Майкъл Муркок
Перла в черепа (12)

Втора глава
Керванът на Агоносвос

Започна да вали още щом слязоха в равнината и двата козела, които доскоро препускаха безропотно по тесните планински пътеки, започнаха да затъват в меката почва и едва се влачеха. Така пътуваха близо месец, загърнати в наметалата си, треперещи от влагата и студа, проникнали до костите им, а Хоукмун отново започна да усеща познатата болка в главата. Появеше ли се болката, той отказваше да разговаря с Оладан, а вместо това стискаше главата си с ръце, лицето му побледняваше, очите се наливаха с кръв, а зъбите му тихичко потракваха. Той знаеше, че далеч зад него, в Медния замък, съзнанието на Перлата постепенно се пробуждаше и се опитваше да разкъса оковите, които графът бе поставил. Мъчно му беше и че Изелда е толкова далеч от него.

Дъждът продължаваше да вали, студеният вятър бръснеше лицата им и през плътната дъждовна завеса Хоукмун с мъка успя да различи ширналата се докъдето му стигаше погледа степ, сред която тук-там се виждаха превити дръвчета и малки горички. Имаше твърде неясна представа за местонахождението им, защото от дълго време слънцето бе скрито от облаци. Единственият ориентир за посоката им оставаше наклонът на храстите по тези места, който неизменно сочеше право на юг. Нямаше представа, че по тези места има такава обширна степ и не след дълго стигна до извода, че вероятно се е появила вследствие на някакво неясно събитие от далечните времена на Трагичното хилядолетие.

Хоукмун избърса водата от веждите си и в същия миг почувства хладната, влажна повърхност на Черната перла. Той потрепери, изви глава към нещастното лице на Оладан, сетне отново втренчи поглед в дъжда. Далеч, почти на самия хоризонт се виждаше тъмна линия — вероятно гора, където биха могли да се подслонят от този непрестанен дъжд. Заострените копита на козите се препъваха във високата трева. Хоукмун отново почувства пронизваща болка в главата, толкова силна, че започна да му се гади. Той изстена и опря ръка в челото си, а Оладан го погледна със състрадание.

След няколко часа наближиха гора от ниски дръвчета. Тук се наложи да забавят още ход, защото земята под краката им бе съвсем мочурлива и се налагаше често да заобикалят широки, кални локви. Стеблата и клоните на дърветата имаха странен и уродлив вид, сякаш сгърчени от невидима сила към земята. Кората на дърветата бе тъмносива, до черна, и въпреки, че не беше зима, не се виждаха никакви листа. Но инак дърветата растяха толкова близо, че не беше никак лесно да се провират между тях. В единия край на гората блестеше гладката повърхност на неголямо езеро.

Когато навлязоха сред дърветата, под краката на козите се вдигнаха пръски, а двамата пътешественици трябваше да се навеждат ниско, за да избягват клоните. Дори тук почвата бе мочурлива и около корените на дърветата се бяха образували локви, които продължаваха да се пълнят от сипещия се дъжд.

Все пак за лагера успяха да намерят сравнително по-сухо място и макар че Хоукмун искаше да помогне на Оладан за стъкмяването на огъня, не след дълго бе принуден да приседне до едно дърво, стенейки от болки, докато дребосъкът продължаваше да събира съчки наоколо.

На следващата сутрин, когато отново поеха сред гората, Оладан водеше козела на Хоукмун, защото дукът на Кьолн се бе превил измъчено на седлото. Малко преди обед от юг долетяха човешки гласове.

Оказа се, че също като тях, през ниската гора си пробива път някакъв керван. Около петнадесет каруци и фургони, всичките с копринени покривала в най-различни цветове, ала подгизнали от дъжда. В каруците бяха запрегнати мулета и волове и нещастните животни напъваха мишци в хлъзгавата, податлива кал, подкарвани от възгласите на каруцарите, които нерядко ги налагаха безмилостно с камшици и заострени пръчки. Други мъже стояха около колелата на каруците, бършеха потни чела и въртяха спиците, за да ги избутат в лепкавата кал. Ала въпреки тези на пръв поглед неимоверни усилия, керванът едва пъплеше.

