тъй дълго! — отсече Зорги. — Но и никой не е бил тъй нужен както Ксуан…

Одобрителен шепот се надигна и старецът тъжно поклати глава.

— Всички съжаляваме за сина ти, Арко! И още жалим…

Цила използва момента да атакува:

— Искам търсенето да продължи! Трябва да намерим Ксуан!

Чуха се учудени гласове, а после Зорги отговори:

— Разбираме мъката ти, Цила. И нашата не е малка. Но какво можем да направим? Да продължим, значи да рискуваме племето! Брат ти не би искал това!

— Кой говори за цялото племе? — отвърна Цила с жар. — Ако само трима или четирима ме придружат, сама ще вляза в куполите и ще намеря Ксуан…

Викнаха възмутено:

— Невъзможно! Ще ги хванат! Роботите ще ги убият!

— Почакайте! Оставете ме да обясня! — помоли Цила.

С един жест само Зорги ги накара да млъкнат и момичето заговори:

— Баща ми имаше план на южните куполи и на достъпа до тях. Току-що ги прегледах… Между външните куполи има непрестанно движение на частни глисери. В някои часове и по-точно вечер това движение става толкова голямо, че за да облекчат градските порти, цели потоци от превозни средства заобикалят през пустинята — понякога навлизат с по десет километра навътре и там изчакват. Макар че никой номад не се е приближавал тъй близко до куполите, без да изчезне, смятам, че една малка съобразителна група ще успее, ако действува предпазливо. И после, такива опити не е имало и безименните едва ли са нащрек!

— Добре! Приемам, че си се доближила до колоната глисери… А после?

— А после, Зорги, ето какво! Изчакваме някой отделен глисер, последния, превземаме го — знам как да се справя — сядам на мястото на безименния… Другите се връщат в племето!

— Едва ли ще влезеш жива в куполите, и ако все пак успееш, да намериш Ксуан и да излезеш…

— Каквито и да са шансовете да изляза оттам, готова съм да опитам всичко, за да доведа Ксуан! Ако не искате да ми помогнете, ще отида сама!

— Това е самоубийство!

— Цила е полудяла!

Въпреки не дотам окуражителните викове, девойката почувствува, че смелият й проект съблазни някои от номадите и неколцина от най-будните младежи я слушаха с интерес. Един реванш над безименните, колкото и малък да е той, не е за пренебрегване. Цила се обърна към тях:

— Игал, Марко и ти, Ло! Елате! Имам нужда от помощ само докато пленя глисера.

В очите им прочете, че са готови да я последват. Дали заради Съвета се колебаеха? Дисциплината не е най-голямата добродетел на номадите! Опасността и трудността да оцелееш в пустинята ги обединяваха, но повече от всичко те обичаха онази горчива свобода. Тогава? Ако радостта да се бият ги беше вече пленила, защо се колебаеха още и се вслушваха внимателно в доводите на Зорги? Изведнъж разбра.

— Слушайте, зная какво ви спира! Семействата ви ще бъдат лишени от помощ и от коне през тези три дни… Баща ти е стар, Марко… Имаш жена, Ло. Майка ми ще остане сама може би доста дълго време. Давам ви една трета от нашия фураж и две овце за Марко и Ло. Не повече — майка ми ще има да храни още три коня, като се върнете.

Свита в тъмното, Хан смръщи лице. Ако приемеха, тя и Цила ставаха пълни бедняци!

„Но какво значение, щом Ксуан ще се спаси!“

— А оръжие? — попита Ло.

— Давам ви това, защото справедливо е семействата ви да не страдат от вашето отсъствие. Не ви купувам!

Ло се изчерви и махна примирително с ръка. Зорги смръщи вежди. Щяха да заминат, нищо не можеше да стори. Лошо ли беше? Главатарят на номадите си мислеше, че и той би участвувал в приключението. Но не можеше свободно да действува и да разполага със себе си. С течение на годините отговорността му се бе увеличила. И все пак! В краткия си живот, вечно заети с отбраната и съществованието си, скитниците никога не бяха рискували да нападнат безименните в дома им. Предложението на Цила се оказа съблазнително!

 

 

Опиянени от простора, тримата номади бяха пришпорили в галоп тежките си коне. Бяха вече само тъмно петно, което с всеки миг се стапяше в трептящия хоризонт. Може би щяха да почакат Цила — да отдъхнат заедно по обяд. По-вероятно беше да яздят до вечерта, без да стъпят на земята, и тя щеше да ги намери строполени до някой мизерен огън от сухи храсти.

Цила познаваше добре това прекрасно безгрижие, което ги тласкаше напред в пустинята, полузабравили племето, а може би и целта… Тя самата го бе почувствувала, когато след седмици търпение подир чергилата следваше брат си в някоя луда препусканица.

Но днес нямаше лудост в нея. Тя напредваше с твърдата стъпка на Сукама, а собственият й кон я следваше, натоварен с припаси.

Пустинята и изтощителният ход на огромните коне! За последен път може би!

Широки полета от изсъхнали треви се вълнуваха под вятъра, а далеч на изток на светлото небе се открояваше един хаос от сиви скали като руините на някакъв призрачен град… Въздухът беше свеж, свободната земя беше нейна, принадлежеше й така, както никога нямаше да принадлежи на безименните, въпреки смазващата им мощ! С ужасните тропически урагани, които я бяха хвърляли умираща на безплодната земя, с изгарящото слънце, от което гърлото й пресъхваше и устните й се подуваха, със снежните бури, със страха и радостта, тя беше дъщеря на земята!

Цила вдигна очи към небето. Високо, високо тя забеляза блестящите точки на космическите совалки.

