Майкъл Муркок
Перла в черепа (6)

Втора глава
Сделката

Факли и блестящи маски на чудовища, злокобно ухилени прасета и озъбени вълци, изковани от черен, или червен метал, подигравателни очички от снежнобели диаманти или синкави сапфири. Оглушително тракане на безброй часовници и шепот от нечий едва чут разговор.

Хоукмун въздъхна и затвори очи, но веднага ги отвори, защото към него се приближиха стъпки, една вълча маска се приведе и доближи блестящата факла до лицето му. Горещината беше непоносима, но Хоукмун не направи опит да се отдръпне.

Вълкът се изправи и заговори на свинята.

— Безсмислено е да го питаме сега. Нахранете го и го измийте. Искам да дойде на себе си.

Свинята и вълкът излязоха, затваряйки вратата зад себе си. Хоукмун наново склопи очи.

Когато отново се събуди, оказа се, че го носят из някакви осветени от ниши в стените. Внесоха го в една стая, където грееха светилници. В стаята имаше легло, покрито с дебели кожи и коприна, една ниска масичка бе отрупана с ястия, имаше и блестяща метална вана, в която димеше гореща вода и до която стояха в смирен поклон две млади слугини.

Свалиха му оковите, после и дрехите, сетне го вдигнаха и положиха във ваната. Разранената кожа го смъдеше от водата, някакъв мъж се приближи до него и се зае да подрязва косата му и да го бръсне. Хоукмун понасяше безучастно всичко това, вперил невиждащ поглед в покрития с мозайка таван. Позволи да го облекат в меки, приятни на допир одежди — ризата беше копринена, а бричовете — от кадифе. Едва след това се почувства малко по-добре. Ала когато го настаниха на масата и побутнаха към него купата с плодове, стомахът му се сви и той се преви от пристъп на гадене. Дадоха му да пие мляко, после го отнесоха в леглото и го оставиха на спокойствие, ако се изключи една от слугините, която бдеше до него.

Изминаха няколко дни, преди Хоукмун постепенно да започне да се храни и дори да се наслаждава на лукса на собственото си съществуване.

На Хоукмун, чийто ум бе потънал в дълбок сън малко след залавянето му, беше необходимо доста време да се пробуди и дори тогава той си спомняше миналия си живот като неясно съновидение. Един ден отвори някаква книга и буквите му се сториха странни, макар че можеше да ги разчита без усилие. Може би защото не виждаше смисъл да го прави, за него думите и изреченията бяха изгубили своето значение, макар книгата да бе написана от един прочут философ, когото Хоукмун бе смятал за свой любимец. Той сви рамене и остави книгата на поличката. Една от робините, забелязала жеста му, побърза да се доближи до него, притисна тялото си в неговото и го погали по бузата. Той я отстрани, отиде до леглото и се изтегна, положил ръце под главата си.

— Защо съм тук? — запита не след дълго.

Това бяха първите му думи, откакто бе пристигнал.

— О, не зная, милорд, известно ми е само, че вие сте много високопоставен затворник.

— Някаква игра, предполагам, преди величията на Гранбретан да се позабавляват с мен — произнесе безстрастно Хоукмун. Гласът му бе равен и басов. Дори думите, които произнасяше, му звучаха някак странно. Той съсредоточи замисления си доскоро поглед върху момичето и тя потрепери. Робинята имаше дълга, руса коса и привлекателно, добре оформено тяло; идеше от Скандия — ако се съдеше по говора.

— Не зная нищо, милорд, само, че трябва да задоволявам всички ваши желания.

Хоукмун кимна едва забележимо и огледа стаята.

— Готвят ме за някакво мъчение, или представление — каза си той.

Стаята нямаше прозорци но ако се съдеше по състоянието на въздуха, все още се намираха под земята, може би някъде в катакомбите. Хоукмун измерваше хода на времето с помощта на светилниците — изглежда ги зареждаха веднъж дневно. Държаха го тук близо две седмици, преди човекът с вълчата маска отново да го посети.

Вратата се отвори без никакви церемонии и вътре пристъпи висока фигура, облечена в черна кожа от главата до петите и със затъкнат в пояса меч (с черна дръжка) и с черна ножница. Също така черна вълча маска покриваше цялата глава. Иззад нея се разнесе дълбок, звучен глас, същият, който бе чул по-рано в килията.

— Виждам, че нашият затворник е успял да възстанови не само силата, но и духовитостта си.

