Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (8)

Осма глава
Слугата на Лудия бог

Веднага щом слязоха на пристанището в Симферапол, те продадоха малка част от съкровището за да закупят нови провизии и коне, а останалото предадоха на съхранение при един местен търговец, когото всички препоръчаха като човек, известен с достойнството и честността си из цяла Кримия. Не след дълго на хоризонта се появи и „Засмяното момиче“ и Хоукмун посрещна капитана, за да откупи мълчанието му относно историята на кораба с тъмните платна. След като си прибра багажа, включително и вързопа с подаръка на Ринал, той се качи на пленената гемия, където го чакаха Оладан и д’Аверк и тримата потеглиха с отлива. А все още объркания Кориантум остана да се възстановява при търговеца.

Повече от седмица черната гемия се носи оставена на волята на вълните и вятъра, докато накрая замря сред пълно безветрие. Хоукмун предполагаше, че се намират недалеч от тесния пролив, свързващ Черно с Азовско море, съвсем близо до град Керч, където е бил нает Кориантум.

Д’Аверк се излежаваше в хамака, който бе привързал между мачтите и от време на време се покашляше многозначително, за да изрази отегчението си. Оладан се бе покатерил в лястовичето гнездо и оглеждаше морската шир със зорък поглед, докато Хоукмун бродеше по палубата и се измъчваше от мисълта, че планът му ще се провали и той така и няма да узнае каква участ е сполетяла Изелда. Вече започваше да се съмнява, дали наистина пръстенът е нейният и да си повтаря, че вероятно в Камарг са изработени поне няколко подобни украшения.

После, една сутрин, на хоризонта се появи кораб, който приближаваше от северозапад. Оладан го забеляза пръв и извика Хоукмун на палубата. Дориан дотича и втренчи поглед напред. Може би това бе корабът, който очакваха.

— Слизайте долу — извика той. — Всички да слязат долу.

Оладан се спусна пъргаво по въжената стълба, а в същото време д’Аверк събра набързо хамака и го запокити в трюма. Тримата се спотаиха долу и зачакаха…

Измина близо час, преди да чуят глухия удар от сблъскването на двата корпуса, което им даде да разберат, че другият кораб се е изравнил с техния. Все още не знаеха дали не е някой пътуващ търговски кораб, доближил ги подтикван от най-обикновено любопитство.

Малко по-късно по палубата затропаха нечий обути в тежки ботуши крака, стигнаха чак до кърмата и се върнаха обратно. Настъпи тишина — човекът горе или бе влязъл в някоя кабина, или се бе изкачил на мостика.

Напрежението продължи да нараства, когато стъпките се появиха наново и този път се насочиха право към трюма.

Хоукмун забеляза някакъв силует да се надвесва над отворения люк и да се взира в мрака долу. Човекът изчезна за миг, после се появи отново и спусна въжена стълба. Още докато слизаше, Хоукмун се прокрадна безшумно към него.

Едва новодошлият стъпи на пода и Хоукмун го сграбчи с желязна хватка за гърлото. Противникът му се оказа човек с исполински размери, имаше огромна черна брада и сплъстена коса, а под пелерината от черна коприна носеше бронзов нагръдник. Той изпъшка от изненада и се завъртя, като повлече Хоукмун със себе си. Гигантът беше неимоверно силен. Пръстите му обхванаха китките на Хоукмун и ги парализираха.

— Бързо… помогнете да го хванем — извика Хоукмун, а приятелите му се нахвърлиха върху гиганта и го повалиха на пода.

Д’Аверк измъкна сабята си. Облечен в черната кожена ризница на гранбретански войн и със страховитата меча маска на лицето той изглеждаше като олицетворение на ужаса, когато опря острието в гърлото на огромния мъж.

— Името? — попита д’Аверк и гласът му изкънтя зад маската.

— Капитан Шагаров. Къде е моят екипаж? — исполинът се оглеждаше, очевидно изненадан от внезапната атака. — Къде са моряците ми?

— Искаш да кажеш — безумците, които изпращаше да грабят — намеси се Оладан. — Издавиха се всичките, с изключение на един, който ни разказа за твоя зловещ замисъл.

— Глупаци! — изруга Шагаров. — Та вие сте само трима. Нима смятате, че ще успеете да ме задържите в плен. Само да викна и отвън ще дойдат десетки избрани бойци.

— Вече се справихме веднъж с подобна пасмина, както сам забелязваш — отвърна, кискайки се, д’Аверк. — Нищо не пречи да повторим опита си.

За миг в очите на Шагаров блесна страх, сетне лицето му придоби непоколебим израз.

