Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sign of Four, 1890 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина
- Лека корекция
- Борислав(2006)
- Източник
- dubina.dir.bg
Издание:
Артър Конан Дойл
Избрани произведения в три тома
Рецензент и съставител: Красимира Тодорова
Том първи
Етюд в червено. Знакът на четиримата
Повести
Преведе от английски: Огняна Иванова, 1990
Художник на корицата и оформление: Христо Жаблянов, 1990
Редактор: Красимира Абаджиева
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Мая Халачева
Красимира Тодорова, издател 1990
Код 11
95376
6126-18-90
Английска. Първо издание. Изд. номер 1935.
Дадена за набор м. II.1990 г.
Подписана за печат м. VII.1990 г.
Излязла от печат м. VIII.1990 г.
Формат 16/60 х 90
Печати коли 15. Изд. коли 15. Усл. печ. коли 14,02. Цена 3,80 лева.
Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София
Държавна печатница „Георги Димитров“
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Знакът на четиримата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Знакът на четиримата | |
| The Sign of the Four | |
 Корица на изданието от 1892 г. | |
| Автор | Артър Конан Дойл |
|---|---|
| Създаване | февруари 1890 г. Великобритания |
| Първо издание | 1890 г. Англия |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | Детективско-приключенски |
| Вид | роман |
| Поредица | Шерлок Холмс  |
| Предходна | Етюд в червено – роман |
| Следваща | Приключенията на Шерлок Холмс – сборник |
| Знакът на четиримата в Общомедия | |
„Знакът на четиримата“ (на английски: The Sign of the Four) е вторият роман на Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1890 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Към Шерлок Холмс за помощ се обръща госпожица Мери Морстън. Тя иска да разбере мистериозната верига от събития, които са започнали отдавна и продължават до наши дни.
Преди 10 години в Лондон в отпуск е дошъл баща ѝ; капитан Морстън. Той е работил в охраната на затвора за каторжници, който се намира на Андаманските острови. Когато Мери е отишла в хотела, се оказва, че нейният баща е излязъл някъде привечер, и повече никой не го е видял. Полицията не е могла да издири капитан Морстън, а и неговият приятел, майор Шолто, който е живял в Англия, също не е могъл да помогне на разследването.
Четири години след изчезването на Морстън някой неизвестен обявява във вестник, че е намерил адреса на Мери. Скоро тя започва да получава прекрасни перли, по една перла всяка година. Госпожица Морстън е получила писмо, с което е поканена на среща, придружена от двама приятели. Холмс и Уотсън ѝ предлагат да я съпроводят.
По пътя към мястото на срещата Мери показва на Холмс странен документ, открит в хотелската стая, където е бил отседнал капитан Морстън, преди да изчезне. Това е план на някаква крепост, на който е написано „Знакът на четиримата“ и четири имена: Джонатан Смол, Махамед Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар.
Човекът, който е определил среща на госпожица Морстън, се оказва Тадеус Шолто, един от двамата сина на майор Шолто. Г-н Шолто разказва важни детайли от тази оплетена история...
След завръщането си от Андаманските острови, баща му, майор Шолто, е имал много неспокоен живот. Той е превърнал къщата си в истинска защитена крепост, и освен това се е боял до смърт от човек с дървен крак. Веднъж дори майорът е стрелял по еднокрак мъж, който се е оказал мирен търговец. Но когато Шолто-старши получава кратко писмо от Индия, е поразен от мозъчен удар.
Малко преди смъртта си майор Шолто казва на синовете си, че той и неговият приятел, капитан Морстън, са станали собственици на огромно богатство. Но когато Морстън е дошъл при Шолто за своята част от съкровището, приятелите са се скарали. По време на разпрата Морстън е починал от сърдечен удар в кабинета на Шолто, и майорът, с помощта на слугите си, тайно го е погребал. Поради това нито госпожица Мери, нито полицията, са намерили изчезналия Морстън. Умиращият Шолто е искал да каже на синовете си мястото, където е съкровището, но изведнъж вижда в прозореца грубо, брадясало и много загоряло лице на някакъв мъж. Майорът диво изкрещява от страх и умира, без да успее да каже нещо.
Осъзнавайки колко несправедливо майорът е постъпил с дъщерята на приятеля си, Тадеус Шолто решава анонимно да ѝ помогне. Той е бил този, който е изпращал на Мери перли, за да може да ги продаде и да не живее в бедност. След смъртта на майор Шолто синовете му няколко години търсят съкровището. Първоначално те са претърсили цялата градина, а след това са започнали да изследват всеки сантиметър от дома си. Скоро братята намират замаскирана мансарда, в средата на която има ковчеже, пълно със скъпоценни камъни. Предварителните сметки показват, че стойността на това съкровище представлява огромна сума, не по-малка от 500 000 британски лири.
