Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (13)

Пета глава
Кървавата баня в тронната зала

— В името на Руническия жезъл! — извика пресипнало Хоукмун. — Нека силата бъде с мен!

С този вик той се хвърли напред, замахна със сабята и разсече металния пръстен, който обгръщаше шията на водача на тигрите, а пестника на лявата си ръка стовари право в лицето на изправения до него противник, който полетя назад и се вряза в бронираните редици.

Изведнъж залата се изпълни с кръв и блясък на метал. Заревото на амулета трептеше по стоманените брони на войниците, които се отдръпнаха смутени при вида на атакуващите ги шепа смелчаци.

Но червените отблясъци ги заслепиха и те вдигнаха ръце, за да прикрият очите си, а оръжията им не можеха да насмогнат на бързината, с която Хоукмун, Оладан и д’Аверк въртяха сабите си. Като огромен косач вършееше зад тримата Рицаря в Мрамор и Злато, помитайки всичко на пътя си със своя тежък меч.

Сред свирепи викове и дрънчене на желязо, четиримата приятели, следвани от Изелда, си пробиваха път през гъстите редици на гранбретанците.

Хоукмун бе нападнат едновременно от шестима войни със секири, които се опитаха да го притиснат и да спрат размаха на смъртоносната му сабя, но дукът на Кьолн ритна първия, втория удари с лакът в слабините, а третия посече право през тигровата маска, така че всичко наоколо в миг бе окъпано с кръв и мозък. Сетне сабята му се завъртя с такава скорост, че по-скоро напомняше движението на брадва, която сече дърва, отколкото на нещо друго. Когато ръката му отмалееше, той прехвърляше сабята в другата, но не спираше дори за миг. А след като измъкна още една сабя от поредния противник, той размаха и двете — с едната пронизваше, а с другата сечеше.

— Ах — прошепна в един миг Хоукмун. — Този амулет си заслужава цената. — Камъкът се полюшваше на шията му, превръщайки изпотеното му, мрачно лице в червена маска на демон.

И ето че малка група войници се опитаха да побягнат към изхода, но Рицаря в Мрамор и Злато пресече пътя им и двамата с д’Аверк ги довършиха.

Хоукмун се озърна и спря поглед на Изелда. Девойката бе заровила лицето си в шепи, отказвайки да следи развоя на кървавата сеч.

— О, колко е сладко да избиваш тази мърша — провикна се Хоукмун. — Не крий лицето си, Изелда — това е нашият триумф!

Но момичето не вдигна глава.

Навсякъде по пода на залата се търкаляха трупове на посечени и пронизани войници. Хоукмун се оглеждаше задъхан, търсещ нови жертви, но не бе останал нито един жив тигър. Той захвърли спечелената в боя сабя, прибра своята в ножницата и почувства, как постепенно го напуска бойната възбуда. После сведе навъсен поглед към Червения амулет, вдигна го, за да го огледа по-внимателно и се спря на руническото изображение, което бе изрязано в него.

— И така, — прошепна той — първото, с което ми помогна, бе да убивам. Благодарен съм ти, но все пак се питам — дали силата в теб е зла, или добра… — Камъкът блесна за последен път и започна да избледнява. Хоукмун вдигна глава към Рицаря в Мрамор и Злато. — Амулетът потъмня — какво означава това?

— Нищо — вдигна рамене рицарят. — Той извлича силата си от огромно разстояние и не може да я поддържа продължително време. Не след дълго отново ще върне яркостта си. — Рицарят млъкна и посочи с ръка входа. — Чувам стъпки — сигурно идват още войници.

— Тогава, да ги посрещнем — каза д’Аверк като се поклони галантно и направи път на Хоукмун. — След вас, скъпи приятелю. Виждам, че сте създаден да ни водите.

— Не — поклати глава Рицаря. — Аз ще отида. Амулетът е изгубил силата си за известно време. Елате.

Като пристъпваха внимателно, те пресякоха разбитата врата, а Хоукмун и Изелда вървяха най-отзад. Едва сега девойката вдигна очи към него.

— Радвам се, че ги убихте — произнесе с треперещ глас тя, — макар че мразех всеки миг от тази безмилостна сеч.

— Тези хора не знаеха що е милост — отвърна Хоукмун — и не заслужаваха да я получат. За тях няма друг начин да служат на Тъмната империя. Отвън ни чакат още. Бъди храбра, моя любов, защото ни предстои най-голямата опасност.

А междувременно Рицаря в Мрамор и Злато посрещна първите свежи подкрепления на противника, размахал огромното острие на меча си. Той се вряза в редиците им, като ги разблъскваше с масивната си броня. Идващите отзад войни на Тъмната империя ревяха с пълни гърла, опитвайки се да си вдъхнат кураж и малко смутени от факта, че една доста многобройна част от тях е била разбита от толкова малочислен противник. Страшни изглеждаха четиримата войни, когато се появиха на дневна светлина, защото доспехите им бяха опръскани от горе до долу с тъмна кръв.

Сивият дъжд продължаваше да се сипе от мрачното небе, въздухът бе все така студен, но Хоукмун и приятелите му се почувстваха ободрени, когато напуснаха застоялата атмосфера на замъка, а мисълта за победата, която бяха спечелили срещу превъзхождащия ги многократно противник ги караше да се мислят за неуязвими. Хоукмун, Оладан и д’Аверк се нахвърлиха със зловещи усмивки срещу своите врагове и видът им бе толкова ужасяващ, че гранбретанците спряха смутени, макар срещу тях да бяха само четирима войни. Рицаря в Мрамор и Злато вдигна масивната си ръкавица и посочи моста.

— Вървете си, — нареди им той с нисък, басов глас, — инак ще ви унищожим, както унищожихме вашите другари.

Хоукмун се зачуди на самоувереността, която прозвуча в думите на рицаря, защото си даваше сметка, че без силата на Червения амулет шансовете им са нищожни.

Но междувременно по моста изтрополиха нова група войни, надаващи безумни крясъци и размахващи бясно оръжията, които бяха изтръгнали от ръцете на убитите.

Жените-войни на Лудия бог най-сетне се бяха освободили от мрежите.

— Покажи им амулета — прошепна Рицаря в Мрамор и Злато. — На него са свикнали да се подчиняват, а не на Лудия бог.

— Но светлината му избледня — вдигна вежди Хоукмун.

— Няма значение. Покажи им го.

Хоукмун дръпна амулета от шията си и го размаха към крещящите жени.

— Спрете. В името на Червения амулет, нареждам ви да нападнете тези хора… — и той посочи с ръка войниците на Тъмната империя. — Напред… аз ще ви водя!

При тези думи Хоукмун се хвърли, размахвайки меча и посече най-близкия войник преди още нещастника да е вдигнал оръжие, за да се защити.

Жените значително надвишаваха по своя брой гранбретанците, а и се справяха така добре със задачата, че не след дълго д’Аверк извика:

— Оставете те да ги довършат — време е да изчезваме.

Хоукмун вдигна рамене.

— И така да е, но не забравяй, че наблизо ще има и други войници на Тъмната империя. Знаеш, че се движат на големи групи.

— Последвайте ме, — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — време е да пуснем на свобода чудовищата на Лудия бог…