Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sign of Four, 1890 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина
- Лека корекция
- Борислав(2006)
- Източник
- dubina.dir.bg
Издание:
Артър Конан Дойл
Избрани произведения в три тома
Рецензент и съставител: Красимира Тодорова
Том първи
Етюд в червено. Знакът на четиримата
Повести
Преведе от английски: Огняна Иванова, 1990
Художник на корицата и оформление: Христо Жаблянов, 1990
Редактор: Красимира Абаджиева
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Методи Андреев
Коректор: Мая Халачева
Красимира Тодорова, издател 1990
Код 11
95376
6126-18-90
Английска. Първо издание. Изд. номер 1935.
Дадена за набор м. II.1990 г.
Подписана за печат м. VII.1990 г.
Излязла от печат м. VIII.1990 г.
Формат 16/60 х 90
Печати коли 15. Изд. коли 15. Усл. печ. коли 14,02. Цена 3,80 лева.
Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София
Държавна печатница „Георги Димитров“
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Знакът на четиримата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Знакът на четиримата | |
The Sign of the Four | |
Корица на изданието от 1892 г. | |
Автор | Артър Конан Дойл |
---|---|
Създаване | февруари 1890 г. Великобритания |
Първо издание | 1890 г. Англия |
Оригинален език | английски |
Жанр | Детективско-приключенски |
Вид | роман |
Поредица | Шерлок Холмс |
Предходна | Етюд в червено – роман |
Следваща | Приключенията на Шерлок Холмс – сборник |
Знакът на четиримата в Общомедия |
„Знакът на четиримата“ (на английски: The Sign of the Four) е вторият роман на Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1890 година.
Сюжет
Към Шерлок Холмс за помощ се обръща госпожица Мери Морстън. Тя иска да разбере мистериозната верига от събития, които са започнали отдавна и продължават до наши дни.
Преди 10 години в Лондон в отпуск е дошъл баща ѝ; капитан Морстън. Той е работил в охраната на затвора за каторжници, който се намира на Андаманските острови. Когато Мери е отишла в хотела, се оказва, че нейният баща е излязъл някъде привечер, и повече никой не го е видял. Полицията не е могла да издири капитан Морстън, а и неговият приятел, майор Шолто, който е живял в Англия, също не е могъл да помогне на разследването.
Четири години след изчезването на Морстън някой неизвестен обявява във вестник, че е намерил адреса на Мери. Скоро тя започва да получава прекрасни перли, по една перла всяка година. Госпожица Морстън е получила писмо, с което е поканена на среща, придружена от двама приятели. Холмс и Уотсън ѝ предлагат да я съпроводят.
По пътя към мястото на срещата Мери показва на Холмс странен документ, открит в хотелската стая, където е бил отседнал капитан Морстън, преди да изчезне. Това е план на някаква крепост, на който е написано „Знакът на четиримата“ и четири имена: Джонатан Смол, Махамед Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар.
Човекът, който е определил среща на госпожица Морстън, се оказва Тадеус Шолто, един от двамата сина на майор Шолто. Г-н Шолто разказва важни детайли от тази оплетена история...
След завръщането си от Андаманските острови, баща му, майор Шолто, е имал много неспокоен живот. Той е превърнал къщата си в истинска защитена крепост, и освен това се е боял до смърт от човек с дървен крак. Веднъж дори майорът е стрелял по еднокрак мъж, който се е оказал мирен търговец. Но когато Шолто-старши получава кратко писмо от Индия, е поразен от мозъчен удар.
Малко преди смъртта си майор Шолто казва на синовете си, че той и неговият приятел, капитан Морстън, са станали собственици на огромно богатство. Но когато Морстън е дошъл при Шолто за своята част от съкровището, приятелите са се скарали. По време на разпрата Морстън е починал от сърдечен удар в кабинета на Шолто, и майорът, с помощта на слугите си, тайно го е погребал. Поради това нито госпожица Мери, нито полицията, са намерили изчезналия Морстън. Умиращият Шолто е искал да каже на синовете си мястото, където е съкровището, но изведнъж вижда в прозореца грубо, брадясало и много загоряло лице на някакъв мъж. Майорът диво изкрещява от страх и умира, без да успее да каже нещо.