Тадеус Шолто предлага на Мери Морстън да отидат при брат му Бартоломю, и да опитат честно да разделят намереното съкровище. Но когато те пристигат в къщата, оказва се, че Бартоломю Шолто седи мъртъв в кресло в заключена отвътре стая, а ковчежето с ценностите е изчезнало. Холмс веднага започва разследване. Той установява, че е имало двама престъпници. Един се е изкачил през покрива и таванското помещение и е убил Бартоломю Шолто с отровна стреличка в областта на шията. А след това в стаята по въже е влязъл главният престъпник – човек с дървен крак на име Джонатан Смол. Пристигналият на местопроизшествието полицейски инспектор Атълни Джоунс не вярва на заключенията на Холмс. Инспекторът обвинява Тадеус Шолто за убийството на брат му и го арестува.
Холмс забелязва, че единият от престъпниците е бил изцапал краката си с катран. С помощта на специално обучени кучета Холмс и Уотсън се опитват да проследят престъпниците, но кучето ги води само до кей на брега на река Темза. Разпитвайки една намираща се наблизо жена, Холмс открива, че наистина е имало човек с дървен крак. Той наел парния катер на съпруга на жената и е тръгнал нанякъде.
Връщайки се на Бейкър Стрийт, Холмс предлага Уотсън да установят кой е съучастникът на Джонатан Смол. Съпоставяйки фактите (по-специално – малка следа от бос крак и стрелба с отровни стрелички) Холмс посочва, че съучастникът на Смол е абориген от Андаманските острови.
Холмс започва да търси парния катер „Зора“, с който са избягали престъпниците. Малка група от бездомни момчета, които понякога помагат на Холмс, се впускат из всички кейове на река Темза в района на Лондон, но катерът го няма никъде.
Уотсън посещава госпожица Мери Морстън и ѝ разказва подробности от разследването, което води Холмс. Уотсън чувства, че е много влюбен в Мери, но не ѝ казва за това. Той разбира, че когато намерят съкровището, госпожица Морстън ще се превърне в една от най-богатите девойки в Англия. И едва ли Мери ще иска да се омъжи за него, скромния пенсиониран лекар.
Междувременно полицейското разследване се проваля напълно. Тадеус Шолто доказва своята невинност, и инспектор Джоунс е принуден да потърси помощ от Холмс. A Шерлок Холмс все пак успява да разгадае къде се крие катерът на Смол. Холмс предполага, че „Зора“ се намира в един от доковете за ремонт и скоро Холмс го намира.
Холмс предлага на Джоунс засада на реката, близо до доковете, където се намира „Зора“. Полицейският катер започва да преследва кораба с престъпниците, и Холмс и Уотсън виждат на палубата Смол и неговия помощник, който наистина се оказва много дребен дивак. Дивакът „стреля“ със своята тръба в посока на полицейския кораб, а в отговор Холмс и Уотсън го убиват с изстрели от револверите си. Акостирайки на брега, Смол се опитва да избяга, но затъва в блатото, и е арестуван от полицията.
Уотсън моли инспектор Джоунс да му даде възможност лично да предаде ковчежето със съкровището на госпожица Морстън. Но когато пристига при Мери, Уотсън отваря сандъчето и открива, че скъпоценностите са изчезнали. Осъзнавайки, че сега между него и Мери няма пречка под формата на огромно богатство, Уотсън предлага на госпожица Морстън да се омъжи за него. И Мери с радост приема.
Уотсън се връща на Бейкър Стрийт, където го очакват Холмс заедно с арестувания Смол, и им казва за липсващото съкровище. Смол се смее злорадо и признава, че е хвърлил всички скъпоценности в Темза, за да не попаднат в децата на капитан Морстън и майор Шолто. Холмс е категоричен, че Смол не е убил Бартоломю Шолто и предлага на престъпника честно да разкаже всичко.
...Преди много години Смол е служил в Индия, но не след дълго е освободен от армията заради инвалидност (крокодил е отхапал крака му, докато е плувал в реката). По време на поредния бунт срещу британското правителство той се оказва в крепостта в град Агра. Двама подчинени нему индуски войници му предлагат да убият и оберат богат пратеник на раджата, някой си търговец Ахмед. Този търговец, който е придружаван от брата на единия от индийците, иска да се скрие в крепостта ковчеже, в което има много скъпоценни камъни, принадлежащи на раджата. Смол и съучастниците му са убили търговеца, взели са и са скрили съкровището, но друг служител на раджата ги е проследил и е съобщил за престъплението. Тримата индуси и Смол са осъдени на доживотна каторга и са изпратени на Андаманските острови.
