Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (2)

Втора глава
Хюлам д’Аверк

Хоукмун хлътна в една сенчеста пряка, надявайки се, че не са го забелязали от орнитоптера.

Възможно ли бе гранбретанците да са го проследили през пустинята? Малко вероятно. Но как тогава да обясни присъствието им в този затънтен край?

Хоукмун извади масивната сабя от ножницата и скочи от седлото. Чувстваше се беззащитен, докато се прокрадваше край стената, облечен само в тънка копринена риза и памучни бричове.

Орнитоптерът прелетя едва на няколко стъпки от върха на най-високата кула и почти сигурно търсеше именно Хоукмун — човекът, осъден от самия крал-император Хуон на смърт задето бе „предал“ Тъмната империя. И въпреки че Дориан бе посякъл барон Мелиадус по време на битката за Хамадан, нямаше съмнение, че крал Хуон е изпратил нов емисар, който да залови омразния и досаден противник.

Младият дук на Кьолн не се бе надявал, че пътешествието ще мине безпрепятствено, но и не очакваше бедата да го сполети толкова скоро.

Най-сетне застана пред порутена къща, от която повяваше приятна прохлада. Промуши се през вратата и се озова в тесен, облицован с мрамор коридор, чийто стени бяха покрити с мъх и лишеи. На отсрещния край имаше тясна, извита стълба, която го отведе в малка стая на горния етаж, озарена през отвори в стената от лъчите на залязващото слънце. Хоукмун се притисна до стената, наведе се и надзърна през близкия отвор. От тук виждаше съвсем ясно доста голяма част от града, ниско над който летеше орнитоптерът, докато пилотът с маска на лешояд оглеждаше улиците.

Още по-нататък забеляза кула от светлозеленикав гранит. Тя се издигаше горе-долу в центъра на Сориандум и доминираше над града. Орнитоптерът започна да кръжи около тази кула и отпърво Хоукмун предположи, че пилотът го търси именно в нея, но малко след това летящата машина се приземи на плоския й покрив. От кулата изскочиха някакви тъмни фигури и изтичаха при машината.

Въпреки разстоянието, нямаше съмнение, че новопоявилите се също са гранбретанци. Облечени бяха в тежки брони и наметала и въпреки горещината носеха масивни черни маски. Такива бяха извратените нрави на хората от Тъмната империя — независимо от обстоятелствата те никога не се разделяха с маските си. Изглежда с металните маски ги свързваха някакви невидими и неразривни психически връзки.

Маските бяха оцветени в рубинено червено и млечно жълто и оформени така, че да приличат на мечи муцуни — със злобни перлени очи, които лъщяха на слънцето и огромни бивни от слонова кост, извити зловещо напред.

С други думи, тези войни принадлежаха към Ордена на мечката, прославен с жестокостта си из цяла Европа. Шестима души стояха изправени на площадката, заобиколили своя водач, висок и строен мъж, чиято маска от злато и бронз се отличаваше с далеч по-фина изработка — до такава степен, че дори окарикатуряваше останалите маски от ордена. Мъжът се подпираше на раменете на двама от подчинените си — единият толкова едър и мускулест, че наподобяваше исполин, с яки напълно обезкосмени крайници. Дали водачът не беше болен, или ранен? — зачуди се Хоукмун. Но имаше нещо изкуствено, почти театрално в начина, по който се осланяше на хората си. Изведнъж Хоукмун се досети кой може да е водачът на мечките. Нямаше съмнение, че това е Хюлам д’Аверк, французин по произход, ренегат, на времето прочут художник и архитект, привлечен от каузата на Тъмната империя далеч преди Франция да бъде покорена. Човек със загадъчни и странни нрави, д’Аверк несъмнено беше изключително опасен противник.

Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.

Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.

В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.

Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.

— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…

Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.

Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.

Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.

Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.

Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.

— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.

— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?

— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.

Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.

— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?

— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.

— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?

— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.

— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.

Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.

Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.

— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.

И тогава Оладан извика:

— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!

Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.

Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.

Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.

Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.