Осъзнавайки колко несправедливо майорът е постъпил с дъщерята на приятеля си, Тадеус Шолто решава анонимно да ѝ помогне. Той е бил този, който е изпращал на Мери перли, за да може да ги продаде и да не живее в бедност. След смъртта на майор Шолто синовете му няколко години търсят съкровището. Първоначално те са претърсили цялата градина, а след това са започнали да изследват всеки сантиметър от дома си. Скоро братята намират замаскирана мансарда, в средата на която има ковчеже, пълно със скъпоценни камъни. Предварителните сметки показват, че стойността на това съкровище представлява огромна сума, не по-малка от 500 000 британски лири.
Тадеус Шолто предлага на Мери Морстън да отидат при брат му Бартоломю, и да опитат честно да разделят намереното съкровище. Но когато те пристигат в къщата, оказва се, че Бартоломю Шолто седи мъртъв в кресло в заключена отвътре стая, а ковчежето с ценностите е изчезнало. Холмс веднага започва разследване. Той установява, че е имало двама престъпници. Един се е изкачил през покрива и таванското помещение и е убил Бартоломю Шолто с отровна стреличка в областта на шията. А след това в стаята по въже е влязъл главният престъпник – човек с дървен крак на име Джонатан Смол. Пристигналият на местопроизшествието полицейски инспектор Атълни Джоунс не вярва на заключенията на Холмс. Инспекторът обвинява Тадеус Шолто за убийството на брат му и го арестува.
Холмс забелязва, че единият от престъпниците е бил изцапал краката си с катран. С помощта на специално обучени кучета Холмс и Уотсън се опитват да проследят престъпниците, но кучето ги води само до кей на брега на река Темза. Разпитвайки една намираща се наблизо жена, Холмс открива, че наистина е имало човек с дървен крак. Той наел парния катер на съпруга на жената и е тръгнал нанякъде.
Връщайки се на Бейкър Стрийт, Холмс предлага Уотсън да установят кой е съучастникът на Джонатан Смол. Съпоставяйки фактите (по-специално – малка следа от бос крак и стрелба с отровни стрелички) Холмс посочва, че съучастникът на Смол е абориген от Андаманските острови.
Холмс започва да търси парния катер „Зора“, с който са избягали престъпниците. Малка група от бездомни момчета, които понякога помагат на Холмс, се впускат из всички кейове на река Темза в района на Лондон, но катерът го няма никъде.
Уотсън посещава госпожица Мери Морстън и ѝ разказва подробности от разследването, което води Холмс. Уотсън чувства, че е много влюбен в Мери, но не ѝ казва за това. Той разбира, че когато намерят съкровището, госпожица Морстън ще се превърне в една от най-богатите девойки в Англия. И едва ли Мери ще иска да се омъжи за него, скромния пенсиониран лекар.
Междувременно полицейското разследване се проваля напълно. Тадеус Шолто доказва своята невинност, и инспектор Джоунс е принуден да потърси помощ от Холмс. A Шерлок Холмс все пак успява да разгадае къде се крие катерът на Смол. Холмс предполага, че „Зора“ се намира в един от доковете за ремонт и скоро Холмс го намира.
Холмс предлага на Джоунс засада на реката, близо до доковете, където се намира „Зора“. Полицейският катер започва да преследва кораба с престъпниците, и Холмс и Уотсън виждат на палубата Смол и неговия помощник, който наистина се оказва много дребен дивак. Дивакът „стреля“ със своята тръба в посока на полицейския кораб, а в отговор Холмс и Уотсън го убиват с изстрели от револверите си. Акостирайки на брега, Смол се опитва да избяга, но затъва в блатото, и е арестуван от полицията.
Уотсън моли инспектор Джоунс да му даде възможност лично да предаде ковчежето със съкровището на госпожица Морстън. Но когато пристига при Мери, Уотсън отваря сандъчето и открива, че скъпоценностите са изчезнали. Осъзнавайки, че сега между него и Мери няма пречка под формата на огромно богатство, Уотсън предлага на госпожица Морстън да се омъжи за него. И Мери с радост приема.
Уотсън се връща на Бейкър Стрийт, където го очакват Холмс заедно с арестувания Смол, и им казва за липсващото съкровище. Смол се смее злорадо и признава, че е хвърлил всички скъпоценности в Темза, за да не попаднат в децата на капитан Морстън и майор Шолто. Холмс е категоричен, че Смол не е убил Бартоломю Шолто и предлага на престъпника честно да разкаже всичко.
