Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (1)

Първа глава
Сориандум

Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.

Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.

Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.

Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.

Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.

— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?

Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.

— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…

На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.

Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.

— Не сме се отдалечили твърде много от пътя — заяви той. — Ей зад тези планини тече Ефрат, а на седмица път нататък е Тарабулас. Тази нощ ще отдъхнем тук, а утре освежени и отпочинали ще продължим пътя.

В отговор Оладан се ухили.

— Обзалагам се, че дотогава ще разгледаш целия град. — Той напръска с вода побелялата си от прах козина, после се изправи и се зае да привързва кочана и лъка. — Но първо да се погрижим за следващия проблем — храната. Няма да се бавя много. Одеве зърнах един див козел сред хълмовете. Довечера ще те гощавам с козе печено. — Той се метна на коня и препусна към порутената градска порта, а Хоукмун смъкна одеждите си, наведе се над коритото и като сумтеше доволно, наплиска запотеното си тяло. Когато привърши с миенето, извади от вързопа чисти дрехи, копринена риза и памучни бричове — дар от царицата на Хамадан Фраубра и ги облече. Беше свалил тежката кожена ризница, подплатена с метални пластини докато пресичаха пустинята, защото не очакваше да се натъкнат на патрули на Тъмната империя. На краката си Хоукмун завърза чифт леки сандали, а като се облече не пропусна да затъкне сабята в пояса си.

Малко вероятно бе някой да ги е проследил до тук, а и градът изглеждаше толкова спокоен, че бе почти невъзможно в него да се спотайва каквато и да било заплаха.

Хоукмун разседла коня, завърза го в сянката на близката стена, излегна се до него и зачака завръщането на Оладан.

Следобедът вече преваляше, когато започна да се пита къде ли се бави другарят му. Още няколко пъти се унася в дрямка, преди тревогата му да нарасне дотолкова, че той стана и наново оседла коня.

Хоукмун знаеше, че за опитен и обигран стрелец като Оладан е твърде маловероятно толкова дълго да преследва своята плячка. Но въпреки това не усещаше присъствието на каквато и да било заплаха. Може би Оладан бе полегнал, също като него, за да подремне, преди да донесе улова. Дори и това да бе причината за неочакваното забавяне, Хоукмун сметна, че ще е добре ако провери сам.

Отпърво насочи коня към градската пора, а след като напусна очертанията на града, отправи се към близките хълмове. Враният жребец изглежда бе възстановил предишната си енергия, защото копитата му едва докосваха тревата и Хоукмун дори трябваше да му стегне юздите, за да намали неговия бяг, когато навлязоха в планината.

Малко по-напред забеляза стадо диви овце, водени от едър, рогат овен, може би същият, който бе споменал Оладан. Само че дребничкият войн не се виждаше никакъв.

— Оладан! — извика гръмогласно Хоукмун и се огледа. — Оладан!

Ала в отговор чу само ехото.

Хоукмун се намръщи, пришпори коня си нагоре по склона, надявайки се, че от високо ще вижда по-надалеч. Овцете се разбягаха от пътя му. Когато излезе на върха, Хоукмун заслони очи от яркото слънце. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нито следа от Оладан.

Въпреки това продължи да се озърта с надежда да зърне някъде другаря си и не след дълго забеляза някакво движение долу в града близо до площада с чешмата. Дали очите го мамеха, или наистина бе видял някакъв мъж да се скрива в сянката на улицата, която водеше към източния край на площада? Възможно ли бе Оладан да се е върнал по друг път? Ако е така, защо не бе отвърнал на Хоукмун, когато го повика?

Хоукмун почувства как козината на гърба му настръхва, но това все още не можеше да повярва, че в града дебне заплаха.

Той пришпори коня обратно и прескочи през един участък, където градската стена бе съвсем порутена.

Копитата удряха приглушено в дебелия слой прах, покриващ улицата и Хоукмун насочи коня право към площада, викайки по име другаря си. Ала и този път отговор бе само ехото. На площада нямаше и следа от дребния планинец.

Хоукмун се огледа навъсено, вече почти убеден, че двамата с Оладан не са били сами в града. Но площадът беше съвсем безлюден.

Хоукмун пое по една от близките улици. Ето че скоро дочу съвсем слаб шум, идещ отгоре. Той вдигна глава и присви очи към слънцето, почти сигурен, че е разпознал шума. Малко след това го видя — тъмно очертание, зареяно в небето над него. Лъчите на слънцето блеснаха ослепително върху металната му повърхност и в следния миг шумът се усили — беше металическото дрънчене на огромни бронзови крила. Сърцето на Хоукмун замря.

Над града бавно се спускаше покрит с разноцветни орнаменти орнитоптер, с формата на гигантски кондор. Само една единствена нация на Земята притежаваше подобни машини. Орнитоптерът без съмнение принадлежеше на Тъмната империя на Гранбретан.

Сега вече изчезването на Оладан придобиваше смисъл. В Сориандум имаше войници на Тъмната империя. Не беше изключено да са познали Оладан и да са предположили, че Хоукмун е някъде наблизо.

Защото Хоукмун бе най-големият враг на Тъмната империя.