Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (19)

Единадесета глава
Завръщането на Рицаря

Един гвардейски поручик ги забеляза и препусна към тях. Ризницата му бе разкъсана, острието на сабята — пречупено, но лицето му грееше от радост.

— Граф Медни! Най-сетне! Елате, сър, време е да поведем хората срещу псетата от Тъмната империя!

Хоукмун видя, че графът се усмихва под мустак, той оголи огромната си сабя и отвърна:

— Добре, поручик. Намерете някой, който да възвести новината, че граф Медни се е завърнал.

Още щом зърнаха графа и яздещия до него Хоукмун войниците нададоха победен възглас и не само не отстъпиха повече нито крачка, но дори и отблъснаха следващия щурм на противника. Графът, следван от Хоукмун и Оладан се втурна в най-горещото място на сражението и размаха сабя, неуязвим за каквито и да било оръжия.

— Отдръпнете се, момчета! — извика той. — Дайте ми възможност да приближа врага!

Пътем графът дръпна от знаменосеца изпокъсаното знаме с неговия герб, развя го високо и пришпори коня си срещу гранбретанците.

Хоукмун се изравни с него и двамата се превърнаха в някаква чудовищна, свръхестествена двойка, единият, със своите пламтящи като огън доспехи, а другият с лъщящата на челото перла, сеещи смърт сред имперската пехота. А когато към тях се присъедини още един войн, нисък и мускулест и с козина по лицето, който раздаваше отсечени удари наляво-надясно, сякаш удряше със светкавица, те заприличаха на митична тройка юнаци и при вида им маскираните гранбретански войни се отдръпваха назад. Хоукмун трескаво диреше с поглед барон Мелиадус и се кълнеше, че този път ще го довърши, но баронът бе изчезнал в дън земя.

Няколко чифта ръце се вкопчиха в седлото му, опитвайки се да го повалят, но той обсипа шлемовете с тежки удари, прониза няколко очни отвърстия и накрая се освободи.

Денят си отиваше, а битката продължаваше с неотслабваща сила. Хоукмун се полюшваше в седлото, изтощен от боя, губещ сили от дузината малки рани и одрасквания, от които се стичаше кръв. Конят му бе убит, но той бе така плътно притиснат под тежестта на обкръжаващите го противници и приятели, та измина близо половин час, преди да осъзнае, че животното е мъртво. Едва тогава скочи от седлото и продължи боя на крак.

През цялото време си даваше сметка, че няма кой знае какво значение колко противници е избил той и другите, защото ги превъзхождаха многократно, а и камаргците бяха зле въоръжени. Постепенно и неумолимо малката армия бе изтласквана все по-назад.

— Ах, — прошепна възбудено Хоукмун — да имах само неколкостотин свежи бойци и щях да спечеля битката. Трябва ни помощ, в името на Руническия жезъл!

Внезапно по тялото му сякаш премина електрически ток и той изстена, осъзнал, че неволно бе призовал Руническия жезъл. Червения амулет, който висеше на шията му, се изпълни с рубинено сияние, удари с ослепителни лъчи противника и започна да прехвърля енергия и сила в тялото му. Хоукмун се изсмя и се зае да сече с удесеторена сила, като въртеше сабята в кръг около себе си. Острието се пречупи, но Хоукмун дръпна алебардата на близкия конник, когото смъкна и запрати на земята, замахна с острието като с меч, скочи на лишения от ездач кон и продължи атаката.

— Хоукмун! Хоукмун! — извика той древния боен възглас на своите деди. — Напред — Оладан — граф Медни! — И той си прокара път през плътно обкръжилата ги маса, за да доближи приятелите си. Графът продължаваше да стиска знамето си.

— Тъпчете ги! — закрещя Хоукмун. — Да ги гоним чак до границата!

