Майкъл Муркок
Перла в черепа (3)

Трета глава
Барон Мелиадус

В този сезон на годината, когато в Камарг приключваха с лятното прибиране на реколтата, по традиция се организираше голямо празненство. Къщите бяха отрупани с цветя, по улиците на воля препускаха млади бикове, а гвардията маршируваше облечена в парадна униформа. Всеки следобед в древния каменен амфитеатър в покрайнините на града се организираше корида.

Скамейките на амфитеатъра бяха изсечени от гранит и подредени на редове. На южния край на арената, непосредствено над стръмната стена, която я опасваше отвътре, се намираше малка наблюдателна платформа, над която върху специално построени колони бе изпънат яркочервен сенник. Отстрани платформата бе закрита с кафяви завеси. Вътре седяха граф Медни, дъщеря му Изелда, Боуджентъл и старият фон Вилач.

От вътрешността на ложата графът и неговите приятели виждаха като на длан арената, както и трибуните, които в този момент вече започваха да се изпълват, а посетителите огласяха стените на амфитеатъра с развълнувани викове, докато зад преградата се чуваше тропотът и яростното сумтене на биковете.

Ето че шестима гвардейци, подредени на отвъдния край на арената, възвестиха шумно началото на празненството със своите сребристи фанфари. Призивът на фанфарите отекна надалеч и заглуши глъчката на множеството. Граф Медни пристъпи напред.

— Древни жители на Камарг, вие, които запазихте своята вяра през мрака на Трагичното хилядолетие, днес празнувате своето оцеляване. Вие, чийто предци бяха спасени благодарение на непокорния мистрал, който изчисти отровата на небесата, донесла смърт и уродливост на други народи, чрез това празненство изразявате благодарността си пред вятъра на живота!

В отговор се разнесоха радостни възгласи и фанфарите засвириха за втори път. А след това едновременно дванадесет бика бяха пуснати на арената. Те нахлуха, разпръсквайки се, с вирнати опашки, блестящи рога, разширени ноздри и кръвясали очи. Тук бяха събрани най-добрите бойни бикове на Камарг, подготвяни години наред за това представление, в което срещу тях щяха да се изправят невъоръжени мъже, за да опитат късмета си и да измъкнат нанизаните на рогата им, или привързани на шиите венци.

След биковете на арената се появиха няколко конни гвардейци, които помахаха на тълпата, а след това подкараха биковете обратно към загражденията под амфитеатъра.

Доста затруднения създадоха биковете на гвардейците, но най-сетне всички животни бяха прибрани и на арената застана церемониал-майстора, издокаран с пелерина в цвета на дъгата, с яркосиня широкопола шапка и златен мегафон, през който той обяви първото съревнование.

Гласът на церемониал-майстора, подсилен не само от мегафона, но и от акустиката на амфитеатъра, донякъде напомняше рева на разгневен бик. Той обяви първо името на бика — Корнерог от Еж-Мортес, притежание на Понс Якхар, известният биковъд, а след това и името на главния тореадор — Махтан Справедливи от Арлес. След това церемониал-майсторът подкара коня си в кръг и напусна арената. Почти незабавно на откритото място се появи Корнерог, огромните му рога пореха въздуха, а алените панделки, с които бяха украсени, се полюшваха от вятъра.

Корнерог беше бик с изключително мощно телосложение, а на височина достигаше пет фута. Той шибаше яростно с опашка като лъв, а червените му, кръвясали очи пронизваха тълпата, която го подканяше. От трибуните се посипаха цветя и покриха широкия му бял гръб. Той се завъртя пъргаво, отърси се от цветята и ги стъпка в праха.

