Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (18)

Десета глава
Падането на Камарг

— Сложете ги да седнат, — нареди барон Мелиадус — за да виждат по-добре.

Той се наклони в седлото и погледна към фургона.

— Хайде, изправете ги — извика на хората си, които пъшкаха, докато местеха окованите в тежки вериги тела. И тримата пленници все още носеха своите железни доспехи. — Нещо не ми харесват! — добави той. — Мислех ги за по-издръжливи.

Д’Аверк също приближи фургона, покашля се и се намести в седлото.

— И ти не ми изглеждаш съвсем добре, д’Аверк — продължи Мелиадус. — Моят знахар не ти ли предписа нещо?

— Предписа ми, милорд — отвърна с отпаднал глас д’Аверк. — Но билката не ми помогна.

— Ще помогне, защото аз съм я открил — рече Мелиадус и насочи вниманието си към тримата пленници. — Та значи, спряхме на този хълм за да се полюбувате на своята родина.

Хоукмун премигна от ярката слънчева светлина, познал мочурливия пейзаж на своя любим Камарг.

Недалеч от тях се издигаха познатите отбранителни кули — тайната мощ на Камарг, защото вътре бяха струпани какви ли не причудливи и неописуеми оръжия, познати единствено на граф Медни. Ала от близката страна, като многомилионен мравуняк, бяха струпани безчислените сили на Тъмната империя.

— О! — изхлипа Изелда. — Никога няма да издържат срещу такава армия!

— Много умна преценка, скъпа моя — кимна барон Мелиадус. — И съвършено вярна.

Бяха се разположили на едно възвишение недалеч от полето, в което се бяха струпали силите на Гранбретан. Хоукмун виждаше пехотни карета, кавалерия, инженерни батальони — всички подредени в стройни редици, виждаше обсадни машини с невероятни размери и огромни огнеметни оръдия, а небето гъмжеше от орнитоптери, чийто крила засенчваха дори светлината на слънцето. Всички възможни оръжия от метал бяха струпани тук, на границата с Камарг — медни и железни, бронзови и стоманени, оръжия от закалени сплави, издържащи на топлината на огнестрелите, от злато сребро, олово и платина. Лешояди маршируваха след жабите, коне, редом с къртиците, имаше вълци и мечки, рисове и диви котки, гарвани и орли, а също язовци и невестулки. Копринени знамена плющяха от влажния топъл вятър, в ярки цветове и с гербове на велможи от всички краища на Гранбретан. Цялата равнина бе изпъстрена от жълти, оранжеви, черни, червени, сини, зелени и ярко розови одежди, а слънцето се отразяваше в хилядите и хиляди сапфирени очи, които грееха с мрачен, зловещ блясък.

— Аха — засмя се барон Мелиадус. — Ето я армията, която командвам аз. Ако граф Медни не бе отказал да ни сътрудничи, сега и вие щяхте да сте наши почетни съюзници. Но вие решихте да ни се противите — и сега ще бъдете наказани. Мислихте си, че с вашите кули и с вашето непокорство ще можете да издържите срещу цялата мощ на Гранбретан. Но не е достатъчно, Дориан Хоукмун! Не е достатъчно! Виж — ето я моята армия, докарах я тук, за да изпълня клетвата си. Разбираш ли сега, какъв глупак си бил — ти, и всички останали! — Той изви глава назад и отново се изсмя гръмогласно. — Трепери, Хоукмун, трепери и ти — Изелда, също както треперят другарчетата ви в онези жалки кулички, защото знаят, че днес ще паднат, че Камарг ще се превърне в опожарено пепелище и така ще посрещне утрешния ден. Аз лично ще стъпча тази непокорна страна, дори ако трябва да изгубя цялата си армия!

При тези думи Хоукмун и Изелда наистина потрепериха, но не от страх, а от мъка за нещастията, които баронът се канеше да причини на тази невинна и мирна страна.

— Граф Медни е мъртъв — извика барон Мелиадус и пришпори коня си към очакващите го офицери. — А днес ще умре и Камарг! — Той махна с ръка. — Напред! Нека пленниците се полюбуват на кървавата сеч!

Останал при фургона, д’Аверк отново се закашля мъчително.

— Билката на барона не е никак лоша — каза той замислено. — Уверен съм, че ще излекува всички болести, от които страдат неговите хора.