...Преди много години Смол е служил в Индия, но не след дълго е освободен от армията заради инвалидност (крокодил е отхапал крака му, докато е плувал в реката). По време на поредния бунт срещу британското правителство той се оказва в крепостта в град Агра. Двама подчинени нему индуски войници му предлагат да убият и оберат богат пратеник на раджата, някой си търговец Ахмед. Този търговец, който е придружаван от брата на единия от индийците, иска да се скрие в крепостта ковчеже, в което има много скъпоценни камъни, принадлежащи на раджата. Смол и съучастниците му са убили търговеца, взели са и са скрили съкровището, но друг служител на раджата ги е проследил и е съобщил за престъплението. Тримата индуси и Смол са осъдени на доживотна каторга и са изпратени на Андаманските острови.
След няколко години лишаване от свобода Смол решава да потърси помощ от майор Шолто и неговият приятел, капитан Морстън. Той им обещава да им даде част от съкровището, но в замяна офицерите трябва да помогнат на Смол и съучастниците му да избягат от Андаманските острови. Смол е нарисувал план, къде е било скрито съкровището, и го е подписал със „Знака на четиримата“.
Шолто и Морстън са измамили Смол. Майорът е взел ковчежето и е заминал в Англия, а след известно време и капитан Морстън също напуска Андаманските острови. В своята безкрайна ярост от това предателство Смол се заклева да им отмъсти.
Случайно помагайки на един от местните аборигени на име Тонга, Смол се сприятелява с него. Смол успява да избяга: той разбива главата на пазача със своя дървен крак и с помощта на лодката на Тонга отплават. След като се оказва в Англия, Смол се опитва да влезе в стаята, където умира Шолто. Но майорът, като вижда лицето на човека, който някога е предал, е починал от уплаха.
Когато Смол научва, че синовете на Шолто са намерили съкровището, той решава да ги ограби. Тонга влиза в стаята през покрива, убива Бартоломю Шолто с отровна стрела и пуска въже през прозореца, по което е влязъл Смол. Скривайки се с катера „Зора“, Смол е планирал да достигне до голям параход и да отплава за Бразилия.
След това признание полицията отвежда Смол, а Уотсън казва Холмс, че е решил да се ожени за Мери Морстън, и че най-вероятно Уотсън скоро ще напусне апартамента на Бейкър Стрийт. В отговор Холмс казва, че може само да се подчини на тези обстоятелства. Приятелите си казват сбогом...
„ | – Подялбата ми се вижда малко несправедлива – подхвърлих аз. – Вие свършихте всичката работа. Благодарение на това аз се сдобивам със съпруга, Джоунс се кичи със слава, а какво остава за вас?
– За мене все още остава кокаинът – каза Шерлок Холмс. И протегна дългата си бяла ръка към флакона. |
“ |
Адаптации
Година | Наименование на филма | Страна | Режисьор | Холмс | Уотсън |
1913 | Sherlock Holmes Solves the Sign of the Four | САЩ | Лойд Лонерган | Хари Бенъм | Чарлз Гън |
1923 | The Sign of Four | Великобритания | Морис Елвей | Ейли Норууд | Артър Кулин |
1932 | The Sign of Four | Великобритания | Греъм Кътс | Артър Уонтър | Йън Хънтър |
1968 | The Sign of Four | Великобритания | Уилям Стърлинг | Питър Кушинг | Найджъл Сток |
1974 | Das Zeichen der Vier (Le signe des quatre) | Франция/ФРГ | Джийн-Пиер Декур | Ролф Бекер | Роже Люмон |
1983 | The Sign of Four | Великобритания | Дезмънд Дейвис | Йън Ричардсън | Дейвид Хийли |
1983 | Sherlock Holmes and the Sign of Four (анимация) | Австралия | Йън Макензи, Алекс Никълъс |
Питър О'Тул (глас) | Ърл Крос (глас) |
1983 | Приключенията на Шерлок Холмс и Доктор Уотсън: Съкровището на Агра | СССР | Игор Маслеников | Василий Ливанов | Виталий Соломин |
1987 | The Sign of Four | Великобритания | Питър Хамънд | Джеръми Брет | Едуард Хардуик |
1991 | The Crucifer of Blood | САЩ | Фрейзър Кларк Хестън | Чарлтън Хестън | Ричард Джонсън |
2001 | The Sign of Four | Канада | Родни Гибънс | Мат Фрауър | Кенет Уелш |
2005 | Neekkam | Индия | Бижу Висванат | неизвестен | неизвестен |
2013 | The Sign of Three (епизод от сериала „Шерлок“) | Великобритания | Колм Маккарти | Бенедикт Къмбърбач | Мартин Фрийман |
2013 | Камень, ножницы, бумага (епизод от ТВ сериал) [1] | Русия | Андрей Кавун | Игор Петренко | Андрей Панин |
Вижте също
Източници
- The Sign of Four, The Birmingham Weekly Mercury (2 август 1890), 1; (9 август 1890), 1; (16 август 1890), 4; (23 август 1890), 2; (30 август 1890), 3; (6 септември 1890), 2; (13 септември 1890), 2; (20 септември 1890), 3.