В това време почти незабележимо на арената бе излязла стройна човешка фигура, облечена в черно наметало, с алена копринена подплата, тясна черна куртка, панталони със златни токички и високи до колената ботуши от черна кожа, избродирани със сребърни нишки. Лицето на мъжа беше мургаво, младежко, бдително. Той размаха широкополата си шапка към тълпата, завъртя се на пета и застана с лице към Корнерог. Макар скоро навършил двадесет, Махтан Справедливи вече се беше отличил в трите предишни празненства. Нежните посетителки се заеха да го обсипват с цветя, а той им се поклони галантно, надари ги с целувки, като междувременно доближи настръхналия бик, свали с грациозно движение пелерината си и обърна червената подплата към Корнерог, който на свой ред пристъпи от крак на крак, изсумтя гръмогласно и наведе рога.

Бикът се втурна напред.

Махтан Справедливи отстъпи встрани и протегна ръка, за да измъкне първия от нанизаните на рогата на бика венци. Тълпата нададе възторжен рев и изръкопляска. Бикът се извърна пъргаво и наново се хвърли в атака. Отново Справедливи пристъпи встрани в последния възможен миг и отново в ръката си стискаше венец. Той захапа двата трофея с белите си зъби, а след това се усмихна — първо на бика, после и на публиката.

Разположени най-високо върху рогата, първите два кръга несъмнено не представляваха голяма трудност за тореадора и тъй като Справедливи си даваше сметка за това, постарал се бе да ги измъкне без видимо усилие. Но ето, че предстоеше да се справи с ниско стоящите венци и тази задача бе далеч по-опасна.

Граф Медни се наведе напред в ложата, вперил възхитен поглед в тореадора. Изелда се усмихна.

— Не е ли чудесен, татко? Като танцьор!

— Да, който танцува със смъртта — подхвърли малко подигравателно Боуджентъл.

Облегнат назад в креслото си, фон Вилач изглеждаше отегчен от зрелището. А може би очите му бяха изгубили предишната си острота и той не желаеше да го признае.

Бикът летеше право към Махтан Справедливи, който стоеше изправен на пътя му, с ръце на кръста, а пелерината бе захвърлил в праха. Бикът връхлетя върху жертвата си и миг преди да я прониже, Махтан подскочи високо във въздуха, докосвайки леко насочените рога, и се преметна над Корнерог. Бикът зарови копита в земята и изсумтя изненадано, а после изви глава, привлечен от подигравателния смях на Справедливи зад гърба му.

Ала преди бикът да се обърне назад, Махтан скочи повторно, този път на гърба му и докато животното се мяташе бясно, протегна ръка към следващия венец, като се стараеше да запази равновесие. Най-сетне бикът съумя да се освободи от нежелания се ездач и да го запрати на земята, но докато се търкаляше, Справедливи размаха победоносно трети венец и се изправи миг преди бикът да го атакува.

Сега вече тълпата изрева оглушително, а на арената се изсипа цял океан от разноцветни букети. Справедливи припкаше пъргаво в кръга, следван по петите от бика.

Той спря, сякаш забравил къде се намира, обърна се бавно на пети и остана привидно изненадан да види връхлитащия върху него бик.

В следващия миг тореадорът подскочи отново, но този път бикът успя да закачи куртката му, разкъса я с рога и го повали настрани. Справедливи протегна ръка за да омекоти удара, но се удари лошо при падането и се претърколи в праха, за да избегне следващото нападение. Все още се владееше чудесно, но очевидно не можеше да се изправи с необходимата бързина. Бикът завъртя глава и насочи рога към проснатото тяло. Няколко капки кръв блеснаха под ярките лъчи на слънцето и тълпата нададе вик, едновременно уплашен и кръвожаден.

— Татко! — Изелда сграбчи граф Медни за ръката. — Ще го убие. Помогни му!

Графът поклати глава, макар че неусетно напрегна тяло към перилата.

— Трябва сам да се справи. Знаел е какво рискува.

Бикът подхвърли тялото на тореадора във въздуха и той размаха безпомощно ръце като кукла. На арената нахлуха няколко конника въоръжени с дълги пики, за да прогонят бика от жертвата му.