И след това загадъчно изявление французинът подкара коня си, изравни се с началото на колоната и продължи редом със своя господар.

Хоукмун забеляза, че от Камаргските кули бликат странни лъчи, удрят се в първите редове на настъпващите и оставят огнени дири по земята под краката им. Видя, че Камаргската кавалерия се придвижва напред, заемайки удобна позиция за атака, но това бяха само шепа изнурени от продължителните битки гвардейци, въоръжени с огнестрели и яхнали своите рогати коне. Малко зад тях се бе разположило народното опълчение — мирни, необучени граждани, придошли със секири и вили, за да помогнат на кавалерията. Ала никъде не се виждаха нито граф Медни, нито фон Вилач, нито пък философът Боуджентъл. Войниците на Камарг се вдигаха на щурм без своя предводител в тази последна битка.

Ето че се разнесоха първите бойни викове, заедно с ревът на животните и стенанията на ранените, последва оръдеен пукот, свистене на огнестрели, звън на желязо отекна в равнината, замириса на дим, на запотени животни и изплашени хора. Черните орди спряха за миг, когато пред тях внезапно израсна стена от огън, а над главите им орнитоптерите кръжаха срещу малобройните розови птици, възседнати от въоръжени с огнестрели ездачи.

Хоукмун жадуваше сега да е свободен, да почувства дръжката на меча в ръката си, да стисне с бедра хълбоците на своя кон и да поведе войните на Камарг, които дори в този тежък момент, лишени от водач, продължаваха да упорстват срещу многократно превишаващите ги сили на Тъмната империя. Той напрягаше мишци срещу оковите и сипеше яростни проклятия.

Свечери се, а битката продължаваше. Хоукмун забеляза как една от древните черни кули пламва, подпалена от огъня на десет оръдия, видя я как се люшва, накланя се и накрая се срива с грохот на земята, превръщайки се купчина натрошен камънак. А от редовете на черните орди се надигна победен възглас.

Дойде и нощта, а битката не утихваше. Бойната възбуда достигна дори до тримата оковани пленници във фургона и на челата им изби пот. Наоколо стражите с вълчи маски разговаряха оживено и се смееха, уверени в близката победа. Господарят им бе изчезнал във вихъра на боя, жадуващ да ръководи лично последния щурм, а те извадиха мях с вино и го набучиха със сламки, за да пият през тесните цепки на маските си. С напредването на нощта гласовете им постепенно затихваха и накрая, колкото и странно да бе, стражите потънаха в дълбок сън.

Оладан пръв го забеляза.

— Уж са бдителни, тези вълци, а гледай как захъркаха. Трябва да са уверени, че всичко ще свърши добре.

Хоукмун въздъхна.

— Така е, но въпреки това сме безсилни. Тези проклети вериги са занитени така здраво, че няма никаква надежда да се измъкнем.

— Какво чувам? — разнесе се неочаквано гласът на д’Аверк. — Къде е неизменният ти оптимизъм, Хоукмун? Направо не мога да повярвам!

— Махай се, д’Аверк — извика Хоукмун на французина, който бе изплувал от тъмнината и стоеше до фургона. — Върви да лижеш ботушите на твоя господар.

— Донесох тук едно нещо, — продължи д’Аверк насмешливо, сякаш въобще не го чуваше — за да видя дали ще свърши работа. — При тези думи той измъкна някакъв продълговат предмет от джоба си. — А, забравих да ти кажа, че приспах стражите с моето лекарство.

Хоукмун присви очи.

— Какво е това в ръката ти?

— Дребна, но скъпоценна вещ, която намерих на бойното поле. Вероятно е принадлежала на някой военачалник. В наши дни подобни неща се срещат твърде рядко. По същество това е огнестрел, но съвсем миниатюрен, така че да бъде носен в джоба.

— Чувал съм за тях — кимна Хоукмун. — Но за какво ми е? Не виждаш ли, че съм окован?

— Ах, да, забелязах това. Ако се съгласиш на малък риск може би ще успея да те освободя.

— Това ли е поредната клопка, д’Аверк, която замислихте с барон Мелиадус?

— Наскърбяваш ме, Хоукмун. Защо мислиш така?