Всъщност, най-странното за двамата пътешественици бе не друго, а видът на тези хора. Дори Хоукмун бе забелязал нещо нередно със замъгления си поглед и вдигна учудено глава.

Всички мъже до един бяха с уродливи тела. Джуджета и дребосъци, гиганти и шишковци, телата на някои бяха покрити с козина (също като Оладан, само че бяха неприятни на вид), други пък имаха бледи, безкосмени кожи, един бе с три ръце, друг — само с една, двама — мъж и жена — бяха с копита, имаше деца със старчески бради, хермафродити с органи от двата пола, някои притежаваха люспеста кожа като на змия, или пък имаха опашки, допълнителни крайници, а чертите на лицата им бяха разкривени, или пък нещо липсваше, мяркаха се гърбици, неестествено къси вратове, крака и ръце, а накрая дори зърнаха мъж с яркооранжева коса и рог, стърчащ от челото му. Само по очите си приличаха тези хора, защото във всички се четеше еднакво отчаяние, докато тази странна дружина полагаше неимоверни усилия, за да придвижва кервана през мочурливата гора.

Сякаш всички тези хора бяха прокълнати за някакви страшни грехове и изпратени в ада.

Гората миришеше на влажна кора и плесен, но ето че се изпълваше и с нови, далеч по-трудни за разпознаване мириси. Вонята на изпотени животни и хора дразнеше неприятно ноздрите, но тя бе примесена с тежкото ухание на парфюми и подправки, имаше и други, съвсем странни аромати, които ги обгърнаха като пелена и накараха Оладан да потрепери. Хоукмун дори се изправи на седлото и задуши въздуха като изгладнял вълк. Той погледна озадачено Оладан. Деформираните същества все още не бяха забелязали появата им, погълнати от непосилната си работа. Чуваше се само шумът от поскърцващите оси на колелата и пръхтенето на изнурените животни.

Оладан дръпна юздите, решил да спре далеч от кервана, но Хоукмун не последва жеста му. Вместо това продължи право срещу странната процесия.

— Спри — повика го тихо Оладан. — Тук се крие опасност, господарю Хоукмун.

— Трябва да попитаме за пътя — инак никога няма да се измъкнем от тази проклета равнина — отвърна шепнешком Хоукмун. — Освен това, провизиите ни са на изчерпване…

— Може да се превърнем в лесна плячка за тези хора.

— Едва ли — поклати глава Хоукмун. — Мисля, че знам на кого принадлежи този керван.

— И на кого?

— На един човек, за който много съм чувал, но никога не бях срещал. Той е мой сънародник — дори роднина — напуснал е Кьолн преди близо девет века.

— Девет века? Невъзможно!

— Не съвсем. Агоносвос е безсмъртен. Или почти. И ако наистина е той, ще ни помогне, защото аз съм негов законен господар…

— И смяташ, че ще бъде лоялен към Кьолн, след деветстотин години?

— Поне можем да проверим. — Хоукмун насочи козела към челната част на кервана, където се полюшваше висок фургон със златисто копринено покривало, а страните му бяха изписани с чудни фигури. Все още обезпокоен, Оладан пое след него. На скамейка в предната част на фургона, под специално разпънатия навес, за да го пази от дъжда, седеше човек, загърнат в дебела меча кожа, а лицето му бе скрито от непроницаемо черен шлем. Когато Дориан Хоукмун приближи фургона, лицето се извърна към него и зад шлема се разнесе приглушен вопъл.

— Лорд Агоносвос — заговори Хоукмун. — Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, последният от този велик род, заченат преди повече от хиляда години.

Мъжът отвърна с нисък, лаконичен глас.

— Че си Хоукмун, виждам. Но без владение, а? Гранбретан взе твоя Кьолн, нали?

— Така е…

— Значи и двамата сме прокудени. Аз — от твоите предци, а ти — от нашествениците.

— И така да е, но аз все още съм последният от рода и твой законен господар. — Очите на Хоукмун гледаха твърдо непроницаемата маска.