Но бикът отказа да се помръдне, надвесил глава над тялото на Справедливи, като някаква хищна котка, присвита над своята плячка.

В този миг граф Медни прескочи перилата и се приземи на арената още преди да осъзнава какво прави. Той се втурна напред, облечен в блестящите си доспехи, с които приличаше на исполин от метал.

Конниците се отдръпнаха встрани, графът сграбчи бика за рогата и напрегна гигантските си мишци. Жилите по врата му се издуха и посиняха, докато се опитваше да извие главата на животното назад.

Бикът изправи глава, краката на графа се отделиха от земята, но той продължаваше да стиска рогата и само премести тежестта си така, че да прекърши врата на Корнерог назад.

На трибуните цареше тишина. В ложата, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач следяха схватката с пребледнели лица. Всички присъстващи не откъсваха погледи от неравната битка между човека и животното.

Изведнъж коленете на Корнерог потрепериха. Той изхърка, нададе болезнен вопъл и тялото му се изпъна. Ала макар да трепереше от неимоверното усилие, граф Медни не отпусна желязната си хватка. Косата и мустаците му блестяха от пот, мускулите на плещите му бяха издути и зачервени, но бикът постепенно губеше сили и бавно се отпускаше на колене.

Няколко мъже изтичаха и вдигнаха ранения тореадор, но тълпата продължаваше да мълчи.

В този миг с рязко движение граф Медни завъртя главата на Корнерог и го преметна на една страна.

Бикът остана да лежи, най-сетне признал своя господар, признал поражението си.

Граф Медни отстъпи бавно назад, но бикът все така не помръдваше, а само го проследи с изцъклените си, учудени очи, гърдите му се повдигаха развълнувано, а опашката му помръдна лениво и вдигна прах.

Едва сега тълпата изрева възторжено.

Ревът й продължаваше да расте и изглеждаше, сякаш е изтръгнат от недрата на света.

Хората наскачаха, аплодирайки своя Господар и Пазител, а в този момент на арената изтича Махтан Справедливи и макар от раните му да се стичаше кръв, той сграбчи десницата на граф Медни и я раздруса в знак на благодарност.

А в ложата, Изелда изхлипа от гордост и облекчение, докато приседнал до нея, Боуджентъл дискретно отъркваше сълзите си. Единствено фон Вилач не плачеше, но главата му се поклащаше в знак на уважение пред подвига на неговия господар.

Усмихнат, граф Медни се върна обратно в ложата, при дъщеря си и своите приятели. Той протегна ръце към перилата и ги прехвърли с едно единствено движение. След това се засмя звучно, очевидно доволен и махна с ръка на ликуващата тълпа.

В мига, когато вдигна ръка, тълпата занемя.

— Не мен — Махтан Справедливи трябва да дарите със своите овации. Той спечели трофеите. Виждате ли — графът разпери празните си ръце — аз нямам нищо! — в отговор се разнесе смях. — И нека празненството продължава.

След тези думи графът седна в креслото.

Боуджентъл най-сетне си възвърна самообладанието. Той се наведе към графа.

— И сега ли, приятелю, ще твърдите, че предпочитате да не се месите в борбата на другите?

Граф Медни му отвърна с усмивка.

— Боуджентъл, вие сте неукротим. Та това си беше чисто домашен проблем, не смятате ли?

— Ако все още сте запазили мечтите си за обединяване на континента, тогава проблемите на Европа не са ли също домашни проблеми? — Боуджентъл замислено се почеса по брадичката. — Не смятате ли?

Изведнъж лицето на графа придоби сериозно изражение.

— Може би… — заговори той, но след това поклати глава и се засмя. — О, нетърпими Боуджентъл, пак успя да ме объркаш.

Но по-късно, след като напуснаха ложата и се отправиха към замъка, лицето на графа кой знае защо беше намръщено.