— Не ви вярвам. Хората, които плаваха с този кораб живееха за да убиват. Как сте могли…

— Е, могли сме — прекъсна го д’Аверк. Той извърна маската си към Хоукмун. — Какво ще кажеш да се качим на палубата и да свършим останалата част от плана?

— Ей сегичка — Хоукмун се надвеси над Шагаров. — Искам да го разпитам. Шагаров — твоите хора да са залавяли някакво момиче?

— Заповедта беше да не избиват момичетата, а да ги водят при мен.

— Защо?

— Не зная. Аз пък на свой ред трябваше да ги откарвам при него — Шагаров се засмя. — Дълго няма да съм в ръцете ви. Само до час ще сте мъртви и тримата. Моите хора скоро ще заподозрат нещо.

— И защо не взе никой от тях със себе си на борда? Може би защото не са безумци — и могат да се отвратят от онова, което щяха да открият?

Шагаров сви рамене.

— Викна ли — ще дойдат.

— Възможно е — съгласи се д’Аверк. — Изправи се, ако обичаш.

— Та тези момичета… — продължи Хоукмун. — На кого точно ги откарваше?

— На сушата, при моя господар — Лудия бог.

— Значи ти наистина служиш на Лудия бог. Ние мислихме, че само създаваш илюзия у хората, че последователите му са способни на подобни пиратски действия.

— Да, служа при него, но не съм негов последовател. Получавам заплата от агентите му и срещу това скитам из морето и нападам когото срещна.

— И с каква цел?

Шагаров се ухили.

— Култът не разполага със свои моряци. На тях са им нужни пари — включително и от плячка, а аз пък печеля добре и се забавлявам. Затова се обърнаха към мен. — Той се изправи на крака и се надвеси над тях. — Да вървим. Интересно ми е какво ще направите.

Д’Аверк кимна на другите и се скри в мрака, откъдето донесе три дълги, незапалени факли, по една за всеки от тях. После французинът побутна Шагаров и му посочи въжената стълба.

Изкачиха се на палубата, като примижаваха от яркото слънце, а сетне се загледаха в красивата тримачтова фрегата, завързана за гемията.

Мъжете на борда на фрегатата веднага осъзнаха, че нещо не е наред и понечиха да скочат на по-ниската палуба, но Хоукмун предугади намеренията им, извади сабята си и я опря в ребрата на Шагаров.

— Никакво движение, — викна им той — инак ще пронижа любимия ви капитан.

— Убий ме — и те ще те убият — изръмжа Шагаров. — Кой ще спечели?

— Тихо — рече му Хоукмун. — Оладан, пали факлите.

Оладан приближи огнивото до първата факла. Удари с кремъка и тя мигновено пламна. Запали и останалите и ги подаде на другарите си.

— Така — рече Хоукмун. — Този кораб е намазан със смола. Допра ли факлата до борда и той ще бъде обхванат в пламъци за миг, както и вашият. Затова ви съветвам да не предприемате нищо, за да спасите своя капитан.

— И какво като изгорим — мърмореше Шагаров. — И ти си луд като другите.

Хоукмун поклати глава.

— Оладан, приготви лодката.

Оладан изтича на кърмата, вдигна люка към задната част на трюма и после се спусна долу, стиснал в ръка дебело и здраво въже.

Хоукмун забеляза, че мъжете на другия кораб се размърдаха и приближи факлата до намазания с възпламеняваща се смола борд. От топлината на пламъка лицето му бе зачервено, а в очите му трепкаха зловещи отблясъци.

Междувременно Оладан се появи отново, прикачи въжето на предварително приготвения скрипец и се зае да го притегля, като от време на време го омотаваше около кръста си. През отворения люк се показа някакъв едър, масивен предмет, който почти изпълваше отвърстието.

Шагаров ахна, когато видя, че това е голям скиф, в който бяха завързани три коня, с настръхнали от уплаха уши. Оладан вдигна лодката и завъртя скрипеца така, че тя се люшна над морето. В този момент дребосъкът започна да я спуска, като пъшкаше от усилие и внимаваше да не доближи до пода факлата, която стискаше в другата си ръка.

Шагаров сбърчи вежди.

— Добре измислен план — кимна той. — Но вие сте само трима. Какво ще правите сега?

— Ще те обесим — заяви Хоукмун. — Пред очите на твоите хора. Две неща ме накараха да подготвя тази клопка за теб. Първо — нуждаех се от информация. И второ — исках да си получиш заслуженото.

— Какво съм заслужил? — извика Шагаров с облещени от ужас очи. — Защо се бъркате в чужди работи? Ние не сме ви сторили нищо. Чие е това правосъдие?

— На Дориан Хоукмун — произнесе със страшен глад дукът на Кьолн. Окъпан в лъчите на яркото слънце, камъкът в челото му сякаш се бе пробудил за живот.

