Майкъл Муркок
Перла в черепа (16)

Шеста глава
Служител на Руническия жезъл

Хоукмун надзърна през цепките на шлема и премигна от ярката слънчева светлина. Главата продължаваше да го боли нетърпимо, но гневът и отчаянието го бяха напуснали. Обърна се и забеляза, че Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато са се надвесили над него. Лицето на Оладан бе загрижено, а изражението на Рицаря бе скрито зад непроницаемия шлем.

— Значи, не съм… мъртъв? — попита отпаднало Хоукмун.

— Така изглежда — отвърна лаконично Рицаря. — Макар че и това не е изключено.

— Просто си изтощен — побърза да вметне Оладан, хвърляйки уплашен поглед на тайнствения войн. — Превързахме раната на ръката ти и скоро ще заздравее.

— Къде съм? — попита Хоукмун. — Тази стая…

— Тази стая е в двореца на царица Фраубра. Градът отново й принадлежи, врагът е разбит, пленен, или избягал. Открихме тялото ти проснато върху това на барон Мелиадус. Отначало помислихме, че и двамата сте загинали.

— Мелиадус е мъртъв!

— Така изглежда. Но когато малко по-късно се върнахме, трупът бе изчезнал. Вероятно са го прибрали неговите хора, преди да избягат.

— Ах, мъртъв най-сетне — въздъхна облекчено Хоукмун. Сега, когато Мелиадус бе заплатил за злините, които бе сторил, Хоукмун почувства как душата му се изпълва с покой, въпреки болката, разяждаща мозъка му. Изведнъж му хрумна нещо. — А Малагиджи? Трябва да го откриете. Кажете му…

— Малагиджи идва насам. Когато научи в какво състояние си, предпочете сам да дойде в двореца.

— Ще ми помогне ли?

— Не зная — отвърна Оладан и отново погледна крадешком Рицаря в Мрамор и Злато.

Малко по-късно в стаята влезе царица Фраубра, а зад нея крачеше магьосникът, който носеше в ръка нещо, увито във вързоп.

— Премъдри Малагиджи — промърмори смутено Хоукмун и направи опит да се надигне от леглото.

— Значи ти си този настойчив млад човек, който от няколко дни ме преследва? Не мога да видя лицето ти заради този шлем — в гласа на Малагиджи се долавяше металическа нотка и Хоукмун отново почувства отчаяние.

— Аз съм Дориан Хоукмун. Мисля, че доказах приятелските си чувства към Хамадан. Мелиадус и Нахак са унищожени, а силите им побягнаха.

— Хъм…? — сбърчи вежди Малагиджи. — Вече ми казаха за тази перла в черепа ти. Познавам и други подобни изобретения, както и свойствата им. Но все още не знам, дали ще мога да я лиша от силата й…

— А на мен ми казаха, че ти си единственият човек, който би могъл да го направи — рече Хоукмун.

— Би могъл — да. Но ще мога ли? Не зная. Вече остарявам. Слаб съм и не съм сигурен, дали…

Рицаря в Мрамор и Злато пристъпи напред и докосна Малагиджи по рамото.

— Познаваш ли ме, магьоснико?

— Да, познавам те — кимна Малагиджи.

— И знаеш ли, на коя Сила служа?

— Да — кимна малко смутено Малагиджи и премести поглед от лицето на единия, към другия. — Но какво общо има това с този млад човек?

— Той също служи на тази Сила, макар да не го съзнава.

Лицето на Малагиджи се озари.

— Тогава ще му помогна — заяви с твърд глас той — дори ако това означава да рискувам живота си.

Хоукмун направи нов опит да се надигне от леглото.

— Какво означава всичко това? На кого служа? Не знаех, че…

Малагиджи разви овързания в плат обект. Оказа се, че е глобус, покрит с малки неравности, всяка от които светеше в различен цвят. Цветовете се меняха постоянно и загледан в тях, Хоукмун премигна.