— Господар, значи? Не изгубих ли тази чест, когато бях прогонен в пущинака от дук Дитрих?

— Не съвсем, както и сам знаеш. Нито един поданик на Кьолн не може да не се подчини на волята на своя принц.

— Не може ли? — изсмя се тихо Агоносвос. — Не може ли?

Хоукмун понечи да се обърне, но Агоносвос вдигна своята костелива, бледа като смъртта десница.

— Почакай. Обидих те и трябва да ти поискам прошка. Как мога да ти услужа?

— Значи признаваш верността си пред мен?

— Признавам само, че се държах грубо. Имаш уморен вид. Ей сега ще спра кервана, за да се качиш при мен. А твоят слуга?

— Не ми е слуга, приятел. Оладан от Българските планини.

— Приятел, а? И не е от твоята раса? Нищо, нека дойде и той.

Агоносвос се показа от фургона и извика на хората си да спрат. Мъжете мигом послушаха заповедта му и се изправиха запъхтени, с лъщящи от пот, все така отчаяни лица.

— Какво ще кажеш за сбирката ми? — попита го Агоносвос, след като Хоукмун слезе от козела и се покатери в тъмния фургон. — Навремето се забавлявах от подобни чудачества, но сега ги карам да се претрепват от работа, за да оправдаят глупавото си съществуване. Имам най-малко по един от всеки вид. — Той погледна Оладан. — Включително и като твоя. Някои дори сам съм ги кръстосвал.

Оладан пристъпи смутено от крак на крак. Вътре във фургона бе неочаквано топло, въпреки че не се виждаше никаква печка, нито какъвто или да било друг подгряващ уред. Агоносвос им наля вино от една синя кратуна. Виното също като кратуната бе синьо на цвят. Древният изгнаник от Кьолн все още носеше своя черен, безизразен шлем, през който към Хоукмун пресметливо надничаха чифт черни, подигравателни очи.

Хоукмун полагаше неимоверни усилия да си придаде съвсем здрав вид, но нямаше съмнение, че Агоносвос бе прозрял истината, защото докато подаваше бокала с вино, той каза:

— От това ще се почувстваш по-добре, милорд.

И наистина, виното имаше определен живителен ефект и болката в главата му скоро се стопи. Агоносвос го запита как е стигнал до този затънтен край и Хоукмун се принуди да му разкаже в общи линии своята история.

— И така, — приключи Агоносвос — ти се нуждаеш от моята помощ? И изтъкваш, че съм длъжен, според някакво си древно правило. Е, ще помисля върху това. А междувременно, ще ви отредя един фургон, където да си отдъхнете. Утре заранта ще обсъдим въпроса.

Хоукмун и Оладан не заспаха толкова бързо, колкото очакваха. Настанени сред коприните и кожите, които им бе дал Агоносвос, те си шушукаха тихо за магьосника.

— Прилича ми малко на онези магьосници от Тъмната империя, за които си ми разказвал — рече Оладан. — Май ни мисли злото. Може би иска да си отмъсти заради несправедливото решение на твоя прадядо — или пък ме е харесал за сбирката си. — Той потрепери при тези думи.

— Мда — промърмори замислено Хоукмун. — Глупаво ще е обаче, да го ядосваме без някаква причина. Може да ни бъде полезен. Хайде да спим.

— Да спим, но нащрек — предупреди го Оладан.

Но Хоукмун заспа дълбоко, а когато се събуди, установи, че е завързан със здрави кожени ремъци, осукани многократни около тялото му и яко пристегнати. Той напъна безпомощно мишци, вдигна глава и втренчи поглед в загадъчния шлем, скриващ лицето на неговия безсмъртен сънародник. Едва сега Агоносвос се засмя тихо.

— Ти ме познаваш, последни от рода Хоукмун — но не знаеш достатъчно. Нямаш представа дори, че немалка част от живота си съм прекарал в Лондра, където съм учил Господарите на Гранбретан на моите тайни умения. Не отскоро съм верен съюзник на Тъмната империя. Барон Мелиадус ми разказа за теб, последния път, когато се видяхме. Ще ми даде всичко, каквото пожелая, ако те доставя жив.