В първия миг Дориан застина ужасен, неспособен да разбере смисъла на тази саможертва.

След това стисна още по-здраво дръжката на сабята, вдигна глава и прониза с блеснал от ярост поглед д’Аверк и хората му. Приведе се и се затича към ръба на покрива, усещайки как го следват дулата на огнестрела. Изведнъж зад него се разнесе пронизителен съскащ звук, нетърпимо гореща вълна го удари в гърба и в следния миг Хоукмун скочи и се залюля, увиснал на самия край на покрива, а далеч под краката му се виждаше улицата.

Погледът му спря върху каменните релефи в стената пред него. Хоукмун се люшна така, че да ги доближи и обви ръка около най-близкия, който се спускаше надолу, почти до нивото на улицата. Това бе единственият възможен път за бягство, но дали скулптурата щеше да издържи тежестта му? На места бе покрита с дебели пукнатини.

Нямаше време за губене. Хоукмун се плъзна, хвана се за една удобна издатина и в същия миг чу подозрително пропукване, като от строшен изгнил зъб. Хоукмун побърза да се прехвърли на следващата издатина, после на тази под нея, а отгоре се сипеха парчета натрошени камъни и се разбиваха далеч под него, в паважа на улицата.

Още няколко прехвърляния и Хоукмун скочи в праха, сред камъните от скулптурата. Веднага се затича, но не встрани от кулата, а право към нея. Не разполагаше с готов план, движен бе единствено от желанието час по-скоро да отмъсти на д’Аверк за убийството на Оладан.

Не след дълго стигна входа на кулата и още щом влезе, до ушите му стигна металното дрънчене от подкованите ботуши на войните на д’Аверк, които бързаха надолу по стъпалата. Хоукмун се втурна насреща им и избра подходящо място, където бе достатъчно тясно, та противникът да го напада поединично. Пръв насреща му се появи самият д’Аверк, спря като видя Хоукмун, сетне посегна с облечената си в бронирана ръкавица ръка и измъкна дългата сабя.

— Виждам, че си бил достатъчно глупав да не се възползваш от възможността за бягство, която ти предостави глупавата саможертва на твоя другар — проговори почти състрадателно прикритият зад мечата маска рицар. — А сега, искаш или не, ще трябва да те убия… — при тези думи той се закашля, преви се на стълбите в привидна агония и се подпря отпаднало на стената. После даде знак на якия набит мъж зад него, който Хоукмун бе забелязал горе на площадката. — Ще помоля за прошка, скъпи милорд дук… но проклетата болест намери твърде неподходящ момент за поредния пристъп. Екардо, ще бъдеш ли така добър…?

Мускулестият Екардо скочи с готовност напред, изсумтя нещо неразбрано и измъкна от пояса къса двуостра бойна секира. В другата си ръка държеше сабя, а на лицето му изгря щастлива усмивка.

— Благодаря, господарю. Да видим сега, колко ги бива нещастниците, лишени от маски. — Той приближи Хоукмун с котешка пъргавина.

Дориан зае позиция, готов да посрещне първата атака.

Изведнъж Екардо се хвърли със страшен вик напред и секирата му срещна острието на Хоукмун. В следния миг сабята на Екардо полетя към незащитената гръд на Дориан. Все още невъзстановен напълно от изтощителното пътуване и глада, Хоукмун едва успя да избегне смъртоносния удар. Но все пак острието разпори бричовете му и го одраска по крака.

В същия миг Хоукмун се извъртя от натиска на секирата и удари със сабята си право в маската на Екардо, разчупвайки закривените напред бивни. Екардо изруга и отново опита да го промуши със сабята, но Хоукмун го притисна към стената, а секирата на противника остана заклещена под тялото му. В този момент Дориан пусна сабята си да виси на късия шнур, сграбчи китката на Екардо и я стисна, принуждавайки го да разтвори стисналите дръжката на брадвата пръсти.

Екардо вдигна бронираното си коляно и го заби в слабините на Хоукмун. Въпреки острата болка Хоукмун не разтвори хватката си, дръпна Екардо, извъртя го и го блъсна надолу по стълбите с цялата си тежест.