— Първо, трябва да се съсредоточиш — каза му Малагиджи като приближаваше глобуса към лицето му. — Вгледай се в сферата. Не откъсвай поглед от нея. Гледай внимателно, Дориан Хоукмун, виж всички цветове…

Хоукмун постепенно осъзна, че вече не премигва и че не може да откъсне поглед от сферата, с бързо менящите се цветове. Завладя го странно усещане за безтегловност. Чувстваше се все по-добре. Неусетно се усмихна и после светът наоколо се замъгли, зад плътен, топъл слой пелена и сякаш бе увиснал някъде извън времето, извън пространството. Не беше изгубил връзка с обкръжаващия го свят, но същевременно бе отделен от него с непроницаема стена.

Дълго време остана Хоукмун в това състояние, осъзнавайки смътно, че преместват тялото му, сякаш се беше се отделил, някъде другаде.

От време на време мъглата менеше своите тъжни тонове, ту беше бледо розова, ту небесносиня, или пък маслено жълта, но това беше всичко, което виждаше. Вътре в него цареше безмерен покой, какъвто никога не бе изпитвал, освен може би като малко дете, в прегръдките на майка си.

Сетне пастелните тонове започнаха да се примесват с по-тъмни, мрачни цветове и усещането за покой бе прогонено от ослепителни черни, или кърваво червени светкавици. Нещо се разтърси в главата му, последвано от непосилна агония и той изкрещя пронизително.

Когато отвори очи, Хоукмун втренчи ужасен поглед в машината пред него. Беше съвсем същата като онази, която бе видял преди доста време в лабораториите на крал Хуон.

Дали не се намираше пак в Лондра?

Около него тихо шепнеше мрежата в черно, златисто и сребристо, но нишките й не го докосваха, както предния път, а вместо това се свиваха, отдръпваха се от него и постепенно се сгъстяваха така, че не след дълго изглеждаха като една монолитна маса, заемаща малка част от околното пространство. Хоукмун се огледа наоколо и зърна Малагиджи, а зад него лабораторията където, преди незнайно колко време, бе спасил магьосника от ръцете на убийците от Тъмната империя.

Малагиджи имаше изтощен вид, но на лицето на стареца бе изписано задоволство.

Той се приближи с метално сандъче в ръка, събра вътре частите на машината на Черната перла, после го затвори здраво и го заключи.

— Тази машина — изрече пресипнало Хоукмун. — Откъде я имаш?

— Аз я направих — усмихна се Малагиджи. — Да, Дориан Хоукмун, аз направих тази машина! Отне ми седмици на мъчителни усилия, докато ти лежеше тук, скрит с помощта на моите заклинания от онази, другата машина — в Лондра. Да ти призная, по едно време мислех, че съм загубил битката, но тази сутрин завърших със сглобяването на машината и ми липсваше само последната част…

— И каква бе тя?

— Нейната живителна сила. Ето това бе ключовият въпрос — ще мога ли да извърша тъкмо в необходимия момент заклинанието. Защото, виждаш ли, трябваше да позволя на живота на Черната перла да завладее ума ти, надявайки се, че след това машината ще го абсорбира миг преди да погълне ума ти.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— И гледам, че си успял!

— Успях. Сега вече си свободен от страха и можеш да вървиш където искаш.

— Не ме е страх от нищо, което могат да ми сторят хората, дори с радост бих посрещнал подобни опасности — каза Хоукмун като ставаше от кушетката. — Милорд Малагиджи, задължен съм ви до смърт. Ако мога с нещо да ви служа…

— Не — нищо — побърза да го прекъсне Малагиджи. — Радвам се, че успях да се сдобия с подобна машина. — Той почука с пръст сандъчето. — Може би ще ми потрябва и друг път. Освен това… — той се намръщи и погледна замислено Хоукмун.

— Какво има?

— А, нищо — сви рамене Малагиджи.

Хоукмун докосна челото си. Черната перла все още беше на мястото си, но сега бе съвсем хладна.

— Не си извадил камъка?

— Не, макар че мога да го направя, ако пожелаеш. Но присъствието му не ще ти навреди. А премахването е само дребен хирургически проблем.

Хоукмун вече мислеше да попита магьосника кога може да се уреди и този въпрос, но изведнъж му хрумна друга мисъл.

— Не, нека да остане — рече той. — Като символ на омразата ми към Тъмната империя. Надявам се скоро да ги науча, че трябва да треперят пред този символ.