А после сякаш Хоукмун бе навсякъде и където минеше, сееше само смърт. Той се врязваше в редиците на гранбретанците, а зад него полето се покриваше с трупове. Вопли на ужас се разнесоха сред имперските войски и те неусетно започнаха да отстъпват.

Не след дълго всички части обърнаха гръб на малочислената камаргска армия, а някои дори побягнаха панически назад. Едва сега отнякъде изникна едрата фигура на барон Мелиадус, който закрещя на хората си да спрат и да приемат боя.

— Напред! — викаше им той. — Нима ви е страх от шепа хора?

Ала вълната бегълци бе поела назад и помете и него, отнасяйки го далеч в тила.

Всички бяха ужасени от рицаря с бледо лице, чиято сабя удряше навсякъде, на челото му лъщеше черна перла, а на шията му се полюшваше амулет, сипещ рубинен огън, докато конят му скачаше високо над главите на другите. Бояха се от него, защото той крещеше високо името на един мъртвец — защото той самият бе този мъртвец, Дориан Хоукмун, човекът, който се бе изправил срещу тях още в Кьолн и дори там бе на косъм от победата, човекът, надсмял се над самия крал-император, човекът надвил в двубой барон Мелиадус. Хоукмун! Това бе име, от което Тъмната империя трепереше!

— Хоукмун! Хоукмун! — Конникът отново изправи на задните крака своето подивяло животно. — Хоукмун!

Обладан от силата на Червения амулет, Хоукмун гонеше отстъпващата армия, а от устата му кънтеше триумфален смях. Зад него препускаше граф Медни, страховит в своята златисто-червена броня, от острието му се стичаха ручеи кръв, идеше и Оладан, със захилено космато лице, бляскави очи и пъргава сабя, а по петите им се носеше тържествуващата армия на Камарг, шепа храбреци, които засипваха с подигравки уж всесилната, но отстъпваща гранбретанска мощ.

Но ето, че силата на амулета започна да отслабва и Хоукмун отново почувства предишните си болки, тялото му бе съкрушено от страшната умора, но сега вече това нямаше значение, защото границата, обозначена от съборените кули, бе съвсем близо и нищо не можеше да спре уплашения бяг на противника.

— Днес е велик ден, Хоукмун — извика радостно Оладан.

Граф Медни сбърчи вежди.

— Да — но ще можем ли да удържим победата дълго? Трябва да отстъпим, да се прегрупираме и да намерим подходящо място, защото в открито поле нямаме никакви шансове.

— Прав си — кимна Хоукмун. — Кулите вече ги няма, ще трябва да открием друго подходящо място, където да се укрепим, и мисля че знам къде… — той погледна графа.

— Да, — кимна граф Медни. — Замъкът. — Ще изпратя вест до всички селца и градчета на Камарг да потеглят с колкото могат да носят провизии към Еж-Мортес, където да се скрият зад градските стени…

— Ще можем ли да поберем всички, при подобна продължителна обсада? — попита Хоукмун.

— Ще видим — отвърна графът, докато следеше своята малка армия, която вече бе започнала да се прегрупира. — Но поне ще имат някаква защита, когато войските на Тъмната империя залеят Камарг.

Сълзи блестяха в очите му, когато насочи коня си назад, към замъка.

От своя балкон, в източната част на замъка, Хоукмун наблюдаваше стичащите се към Еж-Мортес тълпи от бежанци, които караха със себе си безчислени глави добитък. Повечето от тях се настаняваха по скамейките на огромния амфитеатър в единия край на града. Войниците също караха провизии, или помагаха на гражданите. Привечер почти цялото население се бе събрало зад градските стени, а къщите бяха претъпкани с обитатели. Хоукмун се молеше да не ги споходи чума, или някоя друга болест, защото тогава щяха да изгубят всякакъв контрол.

Оладан застана до него и посочи с пръст на север.

— Виж — рече той. — Летящи машини.