След няколко години лишаване от свобода Смол решава да потърси помощ от майор Шолто и неговият приятел, капитан Морстън. Той им обещава да им даде част от съкровището, но в замяна офицерите трябва да помогнат на Смол и съучастниците му да избягат от Андаманските острови. Смол е нарисувал план, къде е било скрито съкровището, и го е подписал със „Знака на четиримата“.
Шолто и Морстън са измамили Смол. Майорът е взел ковчежето и е заминал в Англия, а след известно време и капитан Морстън също напуска Андаманските острови. В своята безкрайна ярост от това предателство Смол се заклева да им отмъсти.
Случайно помагайки на един от местните аборигени на име Тонга, Смол се сприятелява с него. Смол успява да избяга: той разбива главата на пазача със своя дървен крак и с помощта на лодката на Тонга отплават. След като се оказва в Англия, Смол се опитва да влезе в стаята, където умира Шолто. Но майорът, като вижда лицето на човека, който някога е предал, е починал от уплаха.
Когато Смол научва, че синовете на Шолто са намерили съкровището, той решава да ги ограби. Тонга влиза в стаята през покрива, убива Бартоломю Шолто с отровна стрела и пуска въже през прозореца, по което е влязъл Смол. Скривайки се с катера „Зора“, Смол е планирал да достигне до голям параход и да отплава за Бразилия.
След това признание полицията отвежда Смол, а Уотсън казва Холмс, че е решил да се ожени за Мери Морстън, и че най-вероятно Уотсън скоро ще напусне апартамента на Бейкър Стрийт. В отговор Холмс казва, че може само да се подчини на тези обстоятелства. Приятелите си казват сбогом...
| „ | – Подялбата ми се вижда малко несправедлива – подхвърлих аз. – Вие свършихте всичката работа. Благодарение на това аз се сдобивам със съпруга, Джоунс се кичи със слава, а какво остава за вас?
– За мене все още остава кокаинът – каза Шерлок Холмс. И протегна дългата си бяла ръка към флакона. |
“ |
Адаптации
| Година | Наименование на филма | Страна | Режисьор | Холмс | Уотсън |
| 1913 | Sherlock Holmes Solves the Sign of the Four | САЩ | Лойд Лонерган | Хари Бенъм | Чарлз Гън |
| 1923 | The Sign of Four | Великобритания | Морис Елвей | Ейли Норууд | Артър Кулин |
| 1932 | The Sign of Four | Великобритания | Греъм Кътс | Артър Уонтър | Йън Хънтър |
| 1968 | The Sign of Four | Великобритания | Уилям Стърлинг | Питър Кушинг | Найджъл Сток |
| 1974 | Das Zeichen der Vier (Le signe des quatre) | Франция/ФРГ | Джийн-Пиер Декур | Ролф Бекер | Роже Люмон |
| 1983 | The Sign of Four | Великобритания | Дезмънд Дейвис | Йън Ричардсън | Дейвид Хийли |
| 1983 | Sherlock Holmes and the Sign of Four (анимация) | Австралия | Йън Макензи, Алекс Никълъс |
Питър О'Тул (глас) | Ърл Крос (глас) |
| 1983 | Приключенията на Шерлок Холмс и Доктор Уотсън: Съкровището на Агра | СССР | Игор Маслеников | Василий Ливанов | Виталий Соломин |
| 1987 | The Sign of Four | Великобритания | Питър Хамънд | Джеръми Брет | Едуард Хардуик |
| 1991 | The Crucifer of Blood | САЩ | Фрейзър Кларк Хестън | Чарлтън Хестън | Ричард Джонсън |
| 2001 | The Sign of Four | Канада | Родни Гибънс | Мат Фрауър | Кенет Уелш |
| 2005 | Neekkam | Индия | Бижу Висванат | неизвестен | неизвестен |
| 2013 | The Sign of Three (епизод от сериала „Шерлок“) | Великобритания | Колм Маккарти | Бенедикт Къмбърбач | Мартин Фрийман |
| 2013 | Камень, ножницы, бумага (епизод от ТВ сериал) [1] | Русия | Андрей Кавун | Игор Петренко | Андрей Панин |
Вижте също
Източници
.jpg)
- The Sign of Four, The Birmingham Weekly Mercury (2 август 1890), 1; (9 август 1890), 1; (16 август 1890), 4; (23 август 1890), 2; (30 август 1890), 3; (6 септември 1890), 2; (13 септември 1890), 2; (20 септември 1890), 3.
