Майкъл Муркок
Перла в черепа (8)

Четвърта глава
Пътуване до Медния замък

Дориан Хоукмун бе отведен в апартамента, който обитаваше след като го извадиха от катакомбите и там трябваше да чака два дни, докато най-сетне се появи барон Мелиадус, който донесе със себе си униформа от черна кожа, заедно с ботушите и ръкавиците, тежка черна пелерина с качулка, масивен двуостър меч с посребрена дръжка и черна маска-шлем, изваяна под формата на озъбена вълча паст. Дрехите и екипировката очевидно бяха изработени по подобие на тези, които носеше самият барон.

— Подготвили сме за вас подходяща история, която ще разкажете, когато се появите в Медния замък. Бил сте в плен при мен, но с помощта на неверен роб сте успели да ме упоите и да се представите за барон Мелиадус пред подчинените ми. Облечен в моите одежди сте пресякъл Гранбретан и всички провинции под неин контрол още преди Мелиадус да се възстанови от упойващото вещество. Простичките разкази винаги звучат най-правдиво, а този специално ще послужи не само да обясни как сте избягал от Гранбретан, но също и да ви издигне в очите на онези, които ме мразят.

— Разбирам — кимна Хоукмун, докато навличаше тежкия кожен мундир. — Но как ще обясня присъствието на Черната перла?

— Бил сте подложен на някакъв експеримент лично от мен, но сте избягал преди да получите сериозни увреждания. Старайте се да говорите искрено, Хоукмун, защото от това зависи животът ви. Ние ще следим внимателно реакциите на граф Медни — и най-вече на онзи жалък стихоплетец на име Боуджентъл. Макар че не ще имаме възможност да ви чуваме, не забравяйте че можем чудесно да четем по устните. При най-малкия признак на измама камъкът ще получи своя живот.

— Разбирам — повтори все така безчувствено Хоукмун.

Мелиадус го огледа намръщено.

— Няма съмнение, че ще им направи впечатление вашето странно поведение. Ако имате късмет, ще ви повярват, че се дължи на терзанията, които сте изпитали. Може дори това да събуди жалостта им.

Хоукмун кимна замислено.

Мелиадус го погледна втренчено.

— Все още нещо не ми дава мира, Хоукмун. Не съм напълно сигурен, дали не използвате някаква магия, или пък хитроумно изобретение, с чиято помощ да ни заблуждавате, но затова пък вече не се съмнявам в едно — във вашата лоялност. Благодарение на Черната перла. — Той се усмихна. — А сега, орнитоптерът вече ви очаква, за да ви откара в Дувър, на брега на морето. Подгответе се, милорд дук, да служите вярно на Гранбретан. Ако успеете, скоро отново ще бъдете господар на вашите земи.

Орнитоптерът бе кацнал на една зелена морава в близост до входа за градските катакомби. Машината се отличаваше с рядко срещана красота, оформена бе като огромен грифон, сглобен от медни, сребърни и стоманени плоскости и приклекнал на своите могъщи, подобни на тигрови лапи, докато дългите близо четиридесет фута крила бяха прибрани назад. В миниатюрната кабина зад главата на митичното същество се бе настанил пилотът, издокаран с птичата маска на Ордена на гарвана, в който членуваха всички пилоти, а облечените му в ръкавици ръце бяха положени на пулта с копчета от скъпоценни камъни.

Хоукмун, издокаран в дрехите, които му бе донесъл барон Мелиадус, се покатери уморено в кабината, настани се зад пилота и известно време се въртя, докато намери място, където да прибере своя дълъг меч. Накрая се отпусна назад, облегна се на дръжката и даде знак на пилота, че могат да потеглят. Огромните крила се разтвориха с металически звън и зашибаха равномерно въздуха със странен, вибриращ екот. Корпусът на орнитоптера потрепери и за миг машината се наклони на една страна, преди пилотът да я изправи, проклинайки звучно. Хоукмун беше чувал не един разказ за опасностите, на които са подложени тези крехки и нестабилни летателни машини и дори по време на атаката на Кьолн бе забелязал как някои от тях внезапно прибираха крилата си и политаха право към земята, очевидно изгубили контрол. Ала въпреки тези дребни неудачи, орнитоптерите представляваха едно от най-важните военни преимущества на Тъмната империя в покоряването на Европа, защото нито един от останалите народи не притежаваше подобни апарати.