Когато граф Медни и свитата му влязоха в двора на замъка, един гвардеец изтича насреща им и посочи с ръка богато украсената карета, пред която бяха запрегнати няколко наперени жребци, с пера на главите и странни на вид седла.

— Господарю, — поде задъхано той — докато бяхте на арената, в замъка пристигнаха гости. От благородно потекло са, макар да не знаех, дали за вас ще са добре дошли.

Графът вдигна навъсен поглед към каретата. Беше излята от тъмно злато, стомана и мед и инкрустирана с огромни перли, сребро и оникс. Формата й напомняше на някакво гротескно чудовище, чийто крака завършваха със закривени нокти, сграбчили осите на колелата. Главата беше на влечуго, с очи от рубини, а отгоре бе издълбана вдлъбнатина за седалката на кочияша. Върху вратите бяха изрисувани гербове, с изображения на чудовища, странни оръжия и символи с неясна, дори смущаваща природа. Графът почти веднага бе разпознал каретата и герба. Първото беше дело на умопобърканите занаятчии от Гранбретан, а второто олицетворяваше един от най-могъщите благороднически родове на тази страна.

— Виждам, че ще ни гостува барон Мелиадус фон Кройден — произнесе графът, докато слизаше от коня. — Какви ли дела са довели един толкова изтъкнат велможа в нашата далечна провинция? — Той говореше с известна ирония, но несъмнено беше малко разтревожен. Боуджентъл приближи и застана до него.

— Ще го посрещнем вежливо, Боуджентъл — продължи тихо граф Медни. — Ще му покажем цялото гостоприемство, на което сме способни. Нямаме какво да делим с благородниците от Гранбретан.

— Не и в този момент, може би — каза сдържано Боуджентъл.

Графът се изкачи по стълбите, следван от Изелда и Боуджентъл и влезе в гостната, където барон Мелиадус вече ги очакваше.

Баронът на ръст бе почти колкото графа. Облечен бе в черно и тъмно синьо. Дори неговата обсипана с бисери животинска маска, покриваща главата му като шлем, бе излята от черен метал, със сини сапфири на мястото на очите. Маската изобразяваше озъбен вълк, а в отворената паст се виждаха остри като игли зъби. Изправен насред тъмната гостна, заметнат с черно наметало над черната броня, барон Мелиадус приличаше на някое митично чудовищно божество, от онези, които се радваха на особена популярност в земите отвъд Средното море. Веднага щом ги забеляза, той вдигна облечените си в черни бронирани ръкавици ръце и свали маската, под която се показа неговото бледо, намръщено лице, с грижливо подрязана брадичка и мустаци. Косата му също беше черна и гъста, а очите му бяха воднисто-сини и излъчваха странна светлина. Баронът не носеше оръжие, може би в знак на това, че идва в мир. Той се поклони леко и заговори с дълбок, музикален глас.

— Моите почитания, прочути граф Медни, и простете неканената ми поява. Изпратих посланици, за да ви уведомят за посещението ми, но изглежда са пристигнали малко след като сте излезли. Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на вълка и Военачалник на армията на нашия велик крал-император Хуон…

Граф Медни кимна.

— Зная за великите ви дела, барон Мелиадус и вече познах герба на каретата ви. Вие сте добре дошъл. Медният замък ще бъде на ваше разположение дотогава, докато решите да останете. Животът ни е простичък, опасявам се, в сравнение с лукса, който би ви предложил и най-скромният поданик на империята на Гранбретан, но какъвто и да е, каня ви да го споделите.

Барон Мелиадус се усмихна.

— Вашата вежливост и гостоприемство биха засрамили немалко гранбретанци. Благодаря ви.