- The Sign of Four, The Bristol Observer (17 май 1890), 1; (24 май 1890), 1; (31 май 1890), 1; (7 юни 1890), 1; (14 юни 1890), 1; (21 юни 1890), 1; (28 юни 1890), 1; (5 юли 1890), 1. illus.
- The Sign of Four, The Hampshire Telegraph and Sussex Chronicle [Portsmouth] (5 юли 1890), 9; (12 юли 1890), 9; (19 юли 1890), 9; (26 юли 1890), 9; (2 август 1890), 9; (9 август 1890), 9; (16 август 1890), 9; (23 август 1890), 9; (30 август 1890), 9.
- The Sign of the Four, Lippincott's Monthly Magazine (London), 45, No. 266 (February 1890), 145 – 223. Illustration by H.D. (Herbert Denman).
- The Sign of Four, Illustrated by Dan Smith. New York World, Sunday magazine (5 януари 1908), 9. (The Ten Greatest Detective Stories Ever Written. Each Retold in a Page)
- The Sign of Four, Illustrated by Frederick R. Reinert. Police Stories (Police Pub. Co., New York), 4, No. 4 (April 1926), 10 – 13, 64, 66, 68; cont'd.
- The Sign of the Four, The Providence Sunday Journal (16 февруари 1890), 13 – 14; (23 февруари 1890), 13 – 14.
- The Sign of Four, Tit Bits, 23 (29 октомври 1891), 61 – 62; (5 ноември 1892), 79 – 80; (12 ноември 1892), 97 – 98; (19 ноември 1892), 115 – 116; (26 ноември 1892), 133 – 134; (3 декември 1892), 151 – 152; (10 декември 1892) 179 – 180; (17 декември 1892), 197 – 198; (24 декември 1892), 216; (31 декември 1892), 233 – 234; (7 януари 1892), 251 – 252.
|
| ||||||||||||||||
ГЛАВА 4
ИСТОРИЯТА НА ПЛЕШИВИЯ
Последвахме индиеца по мръсния, свързващ всички помещения коридор, полумрачен и съвсем занемарен, докато стигнахме до една врата вдясно, която слугата отвори. Отвътре ни освети ярък сноп жълта светлина, а в средата на сиянието стоеше дребен човек с високо вдигната глава, с ореол от остра рижа коса по краищата и лъскаво плешиво теме, досущ като планински връх сред борове. Човекът кършеше ръце, а по лицето му непрекъснато пробягваха гримаси — ту се усмихваше, ту се мръщеше, но нито миг не оставаше спокоен. Природата го бе дарила с увиснала долна устна, така че се виждаха жълтите му неравни зъби, които той правеше слаб опит да прикрие, като непрестанно поглаждаше долната си челюст. Независимо от очебийната плешивина, имахме чувството, че мъжът е млад. Оказа се, че току-що е навършил тридесет години.
— На вашите услуги, госпожице Морстън — постоянно повтаряше той с тънък, висок глас. — На вашите услуги, господа. Моля, заповядайте в малката ми светая светих. Не е много просторно, госпожице, но съм създал обстановка по свой вкус. Оазис на изкуството в пълната с диви зверове пустош на южен Лондон.
Всички се изумихме от вида на помещението, в което бяхме поканени. В жалката сграда то изглеждаше не на място, като безценен диамант в пиринчена обковка. Пищни и лъскави завеси и гоблени красяха стените, тук-таме с прихванати дипли, за да се открои някоя картина в скъпа рамка или ориенталска ваза. Килимът беше в кехлибаре-ножълто и черно и толкова мек и дебел, че краката потъваха приятно като в обрасла с мъх поляна. Две грамадни тигрови кожи, проснати напреки, засилваха усещането за източен разкош, както и огромното наргиле, оставено на рогозка в ъгъла. В средата на стаята на почти невидима златна тел висеше светилник във формата на сребърен гълъб. Светилникът бе запален и пръскаше във въздуха тънък благовонен аромат.
— Името ми е Тадиъс Шолто — каза усмихнат дребният мъж, като продължаваше да прави резки движения. — Така се казвам. Вие, разбира се, сте госпожица Морстън. А тези господа…
— Да ви представя господин Шерлок Холмс и доктор Уотсън.
— Нима сте лекар? — възкликна много развълнувано човекът. — Носите ли си стетоскопа? Мога ли да ви помоля… ще бъдете ли така любезен… Бихте ли проявили добрината… Имам големи грижи с митралната си клапа. Аортната ми клапа е добре, но бих се радвал, ако изкажете мнението си за състоянието на митралната ми клапа.