Грифонът продължи да се издига право нагоре, като се тресеше неравномерно. Крилата пореха въздуха в странна пародия на птичи полет и не след дълго дори най-високите кули на Лондра останаха под краката им, а те описаха кръг и поеха на югоизток. Хоукмун дишаше тежко, несвикнал с подобна гледка.

Не измина много време и летящото чудовище проби плътният слой от облаци и слънчевите лъчи затрептяха по металните му люспи. През скъпоценните камъни, които прикриваха очите на маската, която си бе поставил Хоукмун, слънчевата светлина се разпръскваше в милиони разноцветни проблясъци. Той затвори очи.

Мина доста време преди орнитоптерът отново да поеме надолу. Хоукмун отвори очи и откри, че отново бяха навлезли в облаците, а когато се спуснаха под тях, забелязаха сиво-черни полета и оръдейните кули на градската крепостна стена, зад която бушуваше черното, неспокойно море. Малко несръчно се носеше металната машина към просторната скална площадка, издигаща се в самия център на града.

Орнитоптерът се приземи с оглушителен шум, докато крилата му удряха трескаво въздуха и замря само на няколко стъпки от отвесния склон на изкуственото плато.

Пилотът даде знак на Хоукмун, че може да слиза. Дориан се спусна по стълбата с разтреперани крака и пилотът го последва, след като заключи предвидливо кабината. Наблизо се виждаха още няколко орнитоптера. Докато крачеха по скалното плато, един от тях запляска във въздуха и Хоукмун почувства полъх на лицето си, когато машината премина съвсем наблизо.

— Дувър — обяви пилотът с гарвановата маска. — Градът обслужва предимно летището и въздушния флот, макар в пристанището понякога да се отбиват и военни кораби.

Повървяха още малко и стигнаха до метален капак на земята. Пилотът приклекна до капака и почука с тежкия си ботуш, следвайки определена последователност. Капакът се спусна надолу и зад него се показа каменна стълба, по която двамата продължиха. Стълбището беше мрачно, по стените се виждаха барелефи, някои от които метални, ако се съдеше по блясъка им.

Най-сетне излязоха през една охранявана врата на павираната улица, която се виеше между масивните, обсипани с бойници сгради, с които бе изпълнен града. По улиците се тълпяха войници от всички краища на Гранбретан. Екипажи от пилоти с гарванови маски мереха плещи с военни моряци, с техните рибоподобни, или змиевидни маски, докато сред войниците от кавалерията и пехотата се виждаха както изображения на вълци и свине, така и маски с облика на богомолката, бика, кучето, козела и много други. Мечове потракваха в бронираните нозе, блестяха ръкохватките на огнестрели и отвсякъде се носеше тежкия звън на оръжие.

Отпърво Хоукмун се изненада на лекотата, с която си пробиваше път през тази своеобразно нагиздена навалица, ала не след дълго си спомни, че в дрехите, с които е облечен, прилича на барон Мелиадус.

При външната порта на града го очакваше оседлан кон, а джобовете на седлото бяха натъпкани с провизии. Хоукмун вече бе информиран за коня, а също и за пътя, по който трябваше да поеме. Той яхна животното и се отправи към морето.

Скоро след това облаците се разпръснаха и през тях проникна слънчева светлина и тогава Дориан Хоукмун за първи път съгледа Сребърния мост, който се простираше над тридесет мили от морската шир. Мостът блестеше ярко на светлината, великолепно изделие на човешките ръце, на пръв поглед толкова крехко, че сякаш не би издържало и най-лекия бриз, ала в действителност достатъчно яко за премине по него цялата армия на Гранбретан. Той се извиваше над морето и изчезваше зад хоризонта. Платформата за движение бе широка близо четвърт миля, заградена от двете страни с мрежи от сребърни въжета, които бяха изпънати на високите пилони на мостовите сводове, оформени в най-различни военни мотиви.

