Майкъл Муркок
Перла в черепа (13)

Трета глава
Рицаря в Мрамор и Злато

Тежкият таркийски галеон пореше спокойните води на морето, под носа му се вдигаше пяна, а самотното триъгълно платно се издуваше като птиче крило под попътния вятър. На мостика, редом с Хоукмун и Оладан стоеше капитанът на кораба, облечен в обшит със сърма елек, шалвари, пристегнати със златни обръчи на глезените и с позлатен фес с пискюл на главата. Капитанът посочи с пръст двата грамадни коня, завързани на палубата.

— Чудесни животни, господарю. Не съм виждал подобни по нашия край. — Той почеса заострената си брада. — Не желаете ли да ги продадете? Аз съм съпритежател на този кораб и мога да ви предложа добра цена.

— Тези коне значат много повече за мен от всякакви богатства — отвърна Хоукмун.

— Вярвам ви — каза капитанът, но очевидно не знаеше какво се крие зад тези думи. Той вдигна глава, защото съгледвачът от кабинката на мачтата се бе подал през прозореца и викаше нещо, сочейки с ръка.

Хоукмун проследи посоката и забеляза три разпънати платна на хоризонта. Капитанът насочи своя далекоглед.

— В името на Ракар — кораби на Тъмната империя! — той подаде далекогледа на Хоукмун. Дориан надзърна през него и разгледа отблизо трите черни платна, всяко едно украсено с изображение на акула — символ на морския флот на Империята.

— Ще ни нападнат ли? — попита той.

— Нападат всички, които не са от тях — отвърна мрачно капитанът. — Можем само да се молим, че не са ни забелязали. Морето съвсем отесня, откакто се появиха корабите им. Само допреди година… — той спря, за да изкрещи няколко заповеди на хората си. Вдигнаха нови платна и корабът подскочи по вълните. — Само допреди година по тези места рядко се срещаха кораби на Империята, които идваха насам предимно за търговия. А сега морето е тяхно. Армията им е навсякъде — в Туркиа, Сирия, Персия — където и да се появят, с тях идва бедата. Ако питате мен, до няколко години ще са стъпкали Изтока — както направиха и със Запада.

След час корабите на Тъмната империя се скриха зад хоризонта и капитанът въздъхна облекчено.

— Няма да се успокоя — заяви въпреки това той, — докато не стигнем пристанището.

По залез слънце пред тях се показа таркийското пристанище, но се наложи да пуснат котва извън него и да изчакат прилива на следващия ден, за да се привържат за кея.

Не измина много време и трите имперски кораба отново се показаха на хоризонта. Хоукмун и Оладан купиха набързо каквито провизии намериха и следвайки очертания на картата маршрут, поеха право на изток, към Персия.

Само за седмица големите яки коне оставиха зад себе си Анкара, преплуваха река Кизилирмак и поеха сред хълмистата страна отвъд нея, където тревата грееше в златисто под палещите лъчи на слънцето. На няколко пъти в далечината зърваха придвижващи се армии, но се стараеха да избягват пътя им. Тези армии се състояха предимно от местни бойци, но бяха подсилени и с маскирани дружини от гранбретанци. Хоукмун бе доста обезпокоен от този факт, защото не очакваше, че влиянието на Тъмната империя достига чак в тези далечни земи. Веднъж дори станаха неволни свидетели на някаква страховита битка, която бушуваше доста далеч от тях. Битката обаче бе доста краткотрайна — скоро след началото, добре дисциплинираните войни на Гранбретан смазаха съпротивата на противника. Тази сцена накара Хоукмун да препусне отчаяно към Персия.

Един ден, след около месец, когато конете им се носеха в бавен тръст по брега на някакво безименно езеро, Оладан и Хоукмун бяха изненадани от двадесетина въоръжени конници, които се появиха неочаквано зад близкия хълм и препуснаха с диви крясъци право към тях. Маските на нападателите лъщяха на слънцето, от което вида им ставаше още по-страховит — съдейки по тях, нападателите бяха от Ордена на вълка.

