Майкъл Муркок
Ето Човека! (14)

Четиринадесета глава

В синагогата бе прохладно и тихо, миришеше на тамян. Облечен в чиста бяла роба, която Мария му бе дала тази сутрин, той позволи на равините да го въведат в двора. И те, подобно на хората от града, не знаеха какво да правят с него, но поне бяха уверени, че не е обладан от зли духове.

От време на време той се оглеждаше с учудване или опипваше робата с изненада. Почти бе забравил за Мария.

— Във всеки един от нас се крие манията за месия, Карл — бе казала веднъж Моника.

Спомените му не бяха вече така пълни, ако това въобще бяха спомени, а не объркана игра на въображението.

— По това време в Галилея е имало десетки месии. Това, че Исус се е превърнал в мит и религия е една историческа случайност…

— Едва ли нещата са толкова прости, Моника.

Не бе нещо необичайно за равините да дават убежище на многобройните пророци, които кръстосваха Галилея, стига те да не бяха членове на някоя поставена извън закона секта.

Но този бе по-странен от останалите. Лежеше неподвижно, със замръзнало изражение на лицето, а от очите му, изпълнени с безкрайна мъка, се стичаха сълзи.

 

„Науката може да обясни «как», но никога не пита «защо» — чуваше той гласа на Моника. — Този въпрос няма отговор.“

— А кой иска да узнае отговора на такъв въпрос?! — сама се питаше тя понякога.

— Аз, представи си.

— Добре, тогава никога няма да го узнаеш.

 

 

Мръсник! Лъжец! Копеле!

Защо ли винаги са го унижавали така?

 

 

— Седни, синко — каза равинът. — Какво искаш да ни запиташ?

— Къде е Христос?

Не разбираха езика, на който им говори.

— Гръцки ли е? — запита един, но друг поклати глава.

Той се намръщи и се огледа с помътнял поглед.

— Уморен съм — каза той на техния език.

— Откъде идваш? — запита един от равините.

Той помълча и отвърна:

— Ха-олам хаб-бах…

Те се спогледаха.

— Ха-олам хаб-бах — повториха след него.

— Ха-олам хаб-бах. Ха-олам хаз-зех. Светът, който идва и светът, който е.

— Носиш ли ни послание? — каза един от равините. Този пророк бе толкова различен, толкова странен, сякаш бе истински пророк. — Послание?

— Не зная — отвърна пророка с пресипнал глас. — Трябва да си почина. Уморен съм. Мръсен съм. Извърших грях.

— Ела. Ще те нахраним и подслоним. Ще ти покажем къде да се изкъпеш и къде да се помолиш.

Слуги донесоха гореща вода и той се изми. Сресаха му брадата и косата и му подрязаха ноктите.

След това в килията, която бяха подготвили за него, му поднесоха богато угощение, но той почти не яде. И леглото със сламен матрак бе твърде меко за него. Отвикнал бе. Но не бе успял да си отдъхне в къщата на Йосиф и затова си полегна.

Спа лошо, често викаше насън, но равините, които слушаха отвън не можаха да разберат онова, което казва.

 

 

— Последното нещо, което бих си помислила е, че ще изучаваш арамейския, Карл. Нищо чудно, че ти…

 

 

Мой бяс и изкушение, моя страстна мечта… Разпятие мое… Моя любов и похот, моя нужда, храна, спасение… мой господар и роб, плът моя… и щастие, и разрушение…

О, за всички любовни мигове, които можех да имам, ако бях силен; за Ева и ония, които не искаха да приемат моята слабост; за всички награди в името на силата ми и всичко истинско, което ме прави силен, жадувам.

Това е последна ирония.

Най-вярната ирония — неизбежна и справедлива.

Само че тя не ми стига…

 

 

Карл Глогауър остана в синагогата няколко седмици. Прекарваше времето си в библиотеката, ровеше в пожълтените свитъци търсейки отговора на това, което го измъчваше. Но думите от Заветите, които в много случаи търпяха двояко тълкуване, само го объркваха. Нямаше нищо, за което да се хване, което да му покаже къде е сгрешил.

* * *

Това е комедия. Заслужавам ли такава участ? Няма ли никаква надежда? Никакво решение?

 

 

Равините се държаха на дистанция от него. Бяха го приели за свят човек. Гордееха се с пребиваването му в синагогата. Бяха уверени, че е избраник на Бога и чакаха търпеливо да им заговори.

Но пророка проговаряше рядко като произнасяше под носа си неразбираеми тиради на техния език примесени с неясни словосъчетания от неговия.

В Назарет хората не говореха почти за нищо друго, освен за него. Знаеха, че е някакъв родственик на Йосиф и той с гордост го потвърждаваше. И тъй като Йосиф бе от рода Давидов, смятаха и пророка за потомък на Давид. Всички се съгласиха, че това е важно предзнаменование.

Една събота той се появи в двора на синагогата и седна сред хората, дошли да се помолят.

Човекът, който четеше от свитъка се обърка и започна да го поглежда с крайчеца на окото.

Пророка седеше и слушаше с отсъстващо изражение.

Старейшината на равините, който го гледаше с объркване, даде знак да му предадат свитъка. Едно момче се завтече и постави свитъка в ръцете на пророка.

Пророка изненадано се втренчи в знаците по пергамента. След това изправи рамене и зачете с ясен глас, почти без следа от обичайния акцент. Четеше от книгата на Исайя.

Хората го слушаха с нараснало внимание.

„Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите, прати ме да оповестя освобождение на пленниците, и прогледване на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господна година“.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна, а очите на всички в синагогата бяха впити в Него.

Лука 4:12-18

Глогауър преустанови заниманията си със Заветите и започна да излиза по улиците и да заговаря хората. Отнасяха се към него с уважение, често търсеха съвета му, а той се стараеше да им помогне с каквото може.

Не се бе чувствал толкова добре от времето на първите си срещи с Ева.

Но този път бе взел твърдо решение да не губи.

Когато за първи път го поканиха за ръкополагане на болен той отказа, но веднъж, когато по думите на близките прецени, че очевидно се касае за хистерична слепота, той постави ръцете си на челото на болната жена и тя мигновено прогледна.

На следващия ден той видя Мария да пресича пазарния площад, водейки за ръка своето копеле. Глогауър се обърна и забърза към синагогата.