Граф Медни представи дъщеря си и баронът се приближи, поклони се и целуна ръката й, очевидно впечатлен от нейната хубост. Когато се обърна към Боуджентъл, той заговори с уважение, и показа солидни познания върху творчеството на прочутия поет-философ, но Боуджентъл не изглеждаше никак впечатлен от тази проява на внимание. На фон Вилач баронът припомни няколко известни сражения, в които старият войн се бе отличил, с което спечели благоволението му.

Ала въпреки изтънчените маниери и внимателно подбираните изрази, в гостната се долавяше определено напрежение. Боуджентъл пръв се извини и излезе, последван не след дълго от Изелда и фон Вилач — и двамата осъзнаваха, че предстои да бъдат обсъждани важни въпроси. Все пак баронът не пропусна да изпроводи с блеснал поглед момичето.

После поднесоха вино и плодове, а мъжете се настаниха един срещу друг в тежките, покрити с резба кресла.

Барон Мелиадус вдигна поглед над чашата с вино и се втренчи в граф Медни.

— Милорд, вие сте човек видял много — поде той. — Сигурно си давате сметка, че посещението ми цели далеч повече, отколкото да се порадвам на вашата красива провинция.

Граф Медни се подсмихна, доволен от прямотата, с която бе започнал разговора Мелиадус.

— Така е — съгласи се той. — Но няма да скрия, че за мен е чест, да посрещна толкова прославен пер на великия крал Хуон.

— Чувствата ви срещат взаимност — увери го Мелиадус. — Без никакво съмнение, вие сте най-прочутият герой в Европа, може би в цялата й история. Да си призная, дори бях леко озадачен, когато открих, че сте създаден от плът и кръв, а не от метал, както може би съм очаквал. — Той се засмя и граф Медни се присъедини към смеха му.

— Вярно, че късметът беше на моя страна — призна графът. — А и съдбата нерядко ме е покровителствала, в моите начинания. Но кой би могъл да каже, дали времената са били добри към мен, или просто аз съм бил най-подходящият за тези времена?

— Вашият философски мироглед съперничи дори на този, който изповядва приятелят ви — сър Боуджентъл — отбеляза барон Мелиадус. — И напълно подкрепя онова, което бях чул за вашата мъдрост и справедливост. Ние, в Гранбретан, често се гордеем с подобни качества, но в случая спокойно можем да се поучим от вас.

— Моите способности са скромни — призна граф Медни, — но струва ми се, че природата е дарила именно вас с талант за големи постижения. — Същевременно графът се опитваше да разгадае какво точно цели събеседникът му, но лицето на Мелиадус оставаше непроницаемо.

— Именно от подобна скромност се нуждаем, — не пропусна възможността баронът, — ако искаме час по-скоро да видим осъществени нашите амбиции.

В този момент графът най-сетне разбра с каква цел е пристигнал барон Мелиадус, но се постара да прикрие това, придаде на лицето си смутено изражение и вежливо предложи още вино на госта.

— Ние сме предопределени от съдбата да управляваме цяла Европа — заяви Мелиадус.

— Така изглежда — съгласи се граф Медни. — По принцип съм склонен да подкрепя тази амбиция.

— Радвам се да го чуя, граф Медни. Често ставаме жертва на зловредни слухове, разпространявани от нашите врагове навсякъде по земята.

— Не ме интересува доколко са верни или не тези слухове — каза граф Медни. — Това, в което вярвам е общият принцип, на който служите.

— Значи, не гледате с лошо око на нашия победен ход из Европа? — запита барон Мелиадус и го погледна внимателно.

— Стига, — засмя се графът — да не засягате интересите ми, що се касае до защитата на повереното ми късче земя — Камарг.

— Готов сте, в такъв случай, да се възползвате от сигурността, която би ви предоставил един мирен договор с нас?

— Не виждам смисъл от подобен договор. Ако разчитам на някаква сигурност, това е сигурността, която ми дават моите отбранителни кули.

— Хъммм… — барон Мелиадус заби поглед в пода.

— Затова ли сте дошли, бароне? За да ми предложите мирен договор? Или може би, съюз?