Двете робини се поклониха и излязоха. Хоукмун се надигна бавно от леглото, на което бе прекарал по-голяма част от времето си. Спусна крака на пода и се изправи.

— Добре. Във форма ли сме вече, милорд дук на Кьолн?

— Аха… — отвърна безизразно Хоукмун. Той се прозя, без да се прикрива, огледа се и реши, че ще е най-добре, ако отново седне в леглото.

— Струва ми се, че се познаваме — произнесе малко обидено човекът с вълча маска.

— Не.

— Нима не се досетихте вече кой съм?

Хоукмун не отговори.

Вълкът пресече стаята и застана до масичката, на която бе поставена широка кристална купа за плодове. Облечената му в ръкавица ръка вдигна един нар и вълчата маска се приведе над него, сякаш го разглеждаше.

— Напълно възстановен ли сте, милорд?

— Така ми се струва — отвърна Хоукмун. — Във всеки случай, чувствам се прекрасно. Погрижиха се за всички мои желания, както, предполагам сте наредили. А сега, струва ми се, е настъпил часът да се позабавлявате с мен?

— И това изглежда не ви тревожи.

Хоукмун сви рамене.

— Все някога всичко свършва.

— Но може да продължи цял живот. Тук, в Гранбретан, сме доста изтънчени в тези неща.

— Цял живот също не е кой знае колко дълго.

— Така е — кимна вълчата маска и прехвърли плода в другата си ръка, — но ние решихме да ви спестим неудобствата, за които говорим.

Лицето на Хоукмун остана все така безизразно.

— Завиждам на самообладанието ви, милорд дук — продължи вълкът. — Странно, наистина, като се име пред вид, че сте жив само по прищявка на вашите врагове — същите, които погубиха баща ви.

Веждите на Хоукмун се сбърчиха, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Спомням си — произнесе унесено той. — Баща ми. Старият дук.

Вълкът хвърли нара на пода и вдигна маската си. Отдолу се показа красиво лице, увенчано с гъста черна брада.

— Защото именно аз, барон Мелиадус фон Кройден убих баща ви — произнесе с предизвикателна усмивка на пълните си устни той.

— Барон Мелиадус…? Ах… вие сте го убили?

— Май сте изгубили своята мъжественост, милорд — промърмори барон Мелиадус. — Или само се опитвате да притъпите бдителността ни, преди отново да ни предадете?

Хоукмун прехапа устни.

— Уморен съм — каза той.

В очите на Мелиадус блеснаха гневни пламъчета.

— Аз убих баща ви!

— Казахте го вече.

— Добре! — Мелиадус се обърна към вратата, но спря объркан на прага. — Не затова дойдох тук. Изглежда обаче, колкото и да е странно, че не изпитвате нито омраза към мен, нито имате желание да ми отмъстите.

Хоукмун наистина вече изпитваше досада и жадуваше баронът да си тръгне час по-скоро. Дразнеше се от нервните маниери на събеседника си, от полу-истеричното изражение на лицето му така, както някой би се подразнил от досаден комар.

— Нищо не чувствам — натърти Хоукмун, надявайки се с това да прогони натрапника.

— Виждам, че сте изгубили вашия борчески характер! — възкликна гневно Мелиадус. — Никакъв дух! Поражението и пленничеството са ви лишили от единственото ви ценно качество!

— Може би. Но сега съм уморен…

— Дойдох, за да ви предложа, да ви върна вашите земи — продължи Мелиадус. — Ще управлявате напълно самостоятелна държава в пределите на нашата империя. Никой досега не е получавал толкова голяма територия.

На лицето на Хоукмун за пръв път се изписа едва доловимо любопитство.

— И защо? — попита той.

— Искаме да сключим сделка с вас — от която ще извлечем взаимна полза. Необходим ни е човек с вашите умения и военен опит, — барон Мелиадус се намръщи от обзелото го съмнение — или поне умението и опита, за които съм чувал, че притежавате. Освен това, този човек трябва да се ползва с доверието на нашите врагове. — Не по такъв начин възнамеряваше да предложи сделката си Мелиадус, но странното поведение на Хоукмун бе подкопало самообладанието му. — Искаме да изпълните една мисия. А в замяна ще получите обещаните земи.

— Вярно, бих искал да си отида у дома — кимна Хоукмун. — Като си спомня за ливадите от моето детство… — той се усмихна замечтано.