В двете посоки по мостовата платформа имаше гъсто движение. Хоукмун успя да различи многобройни карети на знатни велможи, с такива странни конструкции, та беше истинско чудо, че могат да функционират; кавалерийски ескадрони, където ездачите и конете си съперничеха по блясъка на своите брони, пехотни батальони, маршируващи в редици по четирима с невероятен синхрон; търговски кервани и огромни товарни чудовища, натоварени с какви ли не стоки — кожи, коприна, бутове месо, плодове, зеленчуци, сандъци със съкровища, свещи, легла или екзотично оформени кресла — повечето от тези неща, както си даваше сметка Хоукмун, бяха заграбени от окупирани държави — като Кьолн — от същите тези армии, които продължаваха да крачат бодро по моста.

Срещаха се и военни машини — странни изобретения от желязо и мед, с грозни клюнове, предназначени за тараниране, високи подвижи кули за обсада, катапулти с дълги рамене за изстрелване на огромни огнени топки, или камъни. А край тях, с маски от смола и пера, вървяха инженерите на Тъмната империя, които се отличаваха със своите ниски, набити тела и мускулести, едри ръце. Ала всички тези хора и техните създания изглеждаха като джуджета, сравнени с величието на Сребърния мост, който, подобно на орнитоптерите, пърхащи наоколо в небето, бе допринесъл значително за победния ход на Гранбретан.

Пазачите при портала на моста бяха предупредени да пропуснат Хоукмун и вратите се отвориха още щом наближи. Хоукмун подкара коня върху вибриращата платформа на моста, а копитата затракаха по металната му повърхност. Погледнат от тук, друмът, който му предстоеше да мине, не изглеждаше чак толкова дълъг. Платформата под краката му бе неравна, издълбана от ударите на безбройните копита. На места се виждаха купчини от конски фъшкии, парцалаци, слама и други, запокитени от минаващите ненужни предмети. Сигурно беше невъзможно да се поддържа в идеален ред и чистота подобно грандиозно съоръжение, но въпреки това, замърсената платформа сякаш символизираше някаква частица от духа на тази странна гранбретанска цивилизация.

Хоукмун пресече морето по сребърния мост и след известно време достигна европейския материк, а от там се насочи към Кристалния град, покорен съвсем наскоро от Тъмната империя; Кристалния град Пари, където възнамеряваше да си отдъхне за около ден, преди да продължи своя път на юг.

Но колкото и бързо да препускаше, до Кристалния град имаше повече от един ден път. Ето защо реши да не пренощува в Карле, градът, който се намираше в непосредствена близост до моста, а да намери някое китно селце.

Малко преди залез слънце той влезе в едно село, чийто градини все още носеха пресни белези от преминалата от тук война. И наистина, някои от къщите бяха разрушени до основи. Странен покой цареше в това селце, твърде малко светлинки проблясваха зад прозорците, а вратите на страноприемницата, пред която спря, бяха здраво залостени и очевидно вътре нямаше никакви посетители. Той слезе от коня в двора на страноприемницата и заблъска по вратата с юмрук. Почака няколко минути и най-сетне отвътре дръпнаха резето и на вратата го посрещна едно момче. Когато видя вълчата маска, на лицето му се изписа страх. Момчето отвори неохотно вратата и пусна Хоукмун да влезе. Едва прекрачил прага, ХОукмун вдигна омразната маска и се усмихна окуражително на момчето, ала усмивката му излезе някак изкуствена, защото отдавна бе забравил за тази си способност. Момчето изглежда възприе тази промяна в изражението за израз на недоволство, защото отстъпи бързо назад, свело покорно глава, сякаш очакваше всеки миг да получи удар.

— Не ти мисля злото — проговори малко вдървено Хоукмун. — Искам само да се погрижиш за коня ми, а на мен да осигуриш храна и топла постеля. Тръгвам призори.

— Господаря, храната ни е доста скромна — промърмори малко поуспокоено момчето. Всъщност, в тези размирни времена народите на Европа бяха привикнали често да сменят своите господари, та окупацията на Гранбретан не беше нещо непознато. Злобата и яростта на хората от Гранбретан, ето кое обаче беше новото именно от това се боеше и мразеше момчето, очаквайки да получи сурово правосъдие от един толкова знатен гост от Гранбретан.

— Ще приема каквото имаш. Ако желаеш, можеш да запазиш най-добрата си храна и вино. Това, което искам, е да се наспя и да задоволя глада си.

— Сир, взеха най-хубавата храна, която имахме. Ако не…

Хоукмун му даде знак с ръка да замълчи.

— Това не ме интересува, момче. Послушай какво ти казвам и така ще ме обслужиш най-добре.