Преслушах го, както настояваше, но не открих никакви изменения, като оставим настрани обзелия го силен страх, защото трепереше от глава до пети.
— Изглежда нормално — казах аз. — Нямате причини за безпокойство.
— Простете ми нетърпението, госпожице Морстън — извини се той весело. — Аз съм голям страдалец и отдавна имам подозрения за тази клапа. Радвам се да чуя, че са били неоснователни. Ако баща ви, госпожице, се въздържаше да товари сърцето си, сега щеше да е жив.
Идеше ми да зашлевя мъжа, така се раздразних от грубата му и неуместна забележка по един толкова деликатен въпрос. Госпожица Морстън седна и цялото й лице пребледня, дори и устните.
— Дълбоко в себе си знаех, че той е мъртъв — каза тя.
— Ще ви обясня всичко с подробности — каза мъжът. — Нещо повече, мога да поправя причиненото ви зло и ще го сторя, независимо какво смята брат ми Бартоломю. Много се радвам, че приятелите ви са тук, не само защото ви придружават, но и защото ще бъдат свидетели на думите и делата ми. Ние тримата можем да дадем сериозен отпор на брат ми Бартоломю. Но нека това не става в присъствието на външни лица, на полицаи или други служители. Сами можем да намерим удовлетворително решение, без чужда намеса. Брат ми Бартоломю най-много мрази, когато нещо стане обществено достояние.
Човекът седна на ниско канапе и се втренчи в нас, като примигваше с късогледите си, воднисти сини очи.
— Що се отнася до мене, ще запазя в тайна думите ви — увери го Холмс.
Кимнах, за да изразя съгласието си.
— Това е добре! Това е добре! — възкликна мъжът. — Мога ли да ви предложа чаша кианти, госпожице Морстън? Или предпочитате токайско? Само тези вина държа. Да отворя ли една бутилка? Не? Тогава поне се надявам, че нямате нищо против дима и благоуханния дъх на ориенталския тютюн. Чувствувам се малко нервен, а наргилето е незаменимо успокоително средство.
[# Червено итал. вино. Б. пр.]
Той запали огромната лула и пушекът весело забълбука в ароматизираната с розово масло вода. Ние тримата седяхме в полукръг, изпънали шии и подпрели брадички на ръцете си, а странният, мърдащ се човечец с лъсналата плешивина на високо вдигнатата глава пушеше нервно в средата.
— Още когато реших да се свържа с вас, можех да съобщя адреса си, но се боях да не пренебрегнете молбата ми и да не доведете неканени хора — започна той. — Затова си позволих да направя такава уговорка, че най-напред да се срещнете със слугата ми Уилямс. Напълно вярвам в неговата дискретност и му бях наредил, ако нещо не е наред. да приключи с въпроса. Трябва да ме извините за предпазните мерки, но съм човек с донякъде специален, да не кажа изискан вкус, а няма нищо по-неестетично от полицията. По природа не понасям грубия материализъм под каквато и да е форма; Рядко влизам в допир с простата тълпа. Както виждате, живея в известна атмосфера на изисканост. Мога да се нарека покровител на изкуствата. Те са моята слабост. Пейзажът е оригинал на Коро[1], а дори един познавач да се усъмни дали картината е на Салватор Роса[2], за този Бугро[3] не може да става никакъв въпрос. Допада ми съвременната френска школа.
— Извинете ме, господин Шолто — намеси се младата дама, — но аз дойдох тук по ваша молба, за да науча нещо, което желаете да ми съобщите. Времето много напредна и бих искала разговорът ни да приключи колкото може по-скоро.
— И при най-добро желание няма да стане много бързо — отговори той. — Ще се наложи да отидем в Норуд, за да посетим брат ми Бартоломю. Той много ми се разсърди, че предприех действия, които ми се виждат правилни. Снощи си разменихме доста тежки думи. Не можете да си представите колко ужасен става този човек, когато се ядоса.
— Щом ще ходим в Норуд, най-добре веднага да тръгваме — позволих си да се намеся и аз.
Човекът избухна в такъв смях, че чак ушите му почервеняха.