— Нещо подобно — кимна баронът. — Съюз, в известен смисъл.

— Нямам намерение да ви се противопоставям, нито да ви поддържам открито — заяви граф Медни. — Освен ако не нападнете моята страна. Ала що се отнася до обединението и реда, който създавате в Европа, тук съм изцяло на ваша страна.

Барон Мелиадус помисли известно време, преди да заговори.

— И ако подобно обединение е под заплаха? — попита той.

Граф Медни се засмя.

— Не вярвам да е възможно. В този момент няма такава сила, която да се изправи срещу Гранбретан.

Барон Мелиадус прехапа устни.

— Прав сте. Списъкът на нашите победи е толкова дълъг, че вече предизвиква само досада. Но колкото повече земя завладяваме, толкова по-оредяват силите ни. Ако познавахме европейските дворове така добре, както ги познавате вие, щяхме да знаем на кого да се доверяваме и на кого не, а също и къде трябва да концентрираме усилията си. Ето, в Нормандия например, сме поставили за управник великия дук Цимион — барон Мелиадус погледна въпросително графа. — Какво ще кажете, мъдър ли е този избор? Той мечтаеше за нормандския трон още по времето, когато на него седеше брат му — Джуелард. Ще ни бъде ли верен слуга?

— Цимион ли? — усмихна се граф Медни. — Аз участвах в разгрома му при Руен.

— Зная. Но какво е мнението ви за него?

Графът забеляза вниманието, с което очакваше отговора му Мелиадус и се усмихна още по-широко. Сега вече знаеше съвсем точно какво ще искат от него.

— Той е великолепен ездач и голям женкар — каза Медни.

— Но това не дава отговор на въпроса — можем ли да му се доверим? — този път в гласа на барона се долови нескрито нетърпение.

— Така е — кимна граф Медни. Той погледна към големия стенен часовник, окачен над камината. Позлатените му стрелки показваха единадесет часа. Огромното махало се поклащаше бавно, хвърляйки едрата си сянка върху стената. В този момент часовникът заби. — В Медния замък обикновено си лягаме рано — подхвърли небрежно графът. — Опасявам се, че животът тук е доста провинциален. — Той се надигна от креслото. — Ще наредя на един от слугите ми да ви отведе в отредената ви спалня. Хората ви бяха настанени близо до вас.

Едва доловима сянка пробягна по лицето на Мелиадус.

— Граф Медни, ние знаем за вашите политически умения, ценим мъдростта ви, познанията ви за всички силни и слаби страни на европейските дворове. Бихме желали да се възползваме от тези познания. А в замяна ще ви предложим богатство, сила и сигурност…

— Имам каквото ми е необходимо от първите две, а за третото разчитам на себе си — отвърна вежливо графът и дръпна шнура на звънеца. — Простете, но съм твърде изморен и бих желал да поспя. Денят беше доста напрегнат.

— Вслушайте се в гласа на разума, милорд, умолявам ви — барон Мелиадус очевидно с мъка запазваше самообладание.

— Надявам се, бароне, че ще останете достатъчно дълго, за да ни разкажете всички новини.

В този миг влезе един прислужник.

— Ако обичате, отведете барона в спалнята му — обърна се граф Медни към него. След това се поклони на Мелиадус. — Лека нощ, барон Мелиадус. Очаквам с нетърпение следващата ни среща, утре в осем, когато слизаме за закуска.

Едва след като баронът напусна гостната, на лицето на графа се изписа изненадата, която го бе завладяла. Приятно му беше, че Гранбретан търсеше помощта му, но нямаше никакво намерение да приема предложението. Надяваше се, че ще успее да отклони молбите на барона без да го обиди, защото не желаеше да си разваля отношенията с Тъмната империя. А освен това, изпитваше симпатия към барон Мелиадус. И по всичко изглежда, чувството беше взаимно.