- The Sign of Four, The Bristol Observer (17 май 1890), 1; (24 май 1890), 1; (31 май 1890), 1; (7 юни 1890), 1; (14 юни 1890), 1; (21 юни 1890), 1; (28 юни 1890), 1; (5 юли 1890), 1. illus.
- The Sign of Four, The Hampshire Telegraph and Sussex Chronicle [Portsmouth] (5 юли 1890), 9; (12 юли 1890), 9; (19 юли 1890), 9; (26 юли 1890), 9; (2 август 1890), 9; (9 август 1890), 9; (16 август 1890), 9; (23 август 1890), 9; (30 август 1890), 9.
- The Sign of the Four, Lippincott's Monthly Magazine (London), 45, No. 266 (February 1890), 145 – 223. Illustration by H.D. (Herbert Denman).
- The Sign of Four, Illustrated by Dan Smith. New York World, Sunday magazine (5 януари 1908), 9. (The Ten Greatest Detective Stories Ever Written. Each Retold in a Page)
- The Sign of Four, Illustrated by Frederick R. Reinert. Police Stories (Police Pub. Co., New York), 4, No. 4 (April 1926), 10 – 13, 64, 66, 68; cont'd.
- The Sign of the Four, The Providence Sunday Journal (16 февруари 1890), 13 – 14; (23 февруари 1890), 13 – 14.
- The Sign of Four, Tit Bits, 23 (29 октомври 1891), 61 – 62; (5 ноември 1892), 79 – 80; (12 ноември 1892), 97 – 98; (19 ноември 1892), 115 – 116; (26 ноември 1892), 133 – 134; (3 декември 1892), 151 – 152; (10 декември 1892) 179 – 180; (17 декември 1892), 197 – 198; (24 декември 1892), 216; (31 декември 1892), 233 – 234; (7 януари 1892), 251 – 252.
|
|
ГЛАВА 10
КРАЯТ НА ОСТРОВИТЯНИНА
На обеда беше весело. Поискаше ли, Холмс можеше да разказва извънредно увлекателно и сега стори тъкмо това. Явно беше в приповдигнато настроение. Не го бях виждал чак толкова занимателен. Говореше, без да спира, на най-различни теми — за миракълите, за средновековната керамика, за цигулките „Страдивариус“, за будизма в Цейлон и за военните кораби на бъдещето — и всяко нещо представяше така, сякаш специално го бе изучавал. Ведрият му хумор бележеше излизането от доскорошната тежка депресия. Оказа се, че Атълни Джоунс е общителна личност в часове на отмора — отнесе се към обеда като истински бонвиван. Аз самият се чувствувах окрилен от мисълта, че начинанието ни е към своя край, и се заразих донякъде от веселото настроение на Холмс. По време на обеда никой от нас не спомена случая, който ни беше събрал.
[# Средновековни религиозни драми в стихове. Б. пр.]
Когато масата бе вдигната, Холмс погледна часовника си и напълни три чаши с портвайн.
— Да пием за успеха на малката ни група — каза той. трябва да тръгваме вече. Имате ли револвер, Уотсън?
— В писалището си държа стария револвер от армията.
— Добре ще направите да го вземете. Не е лошо да сме подготвени. Виждам, че кабриолетът е пристигнал. Поръчах го за шест и половина.
Докато стигнахме Уестминстърския пристан, мина седем часът. Катерът вече ни очакваше. Холмс го огледа критично.
— Има ли някакъв знак, че е на полицията?
— Да, зеленият фенер отстрани.
— Тогава го махнете.