Хоукмун вдигна глава и зърна на хоризонта огромните орнитоптери на Тъмната империя — сигурен белег, че армията приближаваше насам.

През нощта огньовете на първите пристигнали отреди пламнаха край града.

— Утре — каза Хоукмун, — ще бъде нашата последна битка.

Двамата слязоха в гостната, където Боуджентъл и граф Медни разговаряха оживено. Масата бе отрупана с ястия. Разговарящите вдигнаха глави, за да посрещнат Хоукмун и Оладан.

— Как е д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Възвръща си силите — отвърна Боуджентъл. — Има прекрасна физика и каза, че утре би искал да похапне нещо. Разреших му.

В гостната се появи и Изелда.

— Говорих с жените — каза тя. — Всички са се прибрали зад стените. Имаме достатъчно провизии да издържим цяла година, ако започне да колим добитъка…

Граф Медни се усмихна тъжно.

— Битката ще реши всичко далеч преди да е изтекла една година. Как е бойният дух в града?

— Добре — отвърна момичето. — След като научиха за победата ви днес, всички искат да живеят.

— Не е лошо — отвърна граф Медни. — Като се има пред вид, че утре може би всички ще умрем. Ако не утре, то вдруги ден. Не можем да издържим срещу подобна сила, мила моя. Повечето от нашите бойни птици бяха избити, така че не разполагаме със защита от въздуха. Гвардейците също дадоха значителни жертви, а оцелелите войници нямат кой знае какъв опит.

Боуджентъл въздъхна.

— А си мислехме, че Камарг никога няма да падне…

— Не е ли твърде рано да го обричате? — произнесе нечий глас от стълбите и се оказа, че на прага се е изправил д’Аверк, с бледо лице, облечен в бежова нощница, която стигаше до пода. Той закуцука към тях. — С подобен боен дух не ви остава нищо друго, освен да се предадете. Защо не опитате да поговорите за победата?

— Прав сте, сър Хюлам — съгласи се граф Медни и направи опит да си придаде бодър вид. — Да отдадем дължимото и на храната, ще ни трябват сили за утрешната битка.

— Как си, д’Аверк? — попита Хоукмун, докато се настаняваха край масата.

— Още ме бива — ухили се французинът. — Добре ще ми дойдат малко подкрепления — при тези думи той се зае да пълни чинията си с месо.

Ядоха мълчаливо, наслаждавайки се на храната, сякаш предчувстваха, че може да им е за последен път.

Когато на следващата сутрин Хоукмун погледна през прозореца, мочурищата бяха покрити с хора. През нощта силите на Тъмната империя се бяха прокраднали в непосредствена близост до градските стени и сега се готвеха за първия щурм.

Хоукмун нахлузи набързо ризницата и се спусна в гостната, където д’Аверк вече пристягаше ремъците на своята обгорена броня, Оладан си чистеше сабята, а граф Медни обсъждаше някои въпроси от предстоящото сражение с двама от своите поручици.

В помещението цареше напрегната атмосфера и хората разговаряха с приглушени гласове.

Изелда неусетно застана на стълбите и го повика:

— Дориан…

Той се извърна и изтича на площадката, където девойката го очакваше с протегнати ръце. Хоукмун я притисна в обятията си и я целуна леко по челото.

— Дориан, — рече тя — искам да се оженим преди да…

— Да — прекъсна я той. — Да потърсим Боуджентъл.

Откриха философа в неговия кабинет, където се бе зачел дълбоко в някаква книга. Когато влязоха, той вдигна глава и се усмихна. Казаха му какво искат от него и Боуджентъл остави книгата.

— Все се надявах това да стане с величествена церемония — рече философът, — но ви разбирам.

След това ги накара да се хванат за ръце и да коленичат пред него, докато той произнасяше своята собствена композиция на брачното слово, използвана неведнъж, откакто двамата с графа бяха дошли в Медния замък.

Когато приключи, Хоукмун се изправи и отново целуна Изелда.