— Едва ли би било възможно — възрази той. — Кой знае как ще реагира брат ми Бартоломю, ако се появим изневиделица. Не, налага се да ви подготвя, като ви обясня какви са отношенията ни. На първо място ще трябва да ви кажа, че в историята има няколко момента, за които съм в пълно неведение. Мога само да ви изложа фактите, които са ми известни. Баща ми, както вече се досетихте, е майор Джон Шолто, който служеше в Индия. Оттегли се в оставка около единайсет години и се засели в Пондичери Лодж в Ъпър Норуд. Беше натрупал състояние в Индия и се завърна с доста значителна сума, с голяма колекция от скъпи антики и с тамошните си слуги. При това положение той си купи къща и заживя в пълен разкош. Бартоломю е моят брат близнак, по онова време ние бяхме още деца. Много добре си спомням шума, който се вдигна около изчезването на капитан Морстън. Прочетохме подробностите от вестниците и понеже знаех, че е бил приятел на баща ни, спокойно обсъждахме случая в негово присъствие. Той обикновено се включваше в догадките какво може да е станало. Нито за миг двамата с брат ми не подозирахме, че баща ни крие в сърцето си цялата истина, че само той знае каква е съдбата на Артър Морстън. Знаехме обаче, че около баща ни има някаква тайна, че несъмнено ни заплашва опасност. Боеше се да излиза сам и винаги наемаше по двама професионални боксьори за пазачи в Пондичери Лодж. Уилямс. който ви докара днес, е един от тях. Той е бивш шампион на Англия в лека категория. Баща ни никога не ни уведоми от какво се страхува, но подразбрахме, че изпитва почти не-скрита омраза към еднокраки мъже с протези. Веднъж дори стреля с пистолета си по един такъв инвалид, който се оказа безобиден търговец, обикалящ за поръчки. Платихме голяма сума, за да се потули работата. Двамата с брат ми мислехме, че това е просто прищявка на баща ни. но последвалите събития ни накараха да променим мнението си… В началото на 1882 година баща ми получи писмо от Индия, което го потресе много. Когато го разпечата на закуска, едва не припадна и от този ден нататък се поболя, докато накрая почина. Не научихме съдържанието на писмото, но докато той го държеше, видях, че е кратко и почеркът е разкривен. Баща ми от години страдаше от увеличен далак, но тогава започна бързо да се влошава. В края на април ни уведомиха, че положението е безнадеждно и че баща ни иска да разговаря с нас за последен път… Влязохме в стаята му и го заварихме подпрян на възглавници. Дишаше тежко. Помоли ни да заключим и да застанем от двете страни на леглото. После ни улови ръцете и направи забележително изявление с глас, който заглъхваше колкото от болка, толкова и от вълнение. Ще се опитам да ви предам всичко с неговите думи. Той каза: — В този върховен миг има само едно нещо, което гнети съзнанието ми: горкото сираче на Морстън, към което се отнесох зле. Проклетата алчност — грехът, обсебил моя живот, ме накара да задържа съкровището, от което поне половината не ми принадлежи. При това самият аз не го използувах, до такава слепота и глупост води ненаситността. Блазнеше ме самата мисъл, че го притежавам, затова ми беше непоносимо да го разделя с някого. Погледнете диадемата, обсипана с перли, до шишенцето с хинин. Дори с нея не можах да се разделя, макар че я извадих с намерението да я изпратя на Морстъновата дъщеря. Вие, деца мои, трябва да й дадете полагаемия дял от съкровището от Агра’. Но не й изпращайте нищо, дори диадемата, докато не си отида. В крайна сметка случвало се е хората да оздравяват и когато са били съвсем зле… Ще ви разкажа как умря Морстън — продължи той. — От години страдаше от слабо сърце, но криеше това. Само аз го знаех. Докато бяхме в Индия, по забележително стечение на ред обстоятелства двамата с него станахме притежатели на голямо съкровище. Аз го пренесох в Англия и когато Морстън пристигна, той още същата вечер се яви тук, за да поиска своя дял. Беше дошъл пешком от гарата. Отвори му верният ми Лал Чоудар, който вече не е между живите. Морстън и аз не постигнахме споразумение как да си поделим съкровището и си разменихме несдържани слова. В пристъп на гняв Морстън скочи от креслото си, но изведнъж притисна ръка отляво на гърдите, лицето му посивя и той падна назад, като си удари главата в ръба на ковчежето със съкровището. Наведох се над него и за свой ужас установих, че е умрял… Дълго време стоях в полуунес и се чудех какво да правя. Най-напред, разбира се, помислих да потърся помощ, но трябваше да си призная, че съществуваше голяма вероятност да ме обвинят в убийство. Смъртта настъпи докато се препирахме, а и дълбоката рана на главата не говореше в моя полза. При това едно официално разследване нямаше да мине, без да излезе наяве съществуването на съкровището, а аз особено много държах да го запазя в тайна. Морстън ми каза, че жива душа не знае къде е отишъл. Реших, че няма причина и занапред да бъде другояче… Все още размишлявах по въпроса, когато вдигнах поглед и видях на прага слугата ми Лал Чоудар. Той се вмъкна в стаята, пусна резето и рече:
— Не се бойте, сахиб, никой няма да узнае, че сте го убили. Сега ще скрием трупа. Тайна запазена.