Поразен от тези страни изблици на сантименталност, барон Мелиадус просъска ядно:

— Какво ще правите, когато се върнете — дали ще строите въздушни кули, или ще си играете до насита — това не ни интересува. Но ще се върнете само, когато сте изпълнили успешно поверената ви мисия.

Хоукмун вдигна замислен поглед към Мелиадус.

— Да не мислите, че съм изгубил разсъдъка си, милорд?

— Не със съвсем сигурен. Но има начин да го проверим. Нашите учени-магьосници ще извършат някои изпитания…

— Не съм побъркан, барон Мелиадус. Никога досега не съм бил с по-здрав разсъдък. Няма защо да се боите от мен.

Баронът вдигна поглед към тавана.

— В името на Руническия жезъл, нима и това трябва да понасям? — Той отвори вратата. — Скоро ще узнаем всичко за вас, милорд дук на Кьолн. Днес следобед ще ви повикат!

След като барон Мелиадус излезе, Дориан Хоукмун продължи да се излежава в леглото. Не измина и половин час и той напълно бе забравил за проведения разговор. По някое време следобед в стаята влязоха облечени в свински маски войници и го поканиха да ги придружи.

Поведоха го през сумрачни коридори, докато накрая доближиха масивна желязна врата. Един от стражите удари по вратата с дръжката на своя огнестрел, вратата се открехна и през процепа полъхна свеж въздух и проникна слънчева светлина. Зад вратата бяха подредени цяла дружина войници, облечени в пурпурни брони и наметала в същия цвят, а лицата им бяха скрити от пурпурните маски на Ордена на бика. Хоукмун беше предаден на тяхно разпореждане и когато се огледа, той откри че е в просторен двор, покрит с грижливо подрязана ниска трева, ако се изключеше тесния паваж в единия край. Поляната бе заградена от висока стена, в отсрещния край на която имаше врата, охранявана от стражи с маски от Ордена на свинята. Зад стената стърчаха мрачните кули на града.

След като пресякоха вратата, те излязоха на тясна павирана улица, където ги очакваше обсипана със злато карета от ебонит, с форма на двуглав кон. Подканиха го да се качи в каретата, а до него се настаниха двама мълчаливи стражи. Каретата потегли. Хоукмун имаше възможност да разглежда улиците на града през полюшващото се перде на прозореца. Зазоряваше се и градът постепенно се пробуждаше.

Най-сетне каретата спря. Хоукмун слезе, като се озърташе безстрастно и изведнъж осъзна, че се намира пред двореца на краля-император Хуон.

Дворецът се издигаше високо над него, с безброй нива, докато накрая се губеше от погледа. Охраняваха го четири исполински кули, които блестяха с ослепителна златиста светлина. Стените на двореца бяха украсени с барелефи, изобразяващи причудливи ритуали, бойни сцени, човешки фигури, абстрактни рисунки — едно невъобръзимо създание на човешката изобретателност, върху което беше оставила своя отпечатък не една епоха. Какви ли не разнообразни както по произход, така и по цвят строителни материали бяха използвани за конструкцията, та сградата бе озарена в най-различни цветове, като истинска дъга. Никой не се бе постарал да подрежда цветовете в някакъв определен ред, нито да търси хармония или контраст между тях. Цветовете се преливаха един в друг, предизвикваха зрението и поразяваха ума. Това беше дворец на безумец, хвърлил сянка над един безумен град.

Пред вратата бе строен поредният въоръжен отряд, очакващ Хоукмун. Този път войниците носеха одеждите и маските на Ордена на богомолката, към който принадлежеше и самият крал Хуон. Насекомоподобните им маски бяха обсипани с перли, антените бяха източени от платина, а очите — от разноцветни брилянти. Войниците до един имаха дълги, тънки крака, а стройните им тела бяха оковани в доспехи, подобни на хитинови обвивки и оцветени в черно, зелено и златисто. Когато разговаряха помежду си на своя таен език, гласовете им шипяха като звуците, които издават насекоми.

Хоукмун се оглеждаше смутено, докато крачеха по дългите подземни тунели, обковани в червеникав метал, в който отраженията им бяха странно и зловещо разкривени.

Най-накрая влязоха в просторна зала с висок таван, чийто тъмни стени бяха изпъстрени с разклоняващи се шарки, подобно на жили, по които тече кръв. Тези жили се движеха непрестанно, проблясваха, течността в тях менеше посоката си и сякаш стените и таванът бяха изпълнени със свой собствен живот.