„Те построиха големи кораби, за да сноват между планетите. Открай време се опитват да се откъснат от слънчевата система, но остават в плен на една земя, която не познават! Те живеят като корабокрушенци в един свят, който биха желали да е временен. Татко имаше право: те са победени, надвити от съдбата! Един ден пустинята ще влезе в куполите им и от блатата до хоризонта всичко ще бъде наше. И тогава ще има добра плячка за племената!“

 

 

Тази вечер имаше пълнолуние, въздухът беше свеж и те забелязаха малките светещи дискове на селенитовия град. Разбраха безпомощността си и страхът, тяхната стара дружка, се настани на бивак…

Трета вечер. Дъжд. Цила сложи отново шлема си и уви пушките в намаслена кожа, за да ги предпази от дъжда. На три метра не се виждаше. Капките шибаха лицето й с необикновена сила. Водата залепваше дрехите за тялото й, стичаше се по краката и бавно пълнеше ботушите й. Цила не се и мъчеше да се скрие. Поройният дъжд е приятел на номадите — онзи дъжд, който пълни блатата и оставя зад себе си нежна рядка тревица…

Всичко трая два часа и изведнъж спря. В облачното небе се отвориха грамадни процепи, през които удари слънцето. Пустинята мяташе красиви отблясъци. Воал от изпарения се вдигаше към хоризонта. На всяка крачка изпод копитата на Сукама пръсваха снопове вода. Цила забеляза далеч пред себе си тримата мъже, които я очакваха. Пусна конете си в галоп.

— Какво става?

— Глисерите! — отговори Игал и посочи с ръка на север.

Цила заслони с длан очите си и погледна.

— Нищо не виждам!

Ло извади бинокъл и й го подаде.

Подробности не се различаваха, но пустинята сякаш бе очертана с лъкатушна линия в необичайни цветове: яркочервено, златистожълто. Цила потръпна. Никакво съмнение!

— Много добре! Да галопираме още един час, след туй ще спънем конете и ще продължим пеш.

Движението започна да намалява. Сгушени в тясна вдлъбнатина, те зачакаха.

— Сега разбирате ли? Златистожълтите глисери се управляват от жени. Нас ни интересуват частните глисери: те са малки и благодарение на пластмасовото си купе не тежат повече от двеста килограма! Би трябвало да можете лесно да го обърнете.

— При условие, че друг глисер не се появи без предупреждение!

— Това е риск… Но какво може да направи собственикът му? Цивилните безименни нямат оръжие!

— А ако вдигне тревога в града?

— Имаме четири лъчеви пушки. Още преди да са ни видели, можем да превърнем в пепел един малък глисер!

— Гледай, Цила! Пистата е свободна!

— Хайде, бързо!

Номадите се втурнаха. За няколко секунди бяха на пътя. Тримата мъже залегнаха рамо до рамо с лице към земята, с долепени до бедрата пушки. Цила нахвърли отгоре им кал с ботушите си… прибави няколко камъка, за да довърши прикритието. После бързо премести предупредителните знаци така, че да стесни постепенно пътя до размерите на един човек.

— Ако пръв мине червен, не мърдайте! — викна тя на другарите си.

След това се скри зад една скала и зачака.

 

 

720-12-0331-U0016-AZ забави хода на глисера. Младата жена размърда изтръпналите си крака и се опита да разбере… Какво ставаше? Пожар в страничния път? Ами! Невъзможно беше да е злополука! За десет години тя бе чувала само за един подобен случай в подстъпите на град 400 от другата страна на Земята! Тогава за какво е тази огнена линия пред нея? Приближи. Това бяха запалени храсти. За щастие роботите от службата при градските порти бяха променили вече маркировката, за да отклонят движението от пламъците…

„Колко съм разсеяна! Трябваше да забележа този огън поне преди десет минути! Странно! Стори ми се, че изведнъж пламна! Я… Каква свръхпредвидливост! Пътят още се стеснява!“

Скоростта падна на деветнадесет възла, докато машината се провираше между предупредителните знаци в един проход, където едва можеха да се разминат два глисера. И изведнъж, точно когато тя още повече забави ход, се случи трагедията! Земята сякаш се надигна под въздушната възглавница, която поддържаше глисера… Машината грубо се разтърси, започна да се накланя опасно по дължината и най-накрая се обърна! Ужасена, тя се бе хванала за главата и затворила очи в очакване всеки миг да бъде смачкана в ужасна катастрофа. Черепът й се удари в нещо. Припадна.

Когато дойде в съзнание, тя беше легнала в калната земя. Беше й студено и забеляза, че вместо в топлия синтетичен комбинезон беше облечена в мокра, лепкава, прекалено голяма за нея кожена туника. Краката й бяха обути в също тъй влажни ботуши, а ръцете й — вързани пред гърдите.

Огледа се уплашено и видя номадите до своя глисер, който, макар и обърнат, продължаваше да бръмчи като уловено насекомо. Извика неволно и скитниците се обърнаха към нея.

— А, най-после! Ще трябва да ни покажете как работи този апарат… И то бързо! — нареди й грубо някаква девойка.

Пленницата с почуда забеляза, че скитничката бе облякла собствения й комбинезон! Ръкавите й идваха над китките, а ципа беше оставила отворен, за да не се задуши…

— Стани!

Пленницата се подчини, треперейки с цялото си тяло. След туй всичко бе като в дълъг кошмарен сън: тя трябваше да покаже на младата номадка как действува глисерът, да обясни как се установяват редовните връзки по видеотелефона… да присъствува на тръгването.

Преди да влезе в глисера, Цила се обърна към тримата мъже:

— Щом се върнете в племето, ще я освободите. Тя бързо ще се върне при безименните! И ако всичко е наред, след три дни ще изляза… или ще умра!