— Не съм го убил — казах аз. Лал Чоудар поклати глава и се усмихна:
— Всичко чух, сахиб. Чух как се карате, чух и удара. Но устата ми е запечатана. Цялата къща спи, да го отнесем двамата.
Това стигаше, за да се реша. Щом собственият ми слуга не вярваше в моята невинност, каква надежда имаше да се представя в добра светлина пред дванайсетте глупави служители от ложата на съдебните заседатели? Същата нощ двамата с Лал Чоудар се отървахме от тялото, а след няколко дни всички лондонски вестници пишеха само за тайнственото изчезване на капитан Морстън… От разказа ми разбирате, че едва ли имам вина в случая. Сбърках само в това, че скрих не само тялото, а и съкровището, като задържах и дела на Морстън. А сега се доближете, искам да ви кажа нещо на ухо. Съкровището е скрито в…
Тъкмо тогава изражението на лицето му страшно се промени. Гледаше като обезумял със зяпнала уста и викна с глас. който никога няма да забравя: „Не го пускайте вътре! За бога, не го пускайте!“ Двамата с брат ми се обърнахме към прозореца отзад, в който баща ни се взираше. От тъмнината бе изникнало едно лице. Видяхме побелелия връх на носа, притиснат към стъклото. Лицето беше космато и брадато, в погледа се четеше безумие и жестокост, той излъчваше непресторена злост. Двамата с брат ми хукнахме към прозореца, но докато стигнем до там, човекът изчезна. Когато се върнахме при баща си, главата му бе отпусната, а сърцето вече не биеше… Същата вечер претърсихме градината, но не открихме следи от неканения гост. Само в лехата под прозореца имаше отпечатък от стъпка. Ако и това не бяхме намерили, щяхме да си помислим, че безумното свирепо лице е плод на въображението ни. Скоро обаче получихме едно още по-, изумително доказателство, че около нас действуват тайнствени сили. На сутринта завариха прозореца в стаята на баща ни отворен, шкафовете и сандъците бяха преровени, а върху гърдите на мъртвеца имаше забоден къс хартия, върху който бяха надраскани думите „Знакът на четиримата“. Изобщо не узнахме какво е това, нито кой е бил тайнст веният посетител. Доколкото можехме да съдим, нищо от имуществото на баща ни не беше откраднато въпреки претърсването. Естествено двамата с брат ми свързахме това странно произшествие със страховете, които обсебваха баща ни приживе, но все още цялата работа е пълна загадка за нас.
Дребният човек спря, за да запали отново чибука си, и известно време замислено пуши. Ние седяхме вглъбени и потълнати от необичайния разказ. Докато той накратко описваше смъртта на баща й, госпожица Морстън стана мъртвешки бледа и за миг се побоях, че ще припадне. Тя обаче се съвзе с чашата вода, която й сипах от гарафата, изработена от венецианско стъкло, оставена на близката масичка. Шерлок Холмс се облегна на креслото с унесен вид, прикрил с клепачи святкащите си очи. Когато го погледнах, веднага си спомних как същия този ден той оплакваше горчиво скуката на битието. Сега поне му бе предоставен проблем, до немай-къде подлагащ на изпитание неговата прозорливост. Господин Тадиъс Шолто местеше погледа си от единия на другия и явно се гордееше с впечатлението, което бе направил с разказа си, а после продължи да говори, като сегиз-тогиз дръпваше от наргилето:
— Както можете да си представите, двамата с брат ми много се развълнувахме от думите на баща ни за съкровището. Седмици и месеци наред копахме навсякъде из градината, но не намерихме нищо. Влудязаше ни мисълта, че мястото на укриването беше на езика на баща ни в мига, когато умря. Можехме да съдим за великолепието на изчезналото богатство по диадемата, извадена от него. Бартоломю и аз имахме известни спорове по въпроса. Перлите явно бяха с голяма стойност и той не желаеше да се разделя с тях — между нас казано, брат ми притежава част от бащините ми наклонности. Той си мислеше също, че ако се разделим с диадемата, може да плъзнат слухове и накрая да ни сполети беда. Успях единствено да го убедя, че трябва да открия адреса на госпожица Морстън, за да и изпращам извадените перли една по една през определени периоди, така че тя никога да не страда от лишения.