Направиха тази дребна промяна, качихме се на борда и отвързаха въжетата. Джоунс, Холмс и аз седнахме на кърмата. Имаше един мъж на руля, втори се занимаваше с парната машина, а двама едри полицейски инспектори стояха на носа.
— Накъде? — попита Джоунс.
— Към Тауър[1]. Поръчайте им да спрат срещу дока на Джейкъбсън.
Моряците явно бяха много чевръсти. Плъзнахме се като стрела покрай редиците натоварени шлепове, сякаш те стояха на едно място. Холмс доволно се усмихна, когато задминахме един речен параход и го оставихме далеч зад нас.
— Нищо не може да ни избяга по реката — каза той.
— О, едва ли. Но са малко катерите, по-бързи от нашия.
— Ще трябва да настигаме „Зора“, а тя има славата на клипер. Ще ви кажа какво е положението, Уотсън. Нали си спомняте колко се подразних, че ни пречи такава дреболия?
— Да.
— Тогава дадох пълна почивка на съзнанието си, като се залових усилено с химически анализи. Един от нашите велики държавници е казал, че залавянето с друга работа е най-добрата почивка. И е прав. Щом успях да разтворя въглеводорода, което ми беше целта, аз се върнах към историята с братята Шолто и отново премислих всичко. Хлапаците обиколиха реката надлъж и нашир, но резултат нямаше. Катерът нито се намери на някой вълнолом или пристан, нито се завърна. И все пак едва ли го бяха потопили, за да заличат следите си, макар че и такава хипотеза можеше да излезе вярна, ако не се докажеше нищо друго. Знаех, че долното коварство не е съвсем чуждо на въпросния Смол, затова пък не смятах, че е способен да извърши каквото и да е действие, предполагащо поначало изтънченост и хитрост. Това обикновено е продукт на по-голяма образованост. Тогава си спомних, че тъй като Смол положително бе прекарал известно време в Лондон — имаме сведения, че непрекъснато е наблюдавал Пондичери Лодж, — едва ли е успял да замине мигновено, защото ще му е нужно време, макар и ден, за да си подготви нещата. Поне такава беше равносметката на вероятностите.
— Малко неиздържано ми се вижда — подхвърлих аз. — По-скоро си е уредил нещата още преди да се е заловил с това начинание.
— Не, едва ли е така. Бърлогата му представлява твърде ценно убежище в случай на нужда и той не би я изоставил, докато не реши, че може да мине и без нея. Порази ме обаче друго предположение. Сигурно Джонатан Смол е усещал, че необичайният външен вид на другаря му, както и да го е предрешил, ще бъде храна за приказки и не е изключено да се свърже с Норудската трагедия. Достатъчно е умен, за да се досети за това. Те са тръгнали от главната си квартира под прикритието на мрака и биха искали да се завърнат преди светлината на деня. Според госпожа Смит е минавало три часът, когато са взели катера. След час-два се е развиделило напълно и хората са започнали да излизат. Затова си казах, че сигурно не са отишли много далече с катера. Платили са добре на Смит да си държи езика зад зъбите, уговорили са се за катера му, та да избягат накрая с него, и са се скрили в квартирата си със съкровището. Преспали-са там две нощи, за което време са се ориентирали как гледат на случая вестниците, и ако се беше появило нещо подозрително, щяха да се промъкнат под прикритието на тъмнината до някой кораб в Грейвзенд или Даунс[2], където несъмнено са си били уредили да отплават за Америка, сиреч за колониите.
— А катерът? Не може и него да са взели в квартирата си.
— Разбира се. Реших, че катерът не е далече, макар да е станал невидим. Тогава се поставих на мястото на Смол и разгледах въпроса така, както би го разгледал човек с неговите възможности. Най-вероятно беше той да сметне, че и прибирането на параходчето, и оставянето му на пристан лесно ще го изложат на преследване, ако полицията наистина попадне на следа. Как тогава би могъл да скрие катера и все пак да го има подръка, щом му потрябва? Чудех се какво бих сторил самият аз в такова положение. Заключих, че има един-единствен изход: щях да оставя катера в някоя строителна или ремонтна работилница с указание за някаква нищожна поправка. После щях да го прибера някъде в хангар или док, за да бъде скрит на сигурно място, откъдето мога да го измъкна бързо за няколко часа.
— Изглежда много просто.