— Грижи се за нея, Боуджентъл — каза той и излезе от стаята, за да си присъедини към своите другари, които вече го очакваха в двора.

Тъкмо когато се качваха на конете над замъка легна огромна сянка, придружена от поскърцване и метално дрънчене, което можеше да идва само от орнитоптер на Тъмната империя. Ярък огнен стълб удари в паважа пред копитата на Хоукмуновия кон, животното подскочи уплашено и изпръхтя през разширените си ноздри.

Граф Медни вдигна огнестрела, с който се бе въоръжил за предстоящата битка, прицели се в небето и натисна лоста. Огненочервен пламък се понесе право към летящата машина. Писъкът на пилота отекна в двора на замъка и изведнъж огромните крила замряха във въздуха. Орнитоптерът полетя право надолу, изгуби се от погледите им и откъм склона на хълма долетя оглушителен гръм.

— Ще трябва да разположим огнестрели на някои по-високи места из града — рече замислено граф Медни. — За да отбиваме атаките на орнитоптерите. Хайде, господа — чака ни битка.

Още щом излязоха от портала на замъка и поеха надолу по пътя, те видяха огромната бронирана човешка вълна, която се блъскаше в градските стени, където малочислената Камаргска армия отчаяно отбиваше първия щурм.

Над града се носеха орнитоптери, приличащи на гигантски метални птици, които заливаха улиците с огън, а въздухът бе изпълнен с крясъците на ранените, ревът на огнестрелите и звънтежа на метал. Черен дим се виеше над Еж-Мортес, от покривите на няколко подпалени къщи.

Хоукмун поведе отряда по улиците на града, като прогонваше минувачите с крясък и се насочи право към стените, за да се включи в битката. Зад него бързаха Оладан, д’Аверк и самият граф Медни, за да помогнат на защитниците на града.

Ето че част от градската стена внезапно се срина със страхотен взрив, последван от ликуващи възгласи отвън и Хоукмун препусна към отвора, през който вече нахлуваха зловещите мечи и вълчи маски на войниците от Тъмната империя.

Ала веднага щом зърнаха Хоукмун, гранбретанците се спряха смутени, припомнили си вчерашната сеч. Макар да не притежаваше онази свръхестествена сила, той се възползва от краткото мълчание за да разцепи въздуха със своя боен вик: „Хоукмун! Хоукмун!“ и връхлетя срещу врага, а сабята му се удряше в метал, плът и кости и навсякъде се забиваше до дръжката.

Сражението продължи с нестихваща сила през целия ден, защитниците продължаваха да удържат града, макар че силите им се топяха и когато настъпи нощта и армията на Тъмната империя се отдръпна, не само Хоукмун, но и всички останали знаеха, че следващият ден ще им донесе поражение.

Уморени изкачваха виещия се към замъка път героите на града, потънали в мрачни мисли за безбройните невинни, загинали през този ден и за онези, които предстоеше да загинат утре — ако имаха късмета да умрат.

Изведнъж зад тях се разнесе тропот от галопиращ кон и те се извърнаха, готови да посрещнат поредната атака, но видяха, че към замъка приближава в конник с исполински ръст. Имаше продълговат, покриващ цялото му лице шлем, а бронята му бе изкована от злато и мрамор. Хоукмун свъси вежди.

— Какво ли иска този предател и крадец? — каза той.

Рицаря в Мрамор и Злато дръпна юздите на коня и спря пред тях. Иззад шлема се разнесе познатият дълбок, басов глас.

— Моите почитания, защитници на Камарг. Виждам, че денят не е протекъл много успешно за вас. Утре барон Мелиадус ще празнува победа.

Хоукмун отри челото си с ръкав.

— Едва ли е трудно да се види онова, което знаят всички, Рицарю. Какво си дошъл да откраднеш този път?

— Нищо — рече рицарят. — По-скоро да ви донеса нещо.