— Чудесно сте го намислили — каза искрено нашата спътничка. — Много ви благодаря.
Дребният човек се възпротиви, като размаха ръка и каза:
— Ние бяхме ваши попечители, поне така го схващах аз, макар че брат ми Блртоломю не го виждаше точно в тази светлина. Понеже бяхме доста заможни, лично на мене повече не ми трябваше. При това щеше да бъде свидетелство на много лош вкус да се отнесем към една млада дама по такъв подъл начин. Разликата в мненията ни с брат ми стигна дотам, че предпочетох да си потърся квартира, затова напуснах Пондичери Лодж, като взех двамата слуги — стария кхид-матгар и Уилямс. Вчера обаче узнах, че се е случило събитие от особена важност. Съкровището било намерено. Веднага изпратих писмо на госпожица Морстън, а сега ни остава само да отидем в Норуд и да поискаме нашия дял. Снощи изложих своите възгледи на брат си, така че гой ще ни очаква, колкото и да не сме добре дошли.
Господин Тадиъс Шолто спря да говори и започна да се върти на разкошната табуретка. Ние мълчахме, защото мислите ни бяха привлечени от новата насока, в която се развиваше тази загадъчна история. Холмс пръв скочи на крака.
— Справили сте се отлично, сър, от начало до край — каза той. — Може би ще успеем да ви се отблагодарим поне малко, като осветлим някои от все още неясните за вас неща. Но както току-що спомена госпожица Морстън, стана късно и ще е най-добре незабавно да се заемем с въпроса.
Новият ни познайник нави извънредно старателно тръбицата на наргилето и измъкна иззад една завеса много дълга, украсена с галони връхна дреха с астраганена яка и маншети. Закопча се добре, независимо че вечерта бе извънредно душна, и довърши тоалета си, като си сложи шапка от заешка кожа с наушници, така че от него се виждаше само живото му слабо лице.
— Здравето ми е доста крехко — подхвърли той, докато вървяхме по коридора. — Налага се да се пазя като рохко яйце.
Файтонът ни чакаше отвън — явно планът бе предварително уточнен, защото кочияшът веднага потегли с голяма скорост. Тадиъс Шолто говореше непрекъснато, с глас, извисяващ се над трополенето на колелата.
— Бартоломю е умен мъж — каза той. — Знаете ли как е открил местоположението на съкровището? Стигнал до извода, че то е някъде в къщата, затова изчислил кубатурата на всички помещения и направил измервания, за да не му убегне нито инч. Между другото установил, че височината на сградата е седемдесет и четири фуга. но като събрал височините на стаите по етажите и взел под внимание междинното пространство, което определил със свредел, общият сбор не надхвърлял седемдесет фута. Значи се губели четири фута. Можело да бъдат само при покрива. Тогава избрал най-високата стая. пробил голяма дупка в мазилката и летвите на тавана и тутакси попаднал на малко зазидано таванче, за чието съществуване никой не подозирал. В средата, положено върху две греди, било ковчежето със съкровището. Брат ми го свалил през дупката и го оставил в стаята. Смята, че скъпоценните камъни могат да се оценят на не по-малко от половин милион лири стерлинги.
Лошият вкус води до престъпление (фр.). Б. пр.
Като чухме тази астрономическа цифра, ние се спогледахме изумени. Успеехме ли да защитим правата на госпожица Морстън, от бедна гувернантка тя щеше да се превърне в най-богатата наследница в Англия. Положително един истински верен приятел би се зарадвал на такава вест, но за мой срам трябва да си призная, че самолюбието обсеби душата ми, а сърцето ми натежа като камък. Със заекване изрекох няколко нескопосни думи, за да я поздравя, а после останах угнетен, с наведена глава и глух за брътвежите на новия ни познайник. Явно той представляваше типичен случай на ипохондрик и аз бегло долавях, че изрежда безкраен низ от симптоми, като иска да разбере съставките и приложението на безброй целебни пенкилери, някои от които носеше в кожена кутийка в джоба си. Искрено се надявам, че той не е запомнил нито един от отговорите, които му дадох онази вечер. Холмс твърди, че е чул как го уверявам каква опасност се крие във вземането на повече от две капки рициново и как същевременно съм му препоръчал големи дози стрихнин като успокоително средство. Във всеки случай наистина изпитах облекчение, когато файтонът се разтърси, спря и кочияшът скочи да отвори вратата.
— Пред вас. госпожице Морстън, е Пондичери Лодж — каза Та-диъс Шолто, като й подаваше ръка да слезе.