Той огледа стаята и едва сега забеляза, че в тъмните ъгли седяха още няколко мъже и надигаха тежки глинени чаши, като избягваха да срещат погледа му. Хоукмун се отправи към средата на стаята, и се настани на една малка маса, като преди това съблече пелерината си и изтупа праха от ботушите и дрехите си. Вълчата маска захвърли на пода да пейката — доста необичаен жест за един благородник от Тъмната империя. Той забеляза изненаданите погледи на мъжете и когато не след дълго до ушите му стигна развълнувания им шепот, даде си сметка, че са зърнали Черната перла. Момчето се върна са чаша светла бира и ситно нарязани късове печено свинско и след като го опита, Хоукмун си каза, че наистина най-вкусната храна на света е най-простата. Той изяде месото, допи бирата и поиска да го отведат в отреденото му помещение. Още щом влезе в бедно обзаведената стая, Хоукмун се съблече, изкъпа се, пъхна се сред грубите чаршафи и заспа.

Ала през нощта го обезпокоиха, макар да не разбра отначало какво го е събудило. Нещо го накара да стане и да доближи прозореца. В следата на двора, огрян от лунна светлина стоеше конник с пълна бойна униформа, спуснал забралото на шлема си. Стори му се, че различава отблясъка на мрамор и злато. А после странният рицар подкара коня си и изчезна от погледа му.

Хоукмун се върна в леглото, но дълбоко в себе си чувстваше, че тази среща има някакво особено важно значение. Този път заспа дълбоко, ала на сутринта, когато си спомни странното видение, не знаеше дали е сънувал, или пък не. Ако това беше сън, щеше да е първият, откакто го бяха заловили. Той се намръщи докато се обличаше, неспособен да реши загадката, след това вдигна рамене, слезе в страноприемницата и поиска да му поднесат закуска.

Едва привечер Хоукмун достигна Кристалния град. Къщите, изсечени от чист планински кварц, трептяха като живи, озарени в безброй багри и навсякъде се виждаха стъклени украшения, с които знатните граждани на Пари кичеха не само къщите, но и впряговете си. Толкова красив бе този град, че дори военачалниците на Тъмната империя го бяха оставили непокътнат и бяха предпочели да го завземат чрез измяна, загубвайки няколко месеца, вместо с пряка атака.

Ала в самия град, белезите на окупацията се срещаха на всяка крачка, като се започнеше от страха, изписан на лицата на обикновените хорица, та се стигнеше до войниците, с маски на чудовища, кръстосващи надменно улиците и знамената, които се вееха над къщите на париските велможи. Защото тези знамена принадлежаха на Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на мухата, Адац Промп, Гранд констебъл при Ордена на хрътката, Мигел Холст, Архидук на Лондра и дори Асровак Микосеваар — ренегат от Московиа, наемен Военачалник на Легиона на лешоядите, човек перверзен и невъздържан, чийто легион бе служил вярно на Гранбретан още в онези далечни времена, когато Тъмната империя пазеше в тайна намеренията си да завладее Европа. Умопобъркан до степен да се равнява на своите нездравомислещи господари от Гранбретан, Асровак Микосеваар винаги бе в първите редици на гранбретанската армия, когато предстоеше да бъде пресечена поредната вражеска граница. Всички познаваха добре знамето му, с изписания отгоре лозунг „Смърт вместо живот“, който събуждаше страх в душите на всички, дръзнали да му се противопоставят на бойното поле. Хоукмун реши, че Асровак Микосеваар най-вероятно е отседнал някъде в града, защото той рядко се отдалечаваше от фронтовата линия. Труповете привличаха Микосеваар както розите пчели.

Не забеляза нито едно дете по улиците на Кристалния град. Малкото, останали невредими от набезите на гранбретанците, най-вероятно бяха попаднали в плен и задържани като заложници, за да се подсигури гостоприемството на местните жители.

Залязващото слънце сякаш къпеше в кръв прозрачните сгради и Хоукмун, прекалено изморен за да продължи пътя си, бе принуден да потърси страноприемницата, за която му бе разказал Мелиадус, където прекара една спокойна нощ, преди отново да възобнови пътуването си към Медния замък. Все още не беше преполовил пътя си дотам.