— Моряци! — изпищя Шагаров. — Спасете ме! Нападайте!

— Само да мръднете, — предупреди ги д’Аверк, първо ще го убием, а сетне ще запалим и кораба ви. Нищо няма да постигнете. Ако искате да спасите себе си и кораба, махайте се от тук. Имаме сметки за уреждане само с Шагаров.

Както и предполагаха, моряците не бяха кой знае колко привързани към своя капитан и когато почувстваха, че са заплашени, изгубиха всякакво желание да му се притекат на помощ. Въпреки това не бързаха да се отдалечат, а гледаха какво ще предприемат тримата смелчаци.

Хоукмун метна свободния край на предварително приготвеното въже с примка през най-ниската мачта, изчака да се върне при него и го завърза здраво за борда.

В настъпилата гробна тишина Шагаров за първи път осъзна, че е изоставен от хората си.

На кърмата скифът, натоварен с коне и провизии, се полюшваше все по-близо до вълните. Факлите пламтяха ярко, озарявайки лицата на тримата другари.

Шагаров изкрещя уплашено и понечи да се отскубне, но в същия миг бе подпрян от готови да го пронижат остриета.

— Нямате право… — поде той, но млъкна веднага щом видя решимостта, изписана по лицата на тримата.

Оладан посегна със сабята си, придърпа полюшващата се над водата примка и я сграбчи с ръка. Д’Аверк побутна Шагаров напред, а Хоукмун взе примката и я разшири така, че да мине свободно през широкия врат на капитана. Тъкмо когато я пристягаше на врата му Шагаров извика и замахна с юмрук към дребният планинец, който едва пазеше равновесие на перилата. Оладан се подхлъзна и полетя към водата. Хоукмун се хвърли към борда, за да види как ще се справи неговият другар. В това време Шагаров се извърна към д’Аверк и ритна пламтящата факла в ръката му, но французинът отстъпи грациозно и размаха острието на сабята си под носа му.

Капитанът на пиратите се изплю в лицето на своя противник, покатери се на перилата, ритна Хоукмун, който се опитваше да го спре и скочи зад борда.

Примката на шията му се стегна, мачтата изскърца заплашително и тялото на капитан Шагаров се люшна дивашки напред-назад. Само след миг той бе мъртъв, с прекършен врат.

Д’Аверк понечи да вдигне съборената факла, но подът под краката му вече пламтеше и огънят се разпространяваше с неимоверна бързина. Французинът се опитваше да го спре като го стъпкваше с подкованите си ботуши.

Междувременно Хоукмун бе хвърлил спасително въже на Оладан и дребосъкът вече се катереше по ниския борд на гемията.

От близката фрегата се носеше недоволен ропот и Хоукмун се зачуди какво задържа все още моряците тук.

— Махайте се! — извика им той, докато помагаше на Оладан да прехвърли перилата. — Вече не можете да помогнете на капитана! Скоро и вие ще пламнете!

Но моряците сякаш не го чуваха.

— Не виждате ли, че горим, глупаци такива! — кресна им Оладан и посочи д’Аверк, който отстъпваше пред високите човешки бой пламъци, чийто огнени езици вече облизваха долния край на мачтите.

Д’Аверк се засмя.

— Май е време да се прехвърлим на нашата малка уютна лодчица.

Хоукмун запрати ненужната вече факла в огъня и извика:

— Но защо не си тръгват?

— Съкровището — обясни д’Аверк докато спускаха лодката във водата, а подплашените коне изпълваха въздуха с възбудено сумтене. — Сигурно мислят, че на кораба има съкровище.

В мига, когато дъното на скифа удари водата, тримата скочиха вътре и прерязаха свързващите ги с кораба въжета. Черната гемия вече беше обхваната в пламъци и гъст задушлив пушек. Тялото на Шагаров продължаваше да се люлее, озарено от пожара, като се въртеше непрестанно, сякаш се опитваше да избегне непоносимата топлина.

Вдигнаха малкото платно на скифа и бризът моментално го изпъна, а лодката се понесе бясно по вълните. Недалеч зад тях пиратската фрегата продължаваше да стои прилепена в борда на пламтящата гемия и първите огнени езици вече се вдигаха по страничните й въжета. Една част от моряците се заеха да гасят прехвърлилия се на техния борд огън, докато другите с неохота режеха абордажните въжета. Всеки миг фрегатата можеше да се озове в прегръдките на пожара.

Не след дълго малката лодка бе толкова далеч, че вече не можеха да различат, дали и фрегатата е обхваната от пламъци. Далеч пред носа на скифа сивееше брега на Кримия, а зад него се намираше тайнствената страна Украйна.

И някъде в тази Украйна трябваше да открият Лудия бог, с неговите верни последователи и — може би — Изелда…