— Защото ти ни предаде в ръцете на Мелиадус. Ти си подготвил клопката, още когато разговаря с онези войни от вашия орден, които срещнахме в Карпатия. Ти си ги изпратил да предупредят в лагера, че скоро ще пристигнем, за да могат да ни заловят по-лесно.

— Напълно възможно — съгласи се д’Аверк. — Но има и друго обяснение — например, че вълчите войни са ме познали, проследили са ни, а сетне са уведомили господарите си. Докато се разхождах из лагера научих, че барон Мелиадус бил дошъл, за да ви залови и реших да му се представя и да се опитам да го убедя, че аз нарочно съм ви вкарал в тази клопка. Така поне един от нас щеше да остане на свобода — д’Аверк направи театрална пауза. — Как ти звучи това?

— Като нагла лъжа.

— Добре, нека бъде нагла лъжа. Но нямаме много време. Да опитам ли да разрежа веригите, или предпочиташ да си седиш на топлото местенце, от страх да не пропуснеш последното действие на представлението?

— Гори тези проклети вериги — каза Хоукмун — така поне ръцете ми ще бъдат свободни и ще мога да те удуша — ако ме лъжеш!

Д’Аверк приближи миниатюрния огнестрел до оковите на Хоукмун и се прицели внимателно. После натисна едно малко лостче и от дулото бликна ослепително ярък лъч. Болката от топлината бързо стана нетърпима, Хоукмун отвори уста за да изкрещи и в този момент една от скобите изтрака на пода на фургона. Дясната му ръка бе свободна. Той я потърка и подскочи, когато докосна нагорещения метал.

— Побързай — прошепна д’Аверк. — Дръж високо веригата. Този път ще е по-лесно.

Не след дълго Хоукмун бе напълно свободен и двамата се заеха с Изелда и Оладан. Д’Аверк ставаше все по-неспокоен.

— Донесъл съм сабите ви — рече той — и нови маски, както и коне. Следвайте ме. И побързайте, преди Мелиадус да се е върнал. Да ви призная, очаквах го по-рано.

Промъкнаха се в тъмнината към мястото, където бяха завързани конете, а междувременно нагласиха маските и запасаха сабите. После се метнаха в седлата.

Изведнъж до ушите им достигна шум от тропот на коне, последван от гръмогласни проклятия, които можеха да принадлежат само на барон Мелиадус.

— Бързо — изсъска д’Аверк. — Препускайте — към Камарг!

Четиримата пришпориха конете и се понесоха надолу по склона на хълма, право към бойното поле.

— Сторете път! — крещеше д’Аверк. — Път, път сторете! Подкрепления за предната линия!

Уплашени войници се разбягваха пред копитата на конете им, докато препускаха из лагера, а зад тях се сипеха проклятия.

Ала все по-наблизо се чуваше и тропотът на копитата — барон Мелиадус и хората му ги настигаха.

— Сторете път! — закрещя още по-силно д’Аверк. Път за барон Мелиадус!

Прескочиха някакви налягали войници, заобиколиха затънали в калта обсадни машини, връхлетяха в подпалена тръстика, а кулите на Камарг бяха все по-близо — както и зловещите закани на настигащия ги Мелиадус.

Конете вече препускаха върху трупове на избити гранбретанци и изведнъж бойната линия остана зад тях.

— Свалете си маските — предупреди ги д’Аверк. — Ако камаргците не познаят Хоукмун и Изелда, ще ни изгорят на място…

Изведнъж мракът бе разцепен от ослепителен лъч, който се размина на милиметри с д’Аверк. Нови подобни светкавици блеснаха зад тях — несъмнено от редовете на хората на Мелиадус. Хоукмун сграбчи ремъка на маската си, дръпна го рязко и я запрати назад.

— Спрете! — долетя до тях гласът на барон Мелиадус. — Ще загинете от огъня на вашите! Спрете, глупаци!

От камаргска страна долетяха нови изстрели и нощта се озари в рубинено сияние. Конете се препъваха в труповете на убитите. Д’Аверк се прикри зад главата на коня, Оладан и Изелда последваха примера му, но Хоукмун извади сабята си и извика с мощен глас:

— Войни на Камарг! Това съм аз — Хоукмун! Хоукмун се завърна!

