Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (3)

Трета глава
Призрачният народ

Осукани в тежки вериги така, че едва си поемаха дъх, Хоукмун и Оладан се озоваха в подземията на кулата, които изглежда на дълбочина достигаха толкова, колкото се издигаше постройката над тях.

Най-сетне спряха пред масивната врата на някаква подземна килия, която преди вероятно е служила за склад, но сега изпълняваше ролята на тъмница.

Тук ги захвърлиха на голия каменен под. Оставиха ги да полежат известно време, сетне ги претърколиха грубо с ботуши, а над двамата се надвеси, с факла в ръка, мускулестият Екардо, чиято зловещо ухилена маска лъщеше заканително в мрака. До него бе застанал д’Аверк, все още вдигнал маската си назад, а зад двамата издигаше ръст високият войн, който Хоукмун бе съгледал по-рано. Д’Аверк попиваше устните си с алена копринена кърпа и се облягаше уморено на мускулестото рамо на своя подчинен. Той се закашля театрално и се усмихна на своите пленници.

— Опасявам се, господа, че скоро ще трябва да ви напусна. Този подземен въздух хич не ми влияе добре. Но предполагам, че едва ли ще причини вреда на двама млади руменобузи здравеняци като вас. Все пак, мога да ви успокоя, че вие също няма да останете дълго тук. Помолих да ми изпратят по-голям орнитоптер, който да ви откара и двамата в Сицилия, където е станът на нашите главни сили.

— Значи вече сте превзели Сицилия? — попита почти равнодушно Хоукмун. — И този остров ли падна в ръцете ви?

— Да. Тъмната империя не си губи времето. Ще ви призная, че именно аз, — д’Аверк се закашля с насмешлива скромност и прикри устни с кърпа — съм героят на Сицилия. Благодарение на моето гениално командване островът падна без особени усилия. Не искам да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех, защото Тъмната империя разполага с множество кадърни пълководци. Но все пак, през последните месеци Империята набеляза значителни успехи — както в Европа, така и на изток.

— Но Камарг все още се държи — подхвърли Хоукмун. — И това сигурно вбесяха вашия крал-император.

— О, Камарг едва ли ще издържи на продължителна обсада — отвърна безгрижно д’Аверк. — Защото смятаме да съсредоточим главните си сили, цялото си внимание ако щете, върху тази малка провинция. Кой знае, може вече да е паднала…

— Не и докато граф Медни е жив — усмихна се Хоукмун.

— Ах да… — поклати глава д’Аверк. — Наскоро чух, че бил тежко ранен, а в последната битка загинал фон Вилач.

Хоукмун не знаеше да вярва ли на д’Аверк. Макар лицето му да не издаваше нищо, новината го беше разтърсила дълбоко. Наистина ли беше паднал Камарг — и ако е така, каква съдба бе сполетяла Изелда?

— Виждам, че новината те разтревожи — промърмори д’Аверк. — Но не се страхувай, дук Дориан, защото дори да превземем Камарг, ще го запазим непокътнат. Възнамерявам да поискам за себе си тази провинция — като възнаграждение за залавянето ти. А на моите верни сподвижници — той махна небрежно с ръка към заобикалящите го войни — ще раздам постове, та да управляват, когато отсъствам. Те всички споделят не само неволите, но и радостите — колкото и малко да са — на моя живот. Няма да е честно, ако не са част и от този предстоящ триумф. Екардо, например ще стане мой пръв заместник, а Питър смятам да направя граф.

Зад маската на гиганта се разнесе доволно сумтене. Д’Аверк се усмихна.

— Вярно, момчето не е особено обременено с мозък, но затова пък силата и лоялността му не подлежат на съмнение. Може би ще го поставя на мястото на граф Медни.

Хоукмун се размърда ядосано.

— Ти наистина си отвратително чудовище, д’Аверк, но не смятам да се поддам на уловките ти, макар че именно това целиш. Моето време отново ще дойде. Може би ще успея да избягам. Ако го направя — тогава ти ще заживееш в постоянен страх от деня, когато можем да се срещнем, но с разменени роли.

— Какъв невероятен изблик на оптимизъм, скъпи Дориан. Но моля те, почивай си, събирай сили, защото ще са ти нужни, когато те върна в Гранбретан.

При тези думи д’Аверк се поклони подигравателно и излезе, следван от хората си. Светлината в килията угасна и Хоукмун и Оладан останаха в непрогледен мрак.