— Значи, намислил си да продължиш борбата с тях?

— Да — при това с удвоени усилия, след като благодарение на теб съм свободен отново.

— Тази сила трябва да бъде спряна — съгласи се Малагиджи. Той въздъхна. — А сега ще отида да поспя. Ужасно съм изморен. Твоите приятели те чакат на двора.

Хоукмун се спусна по стълбите и излезе на огрения от яркото, топло слънце двор на къщата, където го очакваше Оладан, а на косматото му лице лъщеше усмивка за двама. До него бе изправена стройната фигура на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Рицаря.

— Напълно.

— Хубаво. Тогава си тръгвам. До скоро виждане, Дориан Хоукмун.

— Благодаря ти за помощта — каза Хоукмун, докато тайнственият войн приготвяше за път своя едър, здрав боен кон. Тъкмо когато Рицаря понечи да го възседне, Хоукмун си спомни нещо и извика: — Почакай!

— Какво има? — покритата с шлем глава се извърна към него.

— Нали ти убеди Малагиджи, че трябва да лиши от живот Черната перла. Ти му каза, че аз служа на Силата, на която служиш и ти. И въпреки това, не познавам никаква Сила, която да ми е господар.

— Някой ден ще узнаеш.

— А ти на коя Сила служиш?

— Аз служа на Руническия жезъл — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато и пришпори коня, напускайки двора още преди Хоукмун да осъзнае чутото.

— Значи на Руническия жезъл, а? — промърмори замислено Оладан. — А аз го мислех за легенда…

— Да, легенда. Изглежда тайнственият рицар си пада по подобни легенди. Трябва да се е пошегувал с нас — засмя се Хоукмун и тупна Оладан по рамото. — Ако го видим отново, ще го попитаме за истината. А сега съм гладен. Една солидна вечеря…

— В двореца на царица Фраубра се готви пиршество — намигна Оладан. — Казват, че щяло да бъде неповторимо. Освен това, струва ми се, че интересът на царицата към теб не е подклаждан само от чувствата й на благодарност.

— Така ли смяташ? Е, дано не я разочаровам, приятелю Оладан, защото съм се заклел пред друга, далеч по-красива девойка.

— Че има ли такава?

— И още как. Ела, малки приятелю — да се насладим на ястията на царицата и да се подготвим за обратния път на запад.

— Трябва ли да тръгваме толкова скоро? Ами ние тук сме герои, а и заслужаваме малко почивка.

Хоукмун се засмя.

— Ти остани, ако искаш. Но аз съм поканен на сватба — на моята собствена.

— О, добре тогава — отвърна привидно натъжен Оладан, — не бих желал да пропусна подобно събитие. Ще взема и аз да скъся престоя си в Хамадан.

На следващата сутрин лично царицата ги изпроводи до портите на Хамадан.

— Помисли отново, Дориан Хоукмун. Предлагам ти трона — същият, за който загина брат ми.

Хоукмун погледна на запад. На около две хиляди мили път го чакаше Изелда и нямаше никаква представа, дали е успял да се освободи от силата на Черната перла, или вече е жертва на тази сила. Граф Медни също го очакваше и трябваше да узнае докъде се е простряла ръката на Гранбретан. А Боуджентъл, поетът-философ несъмнено не отстъпваше на крачка от девойката, изправила се на най-високата бойница в Медния замък и загледана към дивите тръстики на Камарг, питайки се, дали някога ще види отново мъжът, който се закле да я вземе за своя жена.

Той се поклони в седлото и целуна ръката на царицата.

— Благодаря ви, Ваше величество. Поласкан съм, от високата чест, която ми оказвате, но аз съм дал обет и щях го спазя — макар да ми предложат и двадесет трона. Освен това и други се нуждаят от сабята ми в битката с Тъмната империя.

— Върви тогава — произнесе тъжно царицата. — Но помни Хамадан и неговата повелителка.

— Ще го помня.

Той пришпори своя огромен, покрит със синя пелерина жребец през скалистите хълмове. Зад него Оладан се извърна, изпрати въздушна целувка на царица Фраубра, намигна й и последва другаря си.

Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, препускаше право на запад — към своята любима и към отмъщението.