Върху пода на залата, който на площ надвишаваше четвърт квадратна миля, на равни разстояния, бяха монтирани някакви странни и непознати машини и апарати, ала Хоукмун подсъзнателно се досещаше за тяхното предназначение. Подобно на всичко, което бе видял, откакто го докараха в Лондра, и тези машини бяха покрити с рисунки и орнаменти, богато украсени и построени от благородни метали и скъпоценни камъни. Всички машини се състояха от фино изработени детайли, голяма част от които функционираха и в този момент, регистрираха, изчисляваха, измерваха, под грижливото наблюдение на машинисти, носещи влечугоподобните маски на Ордена на змията — орденът, който се състоеше изцяло от магьосници и книжници, в служба на краля-император. Загърнати бяха с пъстри пелерини, а главите им бяха покрити с качулки.

По широката пътека в средата на залата крачеше някакъв човек, който махна на охраната, че е свободна.

Хоукмун си помисли, че този човек трябва да заема доста висок пост в ордена, тъй като неговата змийска маска бе покрита с повече орнаменти от тези на другите. Не беше изключено дори това да е самият Гранд констебъл, ако се съдеше по осанката му.

— Милорд дук, моите поздравления.

Хоукмун отвърна с лек поклон на приветствието, все още не забравил онова, на което го бяха учили в неговия предишен живот.

— Аз съм барон Каран фон Витал, Главен учен на краля-император. Както научих, ще ми гостувате за няколко дни. Добре дошъл в моите лаборатории и апартаменти.

— Благодаря ви. Какво ще искате от мен? — попита непринудено Хоукмун.

— Първо, надявам се, че ще обядвате с мен.

Барон Калан покани с изтънчен жест Хоукмун да го последва и двамата закрачиха из залата, покрай безброй странни на вид апарати, докато накрая спряха пред една врата, водеща, както изглежда, към личния апартамент на барона. Обядът вече беше сервиран. Менюто не се отличаваше с особено изобилие, ако се сравняваше с онова, с което бяха хранили Хоукмун през изминалите две седмици, но затова пък храната беше вкусна и здравословна. След като се нахраниха, баронът, който бе свалил маската си още в началото на обяда, разкривайки своето бледо лице с прошарена брада и оредяла коса, наля вино и на двамата. Не бяха разменили повече от няколко думи по време на храна.

Хоукмун опита виното. Беше великолепно.

— Мое собствено изобретение, виното — каза Калан и се захили.

— Вкусът му е непознат — призна Хоукмун. — Какъв сорт грозде…

— Това не е грозде, а жито. Използвам различен процес.

— Силничко е.

— Далеч по-силно от повечето вина — съгласи се баронът. — И така, милорд, вероятно знаете, че бях натоварен със задачата да преценя вашето душевно равновесие, да опозная нрава ви и да реша, дали сте готов да служите на Негово величество крал-император Хуон.

— Така поне твърдеше барон Мелиадус. — Хоукмун се усмихна лекичко. — За мен ще е любопитно да чуя вашите заключения.

— Хъммм… — баронът огледа внимателно Хоукмун. — Разбирам защо са потърсили моята помощ. Трябва да призная, че на пръв поглед ми изглеждате напълно нормален.

— Благодаря ви. — Под влияние на странното вино, Хоукмун взе да си припомня така характерната за него ирония.

Баронът потърка замислено брадичка и се задави в суха, мъчителна кашлица. От мига, когато свали маската, в маниерите му се наблюдаваше определена нервност. Хоукмун вече бе стигнал до заключението, че жителите на Гранбретан предпочитат да държат маските на лицата си колкото се може по-дълго. Ето че и Калан посегна сякаш неволно към своята екстравагантна маска, вдигна я и я постави на лицето си. Кашлицата изчезна почти веднага и тялото му се отпусна забележимо. И макар Хоукмун да знаеше, че в Гранбретан се смята за нарушение на етикета да останеш с маска по време на личен разговор с гост от знатно потекло, той се постара да прикрие изненадата си от постъпката на барона.

— Ах, милорд дук — продължи събеседникът му иззад маската — кой съм аз, че да преценявам какво е това здрав разум? Нима малцина са онези, които ни имат всички нас, гранбретанците, за умопобъркани…

— Не бива да го казвате.

— Но това е самата истина. Говоря за хората с притъпени сетива, неспособни да прозрат нашия велик план, да вникнат в смисъла на заченатия от нас грандиозен кръстоносен поход. И те имат наглостта да твърдят, че сме били безумци! Представяте ли си, ха-ха-ха! — баронът бавно се надигна. — Бъдете така добър да ме последвате и ще започнем с предварителния преглед.