— Хей! Това са двамината, които нашият господар търси! — извика предводителя на конниците. — Ако спипаме по-едрия жив, чака ни голяма награда.

— Страхувам се, господарю Дориан, че сме обречени. — произнесе покорно Оладан.

— Нека поне да се потрудят, преди да ни убият — каза мрачно Хоукмун докато вадеше сабята. Ако конете им не бяха изморени, вероятно биха могли да избягат на преследвачите, но сега шансовете им бяха нищожни.

След не повече от минута маскираните като вълци войни ги наобиколиха. Хоукмун имаше известно предимство, защото гореше от желание да ги посече, докато те се стараеха да го запазят невредим. Първият дръзнал да го доближи свали с дръжката на сабята, на следващия отсече ръката, третия промуши в слабините, а четвъртия направо свали от коня. Неусетно бяха навлезли в плитчините на езерото и копитата вдигаха наоколо пръски. Отначало Оладан също се държеше мъжки, но не след дълго косматият дребосък нададе болезнен вик и падна от седлото. В мелето Хоукмун не можа да види какво стана след това, но случката само го разгневи още и той заудря бясно около себе си.

Войниците се скупчиха толкова близо около него, че вече нямаше простор за да върти сабята. Още няколко секунди и щяха да го заловят. Но Хоукмун не се предаваше, отбиваше удари и нападаше настървено, очите му се бяха налели с кръв, а в ушите му кънтеше звънът на метал.

В този миг натискът внезапно отслабна и през гората от остриета той забеляза, че има нов съюзник в битката. Беше го виждал и преди — но само в сънищата си, или във видения, близки до сънищата. Това бе същият войн, който бе зърнал една нощ във Франция, а после и в Камарг. Облечен бе в броня от мрамор и злато, а лицето му бе прикрито от дълъг шлем. Стискаше в десницата си огромен двуостър меч и беше яхнал снежнобял арабски жребец, голям колкото този на Хоукмун. Поваляше противниците само с по един удар и не след дълго останаха само неколцина от маскираните като вълци войни, които препуснаха през плитката вода, зарязвайки на произвола своите ранени и убити събратя.

Хоукмун плъзна поглед по телата. Двама от падналите се размърдаха, надигнаха се и се счепкаха. Единият бе в черни дрехи, но вторият бе Оладан. Косматият дребосък се защитаваше отчаяно срещу по-силния си противник. Хоукмун пришпори коня, замахна със сабята си и удари отзад гранбретанеца, като разсече металната ризница и втората, кожена ризница под нея, докато острието се заби дълбоко в плътта. Мъжът изпъшка и се строполи, а водата наоколо се обагри в червено.

Хоукмун се извърна към мястото, откъдето Рицаря в Мрамор и Злато го наблюдаваше мълчаливо.

— Моите благодарности, милорд — рече той. — Дълъг път сте изминали, за да се срещнем. — Той прибра сабята си в ножницата.

— По-дълъг, отколкото си представяш, Дориан Хоукмун — разнесе се звучният, плътен глас на рицаря. — Към Хамадан ли сте се отправили?

— Да — търсим магьосника Малагиджи.

— Хубаво. Ще ви придружа донякъде. Не е далече.

— Кой си ти? — попита го Хоукмун. — На кого да благодаря?

— Аз съм Рицаря в Мрамор и Злато. Не е необходима да ми благодариш, задето ти спасих живота. Все още не знаеш защо съм го направил. Ела. — И рицарят ги поведе край езерото.

Малко по-късно, докато си отдъхваха от пътя и битката, Хоукмун, доближи приклекналия недалеч рицар и го запита:

— Познаваш ли Малагиджи? Ще ми помогне ли?

— Познавам го — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Може и да ти помогне. Но трябва да знаеш, че в Хамадан има гражданска война. Братът на царица Фраубра, Нахак, е намислил да я свали, а зад него стоят немалко от онези, които носят маски — като противниците, с които се бихте край езерото.