— Знаеш ли — промърмори не след дълго Оладан — направо не е за вярване докъде стигнахме за толкова кратко време. Все още не зная сънувам ли, мъртъв ли съм, или това е голата действителност.

— Но какво се случи с теб? — попита Хоукмун. — Помислих, че си загинал, след като се строполи от високото.

— Така и трябваше да стане — съгласи се Оладан, — ако по средата на падането не бях прибран от призраци.

— Призраци ли? Шегуваш се.

— И през ум не ми минава. Тези същества — дето приличат на призраци — се появиха от един прозорец на кулата и ме отнесоха безпрепятствено до земята. На външен вид са като хора, само дето не усещах докосването им…

— Паднал си, ударил си се и всичко това ти се е привидяло.

— Може и да си прав — рече Оладан, но после продължи с променен глас. — Но ако е така, значи продължавам да сънувам. Я погледни наляво.

Хоукмун изви глава и възкликна изумено от гледката. Съвсем ясно различаваше фигура на мъж, само че беше с мътновато-бял цвят и стената отзад прозираше.

— Това ако не е класически призрак — каза Хоукмун. — Странно, че споделям съня ти…

Тих, музикален смях се разнесе от изправената над тях фигура.

— Вие не сънувате, странници. И ние сме хора като вас. Само дето масата на нашите тела е леко променена. Истината е, че не съществуваме в едно и също измерение с вас. Ала в действителност сме напълно реални. Ние сме жителите на Сориандум.

— Значи не сте изоставили града си — сети се Оладан. — Но как тогава достигнахте това… странно състояние.

Човекът-призрак се засмя отново.

— Чрез контрол на ума, научни експерименти, както и овладяване тайните на времето и пространството. Искрено съжалявам, че не мога да се разпростра по-обстойно върху този въпрос, защото в процеса на нашето усъвършенстване ние изобретихме, между всичко останало, и един напълно нов език и термините, които би трябвало да използвам, няма да ви говорят нищо. Но в едно ще ви уверя още сега — не сме изгубили способността си да преценяваме характера на нашите събеседници и веднага определихме, че вие сте наши приятели, а онези другите — истинските врагове.

— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.

— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.

Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.

Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.

— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.

— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.

Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.

И отново призрачните хора вдигнаха Оладан и Хоукмун и ги пренесоха през широкия прозорец на втория етаж във вътрешността на къщата.

Стаята, в която се озоваха, бе съвсем оголена.

— Какво е това място? — запита Хоукмун все още объркан от преживяното.

— Тук сме се настанили — отвърна призрачният човек. — Не сме много. Вярно е, че живеем векове наред, но не можем да се възпроизвеждаме. Такава беше цената, която заплатихме, за да се превърнем в това, което сме сега.

В това време през вратата проникнаха още няколко призрачни фигури — не само на мъже, но и на жени. Всички бяха с крехки, стройни тела и красиви, фини черти, нямаха никакви дрехи и на пръв поглед изглеждаха изтъкани от полупрозрачна, млечновата субстанция. Лицата и телата им изглеждаха недокоснати от времето и от тях се излъчваше такова спокойствие, че Хоукмун почувства как неусетно се отпуска.

Един от новодошлите носеше миниатюрен инструмент, не по-голям от кутрето на Хоукмун. Той докосна с него катинарите, с които бяха заключени веригите. Един по един тежките катанци изщракаха и само след минута Хоукмун и Оладан бяха свободни.

Хоукмун седна и разтърка схванатите си мускули.

— Благодаря ви — каза той. — Спасихте ме от неминуема зла участ.

— Щастливи сме, че ви бяхме от полза — отвърна един от призрачните, който се отличаваше с малко по-нисък ръст. — Аз съм Ринал, бивш главен съветник в управата на Сориандум. — Той се приближи със засмяно лице. — Всички се питаме, дали на свой ред и вие бихте се съгласили да ни помогнете.

— С удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да се отплатя за помощта ви — отвърна с готовност Хоукмун. — Та какво се иска от мен?

— Става дума, че ние също сме заплашени от странните войни, с техните зловещи маски на чудовища — каза му Ринал. — Защото те са намислили да изтрият от лицето на земята Сориандум.

— Да го изтрият? Но защо? Този град не ги заплашва с нищо — пък и е твърде отдалечен, за да събужда апетитите им.

— Не съвсем — поклати глава Ринал. — Ние подслушахме разговорите им и узнаехме, че Сориандум им е нужен със строго определена цел. Намислили са до построят някаква висока кула, която да побира стотици от техните летящи машини. А от тук ще изпращат тези машини в още по-далечни страни, където да участват в предстоящите сражения.

