Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (20)

Дванадесета глава
Бягство в забвение

Барон Мелиадус се усмихна, когато чу отговора на вестителя.

— Много добре, — обърна се към офицерите си той. — Нека целият град бъде сринат със земята, а гражданите да бъдат взети в плен, та да се позабавляваме с тях, докато пируваме.

Той се обърна и обходи с поглед строените свежи подкрепления.

— Напред! — извика им баронът и войниците се втурнаха срещу обречения град и замъка зад стените му.

Защитниците незабавно откриха огън, но силите им бяха на изчерпване. Баронът вдигна глава към изящните линии на замъка, който толкова дълго бе защитавал този град и се засмя тържествуващо. Чувстваше се истински щастлив, защото само след час щеше да се изпълни клетвата, която бе дал преди близо две години — в онази нощ, когато напусна позорно същия този замък.

Войските стигнаха градските стени и баронът пришпори коня, за да наблюдава битката отблизо.

Ала изведнъж се намръщи. Нещо странно ставаше със светлината, защото неочаквано градът и замъкът потрепериха и очертанията им започнаха да се размиват.

Барон Мелиадус свали маската и потърка невярващо очи, после погледна отново.

Силуетът на Медния замък и градът по него бяха озарени от сияние, отпърво розово, после светло червено и накрая алено, а баронът почувства, че му се вие свят. Той облиза пресъхналите си устни и се зачуди, дали не се е побъркал.

Войниците бяха преустановили атаката и се споглеждаха изумени, а по редиците им се понесе ропот. Целият град, хълмът, на която бе разположен и замъкът бяха обхванати от синкаво зарево. Ослепителното зарево започна да избледнява и заедно с него се губеше от погледите им Медния замък и Еж-Мортес. Задуха бурен вятър и баронът се люшна в седлото.

— Стражи! — извика той. — Какво става?

— Градът… градът изчезва, милорд — долетя обърканият отговор.

— Изчезва! Невъзможно. Как може да изчезне цял един град, заедно с хълма под него? Сигурно са вдигнали някакъв оптичен екран.

Баронът препусна като подивял към мястото, където доскоро се издигаха градските стени, но нищо не се изпречваше на пътя му, а копитата на коня затъваха в мочурливата земя, която изглеждаше като прясно разорана нива.

— Измъкнаха ми се! — изрева баронът. — Но как? Каква странна наука им помогна? Коя е тази сила, която е по-голяма дори от моята мощ?

Войските отстъпваха назад. Някои тичаха уплашени. Само баронът не се предаваше, той скочи от коня и тръгна напред с протегнати ръце, опитвайки се да открие изчезналия град. Първо крещеше яростно, сетне захлипа от непосилен гняв, накрая падна на колене в калта и размаха юмрук към мястото, където се издигаше Медния замък.

— Ще те намеря, Хоукмун — теб, и твоите приятели. Ако трябва, ще призова всички учени и магьосници на Гранбретан, но ще те намеря. Готов съм дори да те последвам, където и да си сега, на Земята или отвъд нея, за да познаеш вкуса на моето отмъщение. Кълна се, в името на Руническия жезъл!

И тогава баронът се огледа, защото чу тропот на конски копита и за миг му се стори, че зърва нечия фигура, облечена в доспехи от мрамор и злато, а от въздуха долетя подигравателен смях, но само след миг конникът също изчезна.

Баронът се надигна от калта и потърси с поглед коня си.

— О, Хоукмун! — продължи той със стиснати зъби. — О, Хоукмун, кълна се, че ще те стигна!

Ето че за втори път барон Мелиадус бе свързал клетвата си с името на Руническия жезъл. И този път клетвата му доведе до нови предначертания в историята на човечеството. Тази втора клетва не само подсили заложената заложената преди две години схема, но обвърза още по-здраво съдбите на Хоукмун и Мелиадус.

Баронът яхна коня си и се върна в лагера. Още утре възнамеряваше да потегли за Гранбретан, където се намираше лабиринтът от лаборатории на Ордена на змията. Рано или късно, но баронът не се съмняваше, че ще открие път към изчезналия Меден замък.

Изелда не откъсваше учуден поглед от прозореца, а лицето й бе озарено от радост. Хоукмун се усмихна и я притисна към себе си.

Застанал зад тях, графът се покашля и рече:

— Да ви кажа право, деца мои, малко съм смутен от всичко това — от тази наука. И къде този приятел каза, че се намираме?

— В един друг Камарг, тате — рече Изелда.

Навън имаше лека мъгла. И макар че градът и хълмът отново бяха солидни, същото не можеше да се каже за всичко останало. Като през синкаво сияние се виждаха далечните блата, блестящите лагуни и полюшващите се тръстики, но цветовете на този пейзаж бяха странно променени, не само в жълто и зелено бяха оцветени горите, а във всички цветове на дъгата и за разлика от замъка изглеждаха призрачни и нематериални.

— Той каза, че можем да опознаем тази земя — рече Хоукмун. — Сигурно от близо няма да изглежда така.

Д’Аверк се покашля многозначително.

— Аз лично бих предпочел да си остана в града. А ти, Оладан, какво мислиш?

Оладан се усмихна.

— И аз така — докато привикна с всичко.

— Е, и аз съм на същото мнение — каза граф Медни и се засмя. — Но поне сме в безопасност, нали? И народът също. Трябва да сме благодарни за това.

— Мда — кимна замислено Боуджентъл. — Но не бива да подценяваме научния потенциал на Гранбретан. Ако въобще има някакъв начин да ни последват тук — те ще го намерят — бъдете сигурни в това.

Хоукмун го погледна.

— Прав си, Боуджентъл. — Той посочи машината на Ринал, която бе поставена на една празна масичка в средата на гостната и сияеше със същата синкава светлина, която бликаше през прозорците. — А това нещо трябва да пазим като зениците на очите си. Не забравяйте какво ни каза Рицаря — ако бъде унищожено, мигом ще се озовем в нашето време и място.

Боуджентъл отиде до машината и внимателно я вдигна.

— Аз ще се погрижа за нея — каза той.

След като излезе Хоукмун се обърна и отново впери поглед през прозореца, като опипваше замислено Червения амулет.

— Рицаря каза, че ще се върне отново — с послание и мисия за мен — заговори той. — Вече не се съмнявам, че служа на Руническия жезъл и когато Рицаря се появи, ще трябва да напусна Медния замък и нашето убежище и да се върна в предишния свят. Бъди готова за този миг, Изелда.

— Да не говорим сега за това, — каза девойката. — Време е да отпразнуваме нашата сватба.

— Да, време е — кимна усмихнато той. Но не можеше да прогони от ума си мисълта, че някъде зад бариерите на пространството, съществува истинският свят, над който е надвиснала заплахата на Тъмната империя. И макар да се радваше на отдиха и на възможността да прекара известно време с жената, която обича, той знаеше, че един ден ще се завърне в този свят и отново ще се изправи срещу армията на Гранбретан.

Но за момента беше щастлив.