— А къде е моят другар?

— Онзи космат нещастник? Потъна в нощна още щом чу, че се приближаваме. Всички те са съвсем еднакви, тези хора-чудовища — на вид покорни, но не разчитай много на тях в беда.

— Значи, намислил си да ме отведеш при барон Мелиадус?

— Чу съвсем ясно какво съм намислил. Точно там ще те водя. Ще зарежа този проклет керван, и без това няма да стигне далеч, докато се върна. А ние с теб ще се поразходим с моите жребци ветрогонци, които пазя тъкмо за подобни случаи. Вече изпратих вестоносец, за да разкаже на барона за успешния ми улов. Хайде, вдигайте го!

Две мускулести джуджета се завтекоха да изпълнят заповедта на Агоносвос, вдигнаха на ръце Хоукмун и го изнесоха от фургона. Навън зората се сипваше сред сивата светлина.

Продължаваше да ръми и през водната пелена Хоукмун съгледа два огромни коня, загърнати в блестящи сини покривала, животни с умни очи и яки крака. Никога досега Хоукмун не бе виждал толкова хубави коне.

— Аз лично ги кръстосвах — похвали се Агоносвос, — но този път не за да задоволя интереса си към странното, а за да усъвършенствам бързината им. Двамата с теб скоро ще бъдем в Лондра. — Той се изкиска отново, а джуджетата вдигнаха Хоукмун в седлото и го завързаха за него с ремъци.

Агоносвос възседна втория кон, взе юздите на първия в ръка и препусна. Хоукмун бе удивен от бързината, с която се движеха конете. Препускаха леко, почти се носеха над земята като розовото фламинго, с което бе летял. Но докато птицата го отнасяше към спасението, конете го отвеждаха все по-близо до гибелта му. Завладян от безмерно отчаяние, Хоукмун реши, че е загубен.

Дълго време препускаха из гората, по кишавата земя. Лицето на Хоукмун се покри с кал, почти не можеше да вдига натежалите си клепачи, нито пък да завърта изтръпналия си врат.

Измина доста време, когато неочаквано Агоносвос изруга гневно и извика:

— Път — стори път!

Хоукмун втренчи поглед напред, но единственото, което различаваше през дъжда, бе задницата на коня и наметалото на Агоносвос. После се обади някакъв друг глас, но Хоукмун почти не чу какво казва.

— Ааах! Дано Калдрийн да ти изяде ушите! — извика Агоносвос и се завъртя на седлото. Двата коня забавиха ход, после спряха. Хоукмун видя, че Агоносвос се олюлява, сетне магьосникът тупна в калта и запълзя долу, опитвайки се да се изправи. От хълбока му стърчеше къса стрела. Хоукмун се зачуди безпомощно каква ли нова беда го бе сполетяла. Дали нямаше да го убият тук, сред гората, вместо да го сторят по изтънчен начин в двореца на крал Хуон?

Една дребна фигура изскочи от мъглата, прекрачи през проснатия Агоносвос и разсече ремъците на Хоукмун. Хоукмун се свлече от седлото, закрепи се някак си за предния лък, като същевременно се опитваше да масажира изтръпналите си крака. До него стоеше ухилен Оладан.

— Сабята ти е в багажа на магьосника — рече той.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— Мислех, че си избягал в твоите планини.

Оладан понечи да отвърне, но Хоукмун вдигна предупредително ръка.

— Агоносвос!

Магьосникът се бе изправил на крака, сграбчил забитата стрела и бавно пристъпваше към дребосъка. Хоукмун забрави за болките в ставите, изтича при багажа на предния кон, разрови го и измъкна сабята. Оладан се беше счепкал с Агоносвос в калта.