Той се пресегна назад и вдигна в ръка седлото на Хоукмун.

Дориан почувства как надеждата отново го изпълва, той се вдигна ръка, пое седлото и отвори един от страничните джобове. Вътре, грижливо увит в плат, лежеше дарът на Ринал, който сякаш бе получил преди векове. Изглеждаше съвсем непокътнат. Хоукмун разви плата и видя, че кристалната машина е здрава.

— Но защо трябваше да ми го отнемаш?

— Нека влезем в замъка и ще ви обясня всичко — предложи Рицаря в Мрамор и Злато.

Настаниха се в гостната, а Рицаря се изправи пред камината и огледа смълчаните лица.

— Изоставих ви в замъка на Лудия бог, — поде той разказа си — защото не се съмнявах, че чудовищата ще ви изведат в безопасност. Но знаех също така, че по пътя ви очакват нови премеждия и подозирах, че може да попаднете в плен. Ето защо реших да взема подаръка на Ринал и да го запазя далеч от нежелани посегателства, докато се завърнете в Камарг.

— А аз те мислех за крадец! — рече Хоукмун. — Съжалявам, Рицарю.

— Но какъв е този предмет? — попита граф Медни.

— Това е една древна машина — отвърна Рицаря, — създадена в отминали времена, когато науката е била в своя апогей.

— Оръжие? — вдигна вежди графът.

— Не. Това е уред, който е в състояние да изкривява отделни части на пространството и времето и да ги премества в други измерения. Докато съществува тази машина, тя е в състояние да поддържа изкривяването, но ако поради грешка или нещастен случай бъде разрушена, изкривената част се връща обратно във времето и пространството, където принадлежи.

— И как се борави с нея? — попита Хоукмун, който едва сега си спомни, че не беше получил никакви инструкции.

— Трудно е да се обясни, защото термините ще ви се сторят непознати — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Ринал ми даде доста подробно описание и мисля, че ще се справя.

— Добре де, какъв е смисълът от всичко това? — намеси се д’Аверк. — Ще изпратите барон Мелиадус и неговите хрътки в забвение, та повече да не ни досаждат, така ли?

— Не — поклати глава Рицаря. — Ей сега ще ви обясня…

В този миг вратата се отвори и в гостната нахлу покрит с прах войник.

— Господарю — извика той на граф Медни. — Барон Мелиадус ви чака пред стените на града. Иска да преговаряте.

— Нямам какво да му кажа — заяви графът.

— Казва, че тази нощ щели да ни атакуват. До един час щял да срине стените на града, защото получил свежи подкрепления и не се налагало да чака повече. Каза също така, че ако му предадете дъщеря си, Хоукмун, д’Аверк и самия себе си, щял да пощади останалите.

Графът се замисли, но Хоукмун избра този миг, за да се намеси:

— Безсмислено е да участваме в подобни преговори, граф Медни. И двамата познаваме добре предателската натура на барона. Единствената му цел е да деморализира защитниците на града.

Граф Медни въздъхна.

— Но ако това, което казва е вярно, а аз съм склонен да мисля така, тогава до един час стените на града наистина ще бъдат сринати и всички ще загинем.

— Но с чест — добави д’Аверк.

— Така е — отвърна графът с тъжна усмивка. — С чест. — Той се обърна към вестителя. — Съобщи не барон Мелиадус, че не желая да разговарям с него.

Войникът се поклони.

— Ще предам думите ви, милорд.

Той напусна гостната.

— Най-добре да се върнем при стените — предложи уморено граф Медни и се надигна. В този миг Изелда влезе в гостната.

— Ах, татко, Дориан, радвам се да видя, че и двамата сте невредими.

Хоукмун я прегърна.

— Но ще трябва да се връщаме — прошепна й той. — Мелиадус готвел нова атака.

— Почакайте — обади се Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още не съм ви описал моя план.