Огнестрелите не прекратиха стрелбата, но четиримата бегълци бяха вече съвсем близо до една от кулите. Д’Аверк се изправи в седлото.

— Ей, камаргци! Водя ви Дориан Хоукмун, който ще… Изведнъж доспехите му пламнаха. Д’Аверк разпери ръце, извика от болка и увисва на стремената. Хоукмун приближи коня си до неговия и огледа отпуснатото тяло. Бронята бе нагорещена до червено, на места дори разтопена, но д’Аверк изглежда все още дишаше. От изпръхналите му устни долетя пресипнал смях.

— Дали пък не сбърках, Хоукмун, като свързах съдбата си с твоята…

Останалите бегълци спряха конете. Преследвачите, начело с барон Мелиадус, вече бяха съвсем близо.

— Вземи юздите на коня му, Оладан — нареди Хоукмун. — Аз ще го прикрепям в седлото, докато стигнем кулата.

Блесна нова светкавица от огнестрел, този път от гранбретанска страна.

— Хоукмун, спри!

Без да обръща внимание на предупреждението Хоукмун продължи напред, през разкаляната земя, опитвайки се да задържи отпуснатото тяло на д’Аверк.

Последва нов ярък лъч от кулата и Хоукмун извика с пълни гърди:

— Хора на Камарг! Това съм аз — Хоукмун и Изелда — дъщерята на граф Медни!

Светлината угасна. Хората на Мелиадус бяха по петите им. Изелда също се люшкаше в седлото, останала на края на силите си. Хоукмун се приготви за бой с Мелиадус.

Ала изведнъж ги обкръжиха конници на белезникави рогати коне — камаргски гвардейци, излезли на разузнаване.

Един от гвардейците втренчи поглед в лицето на Хоукмун и извика радостно:

— Това е нашият господар Хоукмун! И Изелда! Ах — ето че съдбата отново е на наша страна!

Недалеч зад тях Мелиадус и хората му спряха, щом видяха камаргците. После обърнаха конете и потънаха в мрака.

Призори, когато първите слънчеви лъчи заблестяха по водната повърхност на лагуните и белите биволи излязоха на паша, Хоукмун и приятелите му стигнаха в Медния замък. Вятърът браздеше тръстиките и ги люшкаше като морски вълни, а хълмовете около града бяха отрупани с грозде и други плодове. На върха на най-високия хълм се издигаше Медния замък, непоклатим и стар, на пръв поглед незасегнат от войните, които се блъскаха в границите на малката страна.

Насочиха конете по извития път към замъка, пресякоха двора, където насреща им изтичаха радостни коняри, после влязоха в гостната, по чийто стени висяха безчислените ловни трофеи на граф Медни. Тук бе прохладно, цареше странна тишина, а край голямата камина ги очакваше самотна фигура. И макар, че посрещачът се усмихваше, очите му бяха изпълнени със страх, а лицето му се бе състарило неимоверно, откакто Хоукмун го бе виждал за последен път — мъдрият сър Боуджентъл, поетът-философ.

Боуджентъл прегърна Изелда, после сграбчи ръката на Хоукмун.

— Как е граф Медни? — попита Хоукмун.

— Физически запазен, но е изгубил воля за живот — отвърна Боуджентъл и същевременно даде знак на прислужниците да се погрижат за д’Аверк. — Отведете го в северната кула — в лазарета. Ще се заема с него веднага щом се освободя. Елате — обърна се той към другите. — Вижте сами…

Оладан остана да наглежда ранения д’Аверк, а Хоукмун и Изелда последваха Боуджентъл по стълбите към горния етаж, където бяха покоите на граф Медни. Боуджентъл пръв отвори вратата на спалнята.

В средата бе поставено скромно войнишко легло, покрито със снежнобели чаршафи и с твърда възглавница. А на възглавницата бе положена състарена и посивяла глава, която сякаш бе излята от метал. В червеникавата коса се виждаха далеч повече сивкави кичури, меднокожото лице изглеждаше неестествено бледо, само червените мустаци си бяха същите. И масивните вежди, надвиснали като скални козирки над хлътналите кафяви очи — те също бяха непроменени. Очите бяха вторачени немигащо в тавана, а устните не помръдваха, събрани в тънка, измъчена линия.

— Граф Медни — прошепна Боуджентъл. — Погледни.