Силите на гранбретанската империя бяха спрени в своя победен ход някъде отвъд градските стени на Лион, ала пътят до града беше съвсем безлюден и очертан от дървени кръстове и бесилки, на които се поклащаха телата на мъже, жени, момчета и момичета и дори, като поредния израз на безумие, на домашни животни, като кучета, котки и питомни зайци. Цели семейства гниеха заедно на места, приковани за страшните кръстове — от мъничкия младенец до най-възрастната прислужничка.

Погнусен от миризмата на разложено, Хоукмун пришпори коня си по Лионския път, като се мъчеше да заглуши надигналото се в гърлото му гадене. Житните поля наоколо бяха почернели от пламъците, обхванали градове и села, а въздухът беше тежък и мътен. Малцината оцелели се бяха превърнали в просяци, по-младите жени войниците бяха задържали за себе си, докато от мъжете помилваха само онези, които се заклеваха във вярност към империята и влизаха в редовете на армията на краля-император.

Също както съвсем наскоро в него се бе надигнало странно любопитство, сега сърцето на Хоукмун се пристягаше от необяснима болка, ала той почти не й обръщаше внимание. Никой не дръзваше да го спре, нито да го разпитва за пътя му, защото онези, които се биеха под флага на Ордена на вълка, се намираха далеч на север и така нямаше опасност да го заговорят с потайния език на този орден.

Отвъд Лион, Хоукмун навлезе в полетата, тъй като пътищата бяха охранявани от патрули на Гранбретан. Вълчата маска прибра в един от многобройните джобове на седлото и после препусна в свободната територия, където въздухът бе все още чист и ухаеше приятно, ала ужасът се бе превърнал в чест гост, но този ужас бе от бъдещето, а не от настоящето.

В малкото градче Валенсия, където малобройна армия се готвеше да посрещне атаката на Тъмната империя — обсъждайки безнадеждни стратегии и строейки демодирани военни машини — Хоукмун за първи път разказа историята си.

— Аз съм Дориан Хоукмун фон Кьолн — заяви той на капитана на заобиколилите го войници.

Капитанът, приседнал на пейката пред местната страноприемница, го огледа от главата до петите.

— Дукът на Кьолн отдавна вече не е между живите — той падна в плен на Тъмната империя. Мисля, че ти си шпионин.

Вместо да възразява, Хоукмун му разказа подготвената от Мелиадус легенда. Като говореше с безстрастен глас, той описа залавянето си и начинът, по който бе избягал и странният му тон убеди капитана далеч повече, отколкото съдържанието на разказа. В този миг един мечоносец, облечен в скъсана ризница, разблъска тълпата, крещейки името на Хоукмун. Дориан се извърна и разпозна герба върху мундира на мъжа — беше от неговата собствена кьолнска армия. Старият войн се оказа един от малкото оцелели след страшната касапница. Той се обърна към капитана и насъбралата се тълпа и разказа за храбростта и изобретателността на младия дук. Ето че само за няколко минути Дориан Хоукмун бе провъзгласен за героя на Валенсия.

Същата нощ, докато празнуваха неговото пристигане, Хоукмун каза на капитана, че е поел към Камарг, надявайки се да привлече граф Медни на страната на онези сили, които все още се противопоставят на Гранбретан. В отговор капитанът поклати глава.

— Граф Медни няма да заеме ничия страна — заяви той. — Но ако въобще изслуша някого, това несъмнено ще бъдете вие и никой друг. Надявам се да успеете, милорд дук.

На следващото утро Хоукмун напусна Валенсия и препусна по пътя на юг, докато срещу него вървяха мъже с мрачни лица, поели на север, за да се присъединят към противниците на Тъмната империя.

Колкото по-близо до целта беше Хоукмун, толкова по-силно духаше насрещният вятър. Най-сетне пред очите му се ширнаха блатистите земи на Камарг — тресавищата, лагуните и превитите от мистрала храсталаци на тази красива, но самотна земя. Когато наближи първата кула, на терасата й блесна светлината на хелиограф и той разбра, че пристигането му ще бъде известно на граф Медни преди още да се появи лично.

Хоукмун забави ход, докато се спускаше по тесния път между блатата, а наоколо храстите се полюшваха и се чуваше крясъкът на блатните птици.

Малко преди да се стъмни, пред погледа му изникна Медния замък, чийто островърхи кули се очертаваха като сивкаво-черен силует на фона на вечерното небе.