— Тъкмо тези най-прости неща имат свойството най-лесно да се изплъзват от вниманието. Както и да е, сметнах, че трябва да проверя предположението си. Веднага облякох безобидните моряшки дрехи и тръгнах да разпитвам по доковете. Петнайсет пъти ударих на камък, но на шестнайсетия — при Джейкъбсън — научих, че „Зора“ е оставен в дока преди два дни от човек с дървен крак с молба да се оправи някаква дреболия на кормилото. — „Нищо му няма на кормилото — каза майсторът. — Ей там е катерът, оня с червените ивици.“ В същия миг, не щеш ли, иде Мордекай Смит, изчезналият собственик. При това доста пиян. Аз естествено нямаше да го позная, ако не викаше името си и името на катера. — „Да е готово в осем часа — каза той. — Точно в осем и нито минутка по-късно. Има двама господа, дето не могат да чакат.“ Явно му бяха платили добре, понеже имаше куп пари и пръскаше шилинги наляво и надясно. Известно време вървях подире му, докато не се пъхна в някаква кръчма, и тогава се върнах в дока. Срещнах по пътя един от моите хлапаци и го оставих да наблюдава катера. Ще стои до реката и ще ни даде знак с кърпичка, когато отплават. Ще ги дебнем, без да акостираме, така че би било странно да не заловим и хората, и съкровището.
— Планът ви е доста добре обмислен, стига хората да са търсените — каза Джоунс. — Но ако работата беше в мои ръце, щях да пратя група полицаи в дока на Джейкъбсън. за да ги арестуват с пристигането.
— Което никога нямаше да сгане. Това приятелче Смол е много хитро. Непременно ще изпрати човек да провери какво става и ако види нещо подозрително, ще се спотайва още седмица.
— Можехте обаче да проследите Мордекай Смит, за да ви отведе до скривалището им — казах аз.
— В такъв случай щях да си изгубя целия ден. Вероятността Смит да знае къде живеят е едно на сто… Щом има пиене и му плащат добре, защо те им задава въпроси? Те му съобщават по човек какво да прави. Не, обмислих всякакви ходове, този е най-добрият.
[# Название на британската колония, от която се оформят първите 13 шата на САЩ. Б. пр.]
Докато се водеше разговорът, полицейският катер се носеше като стрела под мостовете, които прехвърлят Темза. Минахме край Сити, когато последните лъчи на слънцето позлатиха кръста върху кубето на Сейнт Пол. Стигнахме Тауър по здрач.
— Това е докът на Джеикъбсън — каза Холмс и посочи гората от мачти и платна от страната на Сърн. — Тук ще плаваме бавно нагоре-надолу под прикритието на тази редица лихтери[3] — обясни Холмс, извади от джоба си бинокъл за нощно наблюдение и известно време се взира в брега. — Постът ми е на мястото си — рече накрая той. — но не се вижда да размахва кърпичка.
[# Исторически и административен център на Лондон]
— Не е ли по-добре да слезем малко по-надолу по течението и да ги причакаме там? — припряно подхвърли Джоунс.
Вече всички бяхме изгубили търпение, дори полицаят и огнярите, които нямаха почти никаква представа каква е работата.
— Нямаме право да разчитаме, че ще стане точно така — отвърна Холмс. — Вероятността да не се спуснат по течението е десет на сто, но не можем да бъдем сигурни. Оттук виждаме входа към дока, а оттам едва ли ни различават. Нощта обешава да бъде ясна и достатъчно светла. Трябва да стоим където сме сега. Гледайте каква върволица от хора осветяват газовите фенери.
— Излизат след работа в дока.
— Мърляви разбойници, но сигурно всеки от тях носи искрица безсмъртие. Макар да не си личи по външния вид. В тези неща няма вероятноста Странна загадка е човекът!
— Някои наричат това душа, скрита в животинско тяло — подметнах аз.
— Уинуд Рийд е много вещ по въпроса — каза Холмс. — Отбелязва. че ако индивидът е неразрешим ребус, то като част от човечеството той се превръща в непроменлива величина. Например никога няма начин да се предвиди със сигурност как би постъпила една личност, но може отлично да се определи какво биха направили в случая повечето хора. Индивидите се различават, но процентите остават постоянни. Така твърди статистиката. А, като че ли виждам кърпичка. Точно така, размахва се нещо бяло.
— Да. Това е „Зора“. Той тръгва, добре го виждам — извиках аз.