Хоукмун застана над двамата, но не смееше да прониже магьосника от страх, да не удари своя приятел. Наведе се, сграби Агоносвос за рамото и го дръпна назад. Магьосникът изсъска злобно зад шлема и извади сабята си от ножницата. Острието блесна във въздуха и полетя със свистене право към Хоукмун. Дориан, който едва се държеше на краката, отби удара, но политна назад. Магьосникът удари отново.

Хоукмун отби и втория удар, завъртя несръчно сабята си, опита да прониже Агоносвос в главата, не оцели и едва успя да парира следващия удар. Сетне, забелязал празнина в защитата на противника, той се хвърли напред и го промуши в корема. Магьосникът изпищя и отстъпи назад. Ръката му стисна острието на Хоукмун и изтръгна дръжката от немощните пръсти на дука. Агоносвос разпери ръце, понечи да каже нещо и се просна в една плитка кална локва.

Хоукмун се опря задъхан на близкото дърво, усещайки болезнено завръщащата се в жилите му кръв.

Оладан се надигна, целия опръскан в кръв и почти неузнаваем. Кочана със стрели се беше откъснал от колана му, той се наведе и го вдигна, оглеждайки перата.

— Няколко са счупени, но ще ги сменя — каза той.

— Откъде го взе?

— Ами, снощи реших да поогледам лагера на Агоносвос. Намерих кочана и стрелите в една каруца и реших, че могат да ми потрябват. Когато се върнах, забелязах, че Агоносвос влиза в нашия фургон и заподозрях, че е намислил някоя пакост. Ето защо се скрих в гората и ви проследих.

— Но как можа да настигнеш тази бързи коне? — зачуди се Хоукмун.

— Защото намерих един още по-бърз съюзник — ухили се Оладан и посочи към дърветата, откъдето се приближаваше странно на вид същество, с необичайно дълги крака и почти нормално тяло. — Това е Влеспийн. Той ненавижда Агоносвос и с радост се съгласи да ми помогне.

Влеспийн ги гледаше отгоре.

— Ти го уби — рече той. — Добре.

Междувременно, Оладан преравяше багажа на Агоносвос. Той измъкна навит на руло пергамент.

— Я виж, карта. И достатъчно провизии, за да стигнем морето. — Той разгърна картата. — Не е далеч. Погледнете.

Надвесиха се над картата и Хоукмун видя, че до Мерменско море има не повече от стотина мили. Влеспийн се върна при тялото на магьосника и Хоукмун реши, че сигурно гледката на убития враг го радва. Ала само след миг чуха пронизителния му писък, извърнаха се и видяха, че Агоносвос бе измъкнал сабята от корема си и крачеше заплашително към Влеспийн. Острието прониза дългокракото същество в корема, то се свлече в калта, сгърчи се и замря. Хоукмун беше ужасен. Зад шлема се разнесе дрезгав смях.

— Глупаци! Живял съм цели деветстотин години! За толкова време ако не друго, поне се научих да се преструвам на умрял.

Без да мисли, Хоукмун се хвърли върху противника, осъзнавайки, че бързината е единствената му надежда. Макар че беше пронизал Агоносвос смъртоносно, магьосникът изглеждаше само леко замаян. Двамата се подхлъзнаха в една плитка локва, докато Оладан изтича зад тях, пресегна се и отскубна шлема от лицето на Агоносвос. Магьосникът изрева и Хоукмун се отдръпна отвратен при вида на мъртвешки бледият, почти лишен от плът череп, който се разкри пред него. Това бе лице на труп — толкова стар, че дори червеите отдавна го бяха напуснали. Агоносвос прикри лицето си с ръце и побягна встрани.

Докато вдигаше сабята си от калта, Хоукмун чу глас, идещ от гората зад тях.

— Няма да забравя какво ми стори, Дориан Хоукмун. Някой ден ти ще паднеш в ръцете на барон Мелиадус — и за ще бъда там, за да присъствам на забавлението!

Хоукмун потрепери, метна се на коня и го пришпори на юг, където според картата, лежеше Мерменско море.

Два дни по-късно небето над тях просветля и сред облаците се показа ослепителния диск на слънцето, а далеч напред, на брега на морето се показа градът, където можеха да вземат кораб за Туркиа.