Очите не се отместиха. Хоукмун пристъпи напред, надвеси се и надзърна в лицето на графа. Изелда застана до него.

— Граф Медни, дъщеря ти, Изелда, се завърна. Завърна се и Дориан Хоукмун.

Едва сега устните се раздвижиха.

— Пак видения. А мислих, че треската ми е преминала, Боуджентъл.

— И наистина премина, милорд — това не са призраци.

Графът премести тежкия си поглед върху тях.

— Мъртъв ли съм, деца мои, та отново сме заедно?

— Графе, ти си на Земята! — отвърна Хоукмун.

Изелда се наведе и го целуна с безкрайна нежност по челото.

— Ето, татко, една съвсем земна целувка.

Едва сега чертите на бронзовото лице започнаха да омекват, докато накрая на устните на граф Медни разцъфна щастлива усмивка. Сетне тялото му се раздвижи под чаршафите и неочаквано графът се изправи.

— Ах! Истина е! А бях изгубил надежда! Какъв глупак съм бил, да се предам така лесно!

И неочаквано графът се засмя с жизнен, гръмлив глас.

Боуджентъл го погледна изумен.

— Графе… а аз мислех, че вече чукаш на небесните врати!

— И аз също, Боуджентъл — но сега скочих направо тук. Да, доста дълъг скок. Как е обсадата, Хоукмун?

— От зле по-зле, графе, но след като и тримата сме отново заедно, мисля, че ще се справим!

— Така. Боуджентъл, да ми донесат доспехите. И къде ми е сабята?

— Графе… още си много слаб…

— Тогава донесете храна — много храна — ще ям в движение. — При тези думи граф Медни скочи от леглото и прегърна дъщеря си и нейния годеник.

Седнаха да се хранят в гостната и Хоукмун разказа на графа за всички премеждия, през които бе преминал, откакто напусна замъка преди много месеци. Граф Медни от своя страна описа подробно изпитанията, на които ги бяха подложили могъщите сили на Тъмната империя. Разказа за последния бой на фон Вилач, за неговата храбра смърт, за огромните загуби на противника, за това как самият той е бил ранен, за изчезването на Изелда и за болестта, която го налегнала след това.

Влезе Оладан и Хоукмун побърза да го представи. Дребосъкът им съобщи, че д’Аверк е доста тежко ранен, но според Боуджентъл щял да се оправи.

С други думи, в гостната постепенно се възцари празнична атмосфера, ала никой от присъстващите не забравяше дори за миг, че недалеч от тях, по границите на малката страна, войските на Камарг водеха битка на живот и смърт, битка, която почти нямаха шанс да спечелят.

Граф Медни вече си бе поставил тежката броня и бе препасал своята огромна сабя. Той се изправи неочаквано и заяви с решителен глас:

— Хоукмун, сър Оладан, време е да тръгваме. Трябва да се присъединим към битката и да поведем хората ни на победен щурм!

Боуджентъл въздъхна.

— Преди два часа те мислех за мъртъв, а сега искаш да предвождаш войската. Няма да ти стигнат силите, графе.

— Болестта ми бе на духа, а не на тялото и вече съм излекуван! Коне! — викна граф Медни. — Кажи им да приготвят конете, Боуджентъл.

Макар да бе уморен от пътуването, Хоукмун почувства, как се изпълва с енергия, докато крачеше след графа. Той изпрати въздушна целувка на Изелда, спусна се в двора и възседна коня, който вече го очакваше, за да го отведе на бойното поле.

Тримата препуснаха без да щадят конете, насочиха към една тайна пътека в мочурището, край тях се носеха стада от диви коне, а над главите им пърхаха ята необяздени фламинга. Графът махна с облечената си в ръкавица ръка.

— Тази земя заслужава да бъде защитавана. Красотата й трябва да бъде ценена.

Ето, че не след дълго до слуха им достигна шумът от битката. Още малко и полето се ширна пред тях. Графът спря коня и прошепна изумен:

— Невъзможно. Това е краят.

Но беше вярно. Кулите бяха повалени и се бяха превърнали в димящи купчини от разтрошен камънак. Малцината оцелели отстъпваха назад, но продължаваха да се бият храбро.

— С Камарг е свършено — произнесе граф Медни с глас на старец.