— А ето го и „Зора“! — възкликна Холмс. — Носи се като нечиста сила. Пълен напред, човече — нареди той на машиниста. — Плаваш подир катера с жълтия фенер. Кълна се, че никога няма да си го простя, ако ни се изплъзнат!
[# priori — Предварително от на пред]
Катерът се бе измъкнал незабелязано през входа на дока покрай два-три по-малки плавателни съда, така че преди да го забележим. вече се носеше с пълна пара. Сега летеше със страшна скорост по течението близо до брега. Джоунс мрачно погледна „Зора“ и поклати глава:
— Много бърз катер. Съмнявам се. че ще го настигнем.
— Трябва да го настигнем! — извика Холмс, стиснал зъби. — Пълнете пещта, огняри! Използувайте всички възможности! Трябва да ги пипнем, дори ако заради това се подпалим!
Вече бяхме доста близо до „Зора“. Пещите бумтяха, а мощните машини съскаха и дрънчаха като голямо метално сърце. Високият издаден нос пореше спокойните речни води и вдигаше големи вълни вляво и вдясно от борда. Всеки тътен на машините тласкаше напред катера, който се разтърсваше като живо същество. На носа имаше голям фенер, хвърлящ ветрилообразно дълъг, треперлив сноп жълта светлина. Точно пред нас по размътената тъмна вода си личеше къде е „Зора“, а завихрената пяна подире му показваше с каква голяма скорост се движи. Стрелкахме се покрай шлепове, параходи, търговски кораби, лавирахме, плавахме подир един съд, заобикаляхме друг. От тъмнината ни подвикваха гласове, но „Зора“ се носеше като мълния, а ние следвахме току подире й.
— Хвърляйте въглища, момчета, хвърляйте въглища! — извика Холмс. като надзърна в машинното отделение и на ярките отблясъци от трюма орловите черти на развълнуваното му лице рязко изпъкнаха. — Колкото повече пара. толкова по-добре!
— Струва ми се, че малко се доближихме — подхвърли Джоукс, вперил очи в „Зора“.
— Според мен няма съмнение — потвърдих аз. — Ще се изравним след няколко минути.
В този миг обаче съдбата се оказа неблагосклонна и един влекач-за който бяха вързани три шлепа, ни попречи, като се намести между нас и „Зора“. Избегнахме сблъскването само зашото кормчията бързо намали хода, а докато заобиколим и отново поемем напред, „Зора“ се бе отдалечил на не по-малко от двеста ярда. Сега обаче не се губеше от погледа, защото тъмният мъглив сумрак се превръщаше в ясна звездна нощ. Парните котли на нашия катер бяха нажежени до немай къде и крехкият корпус вибрираше и скърцаше под напора на свирепата сила, която ни тласкаше напред. Минахме като стрела през Пулм после край Уестиндийските докове, спуснахме се по дългия Детфопдски капал, заобиколихме остров Догс и отново излязохме на Темза. Сега голямото петно пред нас се превръщаше в ясно очертания строен корпус на „Зора“. На светлината от прожектора, който Джоунс насочи нататък, отчетливо се различаваха фигурите на борда. На кърмата седеше човек, навел се над нещо черно, което държеше на скута си. До него имаше тъмна купчина, наподобяваща легнал човек. Синът на Смит стоеше на кормилото, а старият Смит, осветен от пещта, се бе съблякъл гол до кръста и хвърляше въглищата така. сякаш от това зависеше животът му. Отначало може би се бяха-съмнявали дали ги преследваме, но тъй като плавахме подире им, буквално повтаряйки всеки техен ход и завой, вече не можеше да има спор по въпроса. При Гринич бяхме на триста крачки зад тях. При Блакуол разстоянието се намали на не повече от двеста и петдесет крачки. По време на бурния си живот в най-различни страни много пъти бях участвувал в гонитбата на най-различни твари, но никога не бях изпитвал такова вълнение както при този безумен, светкавичен лов на човеци по Темза. Неотклонно ги настигахме, ярд подир ярд. В тишината на нощта се разнасяше пъхтенето и тракането на машините им. Мъжът стоеше все така сгушен на палубната кърма и размахваше ръце, сякаш вършеше нещо. като сегиз-тогиз премерваше с поглед разстоянието, което ни делеше. Непрекъснато се приближавахме. Джоунс извика на „Зора“ да спрат. Между нас можеха да се наместят не повече от четири лодки. И двата катера се носеха със страшна бързина. В тази част на реката бе пусто. На единия бряг се виждаха навяващите униние Плъмстедски блата, а на другия — низината Баркинг. Когато чу, че му подвикваме, мъжът от кърмата скочи и размаха заплашително юмруци, като ругаеше високо с дрезгав глас. Беше едър, силен човек и както стоеше разкрачен, забелязах, че десният му крак от края на бедрото до долу е заместен с дървен. В отговор на резките му, сърдити викове неподвижната купчина на палубата се размърда. Изправи се дребен чернокож човек, най-дребният, когото съм виждал, с голяма ръбеста глава и дълга, рошава и сплъстена коса. Холмс вече бе извадил револвера си, а при вида на разкривения дивак и аз побързах да измъкна моя. Съществото бе увито или в тъмно на цвят широко палто, или в одеяло и само лицето му се подаваше, но и то стигаше човек да не може да заспи от страх. За пръв път виждах черти с такъв дълбок отпечатък на скотство и жестокост. Малките очички пламтяха и бляскаха с някакава мрачна светлина, а дебелите му устни бяха разтеглени и дивакът се зъбеше и кряскаше по наш адрес с почти животинска ярост.