— Ясно — промърмори Хоукмун. — Сега вече всичко си застава на мястото. Затова значи са избрали именно д’Аверк, който е бивш архитект, да оглавява тази мисия. Наоколо има достатъчно строителен материал, който ще използват за да построят база за орнитоптерите, а от друга срана мястото е достатъчно затънтено, та никой да не разкрие замисъла им. И този път Тъмната империя се готви да изненада своите противници с неочакван ход. Трябва да бъдат спрени!

— Трябва, дори за да бъдем спасени ние — продължи Ринал. — Защото, виждате ли, ние сме неразривно свързани с този град, далеч повече, отколкото бихте могли да си представите. Ние съществуваме като едно цяло. и ако градът бъде разрушен, с него ще загинат и жителите му.

— Но как да ги спрем? — чудеше се Хоукмун. — И с какво бих могъл да ви помогна аз? Вие сигурно разполагате с далеч повече възможности, благодарение на изключителните ви научни познания. А аз имам само една сабя — и тя е в ръцете на д’Аверк!

— Нали казах, че сме свързани с града — продължи да обяснява търпеливо Ринал. — И тъкмо в това е въпросът. Не можем да го напуснем. Много отдавна се отървахме и от такива ненужни неща, като машините. Закопахме ги в един хълм на много мили от Сориандум. Но ето, че сега се нуждаем от една от тези машини, ала няма как да я вземем. Вие можете да го сторите вместо нас, защото макар и смъртни, сте надарени с възможността да се движите на воля.

— С удоволствие ще го направя — съгласи се Хоукмун. — Опишете ми точно къде е тази машина и аз веднага ще отида за нея. Колкото по-рано, толкова по-добре, защото не след дълго д’Аверк ще узнае за бягството.

— Вярно, че бързината е от съществено значение — съгласи се Ринал, — но пропуснах да ви кажа нещо важно. Пренесохме тези машини в онези далечни времена, когато все още можехме да напускаме града, поне на известно разстояние. Но за да сме сигурни, че никой няма да ги докосне в наше отсъствие, построихме едно метално чудовище, което да ги охранява от нежелани посетители. Тази машина-пазач може да убива — и ще погуби всеки, независимо от произхода му, дръзнал да проникне в пещерата.

— И как ще обезвредим това чудовище? — попита Оладан.

— Има само един начин — рече с въздишка Ринал. — Трябва да се сражавате с него и да го победите.

— Разбрах — усмихна се Хоукмун. — Значи, избягахме от една заплаха, за да срещнем друга, макар и по-малка.

Ринал го спря с ръка.

— Не съвсем. Защото решението за това трябва да е изцяло ваше. Ако смятате, че животът ви е по-ценен в името на някоя друга кауза, тогава забравете молбата ни и си вървете.

— Дължа ви своя живот — каза Хоукмун. — И съвестта ми няма да е чиста, ако напусна Сориандум със съзнанието, че градът ви ще бъде унищожен, а жителите — погубени, докато Тъмната империя ще се сдобие с още една възможност да всее хаос сред народите на Изтока. Не — ще извърша каквото се иска от мен, макар че без оръжия задачата изглежда непосилна.

Ринал даде знак на един от сподвижниците си, той изчезна и не след дълго се върна, носейки сабята на Хоукмун, както и късия меч, лъка и стрелите на Оладан.

— Това беше най-лесната част — усмихна се Ринал. — Но освен това сме приготвили още едно оръжие за вас. — Той подаде на Хоукмун миниатюрния прибор, с чиято помощ бе отключил катинарите на веригите. — Запазихме го, когато се разделихме с всички останали машини. Може да отваря всяка брава — достатъчно е само да го насочите към отвърстието. С негова помощ ще проникнете в голямата пещера, където механичното чудовище охранява всички стари машини на Сориандум.

— И коя машина по-точно ви е нужна? — попита Оладан.

— Не е голяма, горе-долу колкото човешка глава. Ще я забележите, защото блести във всички цветове на дъгата. Прилича на кристал, но всъщност е метална. Основата й е от оникс, а над нея е монтиран осмоъгълен предмет. В склада сигурно има две. Ако можете донесете и двете.

— И какво прави тази машина? — попита Хоукмун.

— Ще видите сами, като се върнете с нея.

— Ако се върнем — подчерта с мрачно изражение Оладан.