Екардо се стовари с оглушителен грохот на площадката и не помръдна.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Е, сър, възстановихте ли се?

Д’Аверк отметна назад покритата с орнаменти маска и отдолу се показа бледо, болнаво лице на инвалид. Устата му беше сгърчена в измъчена усмивка.

— Ще се постарая — рече той. После пристъпи напред с гъвкавостта и бързината на опитен и добре трениран фехтовач.

Този път Хоукмун взе инициативата и скочи, изпънал сабята пред себе си, надявайки се да изненада своя противник. Ала въпреки привидно болнавия си вид и ленивите маниери д’Аверк отби удара с непредвидена пъргавина.

Едва сега Хоукмун си даде сметка колко опасен е противникът му. Спомни си също, че Екардо може всеки миг да дойде на себе си и отново да се включи в боя и тогава Хоукмун щеше да е затиснат между двама.

Танцът на остриетата бе толкова бърз, че сякаш двамата опоненти бяха разделени от стоманена преграда. Д’Аверк се усмихваше, а очите му блестяха от удоволствие. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на рядко и великолепно изпълнено музикално произведение.

Изнурен от дългия път през пустинята, все още неукрепнал от неволите, Хоукмун осъзнаваше, че няма да издържи дълго в тази надпревара. Отчаяно търсеше някаква, дори най-малка пролука в защитата на д’Аверк. Ето че ненадейно противникът му се подхлъзна на едно срутено стъпало. Хоукмун нанесе рязък удар, но не само бе отблъснат, а и получи като добавка лека рана на ръката.

А зад д’Аверк пристъпваха нетърпеливо и останалите войни от Ордена на мечката, очакващи да довършат Хоукмун, стига да им се отдаде подобна възможност.

Хоукмун бързо губеше сили и не след дълго премина в защита, като едва успяваше да отбие острите удари, прицелени в очите, шията, сърцето или корема му. Отстъпи крачка назад, после втора.

На третата чу зад гърба си сподавен стон, което означаваше, че Екардо идва на себе си. Още малко и щеше да падне в ръцете на мечките.

Но му беше все едно, след като неговият приятел — Оладан, бе загинал. Хоукмун отбиваше все по-отпаднало ударите и предчувстващ близката победа д’Аверк се усмихна още по-широко.

Решил да не остави Екардо зад гърба си, Хоукмун заотстъпва бързо надолу по стълбите, без да се обръща. Изведнъж рамото му се блъсна в някакво тяло и той се извърна, очаквайки да види насреща си Екардо.

Ала в следния миг от изненада едва не изпусна сабята си.

— Оладан!

Дребният човекозвяр тъкмо вдигаше сабята — доскоро принадлежала на Екардо — над главата на размърдващия се мечок.

— Аха — жив съм. Но не ме питай как. И за мен самия е мистерия.

В същия миг Оладан стовари плоското на сабята върху шлема на Екардо. Рицарят се отпусна безжизнено.

Нямаше повече време за приказки. Хоукмун едва успя да отбие следващия удар на д’Аверк. Ала пътем зърна изненада в погледа му.

Хоукмун използва този миг на колебание за да се прокрадне под гарда на противника си, острието му удари бронираното рамо на д’Аверк, но той успя да го отклони встрани и на свой ред се хвърли в атака. Зад гърба му се хилеха зловещо мечите маски на останалите войни.

Хоукмун и Оладан заотстъпваха към вратата, надявайки се да запазят преимуществото на позицията си. През следващите десетина минути боят продължи без нито една от страните да наклони везните на своя страна, а в това време двамата приятели успяха да убият трима гранбретанци и да ранят други двама. Ала Хоукмун едва държеше сабята си.

Изцъклените му от умора очи с мъка различаваха противниците, които ги обкръжаваха все по-плътно. Изведнъж до ушите му стигна тържествуващият вик на д’Аверк: „Искам ги живи!“ и после той рухна под наплива на металната вълна.