[# Част от Темза след Лондонския мост. Б. пр.]
— Ако вдигне ръка стреляйте — тихо нареди Холмс. Вече се намирахме на една лодка дължина от чуждия катер, почти се докосвахме до желаната цел. И досега двамата мъже са пред очите ми: осветен от нашия фенер, белият мъж, широко разкрачен, вика и сипе ругатни, а подлото джудже ни се заканва, оголило здравите си жълти зъби.
Добре, че ясно виждахме чернокожия. Както го гледахме, той измъкна от дрехата си късо, заоблено парче дърво, наподобяваше ученическа чертожна линия и я притисна към устните си. Двамата с Холмс стреляхме едновременно. Чернокожият се завъртя, размаха ръце. издаде хриплив вик и падна през борда в реката. Зърнах за сетен път сред пенестия водовъртеж на водите неговия зъл, заплашителен поглед. В същия миг еднокракият се хвърли върху руля и силно натисна лоста надолу, така. че катерът се насочи право към южния бряг, а ние префучахме само на няколко стъпки покрай кърмата. Тутакси завихме в същата посока, но другият катер вече почти наближаваше брега. Мястото беше диво и безлюдно, луната осветяваше безбрежни мочурища с локви застояла вода и туфи разлагаща се растителност. С глух екот катерът се блъсна в блатистия бряг, носът му се вдигна нагоре и водите заляха кърмата. Беглецът скочи на сушата, но дървеният му крак мигом потъна догоре в подгизналия нанос. Мъжът напразно се дърпаше и се гърчеше. Не можеше да пристъпи нито напред, нито назад. Закрещя, обзет от безсилна ярост, и обезумял, взе да тропа със здравия си крак, но независимо от усилията си постигна само това, че дървеният чукан потъна още по-дълбоко в лепкавата кал. Докато нашият катер застане успоредно на брега, мъжът вече бе заседнал така здраво, че едва като прехвърлихме въже през раменете му, успяхме да го измъкнем и го изтеглихме като някаква злокобна риба на борда. Мордекай Смит и синът му стояха намръщени в своя катер, но щом им наредиха, преместиха се доста смирено при нас. Извлякоха и „Зора“, като го вързаха на буксир за кърмата ни. На палубата на чуждия катер имаше масивно желязно сандъче, индийска изработка. Несъмнено същото, в което се намираше злощастното съкровище на семейство Шолто. Ключ нямаше, но като прехвърлихме сандъчето в малката ни каюта, видяхме, че е много тежко. Потеглихме бавно срещу течението и непрекъснато осветявахме с прожектора, но нямаше и следа от островитянина. Някъде в черното тинесто дъно на Темза лежат костите на този странник, посетил английския бряг.
— Погледнете — посочи Холмс дървения капак на люка, — на-смалко да не успеем с револверите!
И наистина, точно зад мястото, където стояхме, видях, че се е забила една от толкова добре познатите ни смъртоносни стрели. Сигурно беше префучала между двама ни в мига, когато стреляхме. Холмс я погледна с усмивка и сви рамене с присъщото му безразличие, но на мен, да си призная, ми прилоша при мисълта, че в тази нощ сме били на косъм от такава ужасна смърт.