Отново се върнаха в залата със странните машини и влязоха в друга зала, с далеч по-скромни размери. Тук стените бяха черни, но пулсираха като заредени с енергия, която постепенно се преместваше в спектъра на светлината от виолетово, към черно и обратно пак към виолетово. В тази зала имаше само една машина, споена от синкави и червени метални листове, с множество ръчки, лостове и приставки, а отгоре й, на специално скованата платформа бе поставен някакъв гигантски по размери обект, наподобяващ по форма камбана. В единия края на залата имаше пулт, край който се въртяха дузина мъже в униформите на Ордена на змията, а пулсиращата по стените светлина се отразяваше в блестящите им маски. Залата беше изпълнена със сподавена глъчка, а от машината се носеше едва доловимо съскане, бръмчене, металическо потракване и странни, далечни вопли, като задъхано дихание на чудовище.

— Ето това е нашата психотехническа машина — обяви гордо барон Калан. — С нея ще ви прегледаме.

— Огромна е… — призна Хоукмун като пристъпи напред.

— Една от най-големите. И така трябва да бъде. Защото задачите, които й възлагаме, са необичайно сложни. Това, което виждате пред себе си, милорд дук, е резултатът от продължителни и задълбочени научни магии и няма нищо общо с вашите жалки заклинания, така разпространени на континента. Именно нашите научни познания са основното ни преимущество пред другите, по-изостанали народи.

Влиянието на виното постепенно отслабваше и Хоукмун постепенно се превръщаше в човекът, който беше докато се намираше в катакомбите. Всичко наоколо му се струваше странно и нереално и когато го отведоха под огромната камбана и я спуснаха над него, той не почувства нито тревога, нито любопитство.

Не след дълго камбаната го изолира напълно от околния свят, а меката и тестовидна вътрешност се отдръпна, за да се нагласи към формата на тялото му. Беше като в някаква задушлива прегръдка и на негово място истинският Дориан Хоукмун, храбрецът от битката при Кьолн, щеше да изпита неописуем ужас, но този нов Хоукмун усещаше само неудобство и лека досада. Постепенно почувства някакво едва доловимо изтръпване на черепа, сякаш неописуемо тънки жички бяха проникнали през главата му и опипваха мозъка му. Малко след това се появиха и първите халюцинации. Отпърво съгледа ослепително ярък океан от цветове, после разкривени лица, сгради и растения, погледнати под необичаен ъгъл. Вече стотици години от небето валяха перли, а сетне черни ветрове обрулиха очите му, разкъсаха се и зад тях се показаха отново океани, този път замръзнали и неподвижни, над които се носеха невероятно симпатични чудовища и божествено красиви и човечни жени. Примесени, сливащи се с тези видения, отнякъде бликаха свежи спомени от детството му, от целия му живот до момента, когато бе влязъл в машината. Тези спомени следваха един след друг, стъпка по стъпка, докато накрая видя живота си като на длан. Но все още не бе почувствал никаква емоция, ако се изключи споменът за чувствата, които бе изпитвал в по-ранния си живот. А после страните на камбаната се отдръпнаха и тя бавно се вдигна нагоре. Хоукмун стоеше безучастно и имаше странното усещане, че случилото се е било преживяно от някой друг.

Пръв го посрещна Калан, хвана го за ръката и го отведе встрани от психотехническата машина.

— Според предварителните изследвания, вие сте повече от нормален, милорд дук — стига да може да се вярва на нашите прибори. След няколко часа ще получим подробен доклад от психотехническата машина. А сега, трябва да си отдъхнете, защото утре изследванията продължават.

На следващия ден Хоукмун отново бе оставен в прегръдките на психотехническата машина и този път го настаниха да легне в търбуха й, вперил поглед нагоре, в менящите се изображения на покрива. През цялото време на изследването лицето на Хоукмун оставаше напълно безстрастно. Отпърво бе подложен на серия от халюцинации, във всяка едно от които трябваше да оцелее в невероятно опасна ситуация — нападение на морски таласъм, лавина, схватка с трима рицари, наложи се дори да избира — дали да скочи от прозореца на триетажна сграда, или да изгори в пламъците — и във всеки един от изброените случаи, той се измъкваше невредим, благодарение на сръчността и храбростта си, макар рефлексите му да бяха някак механични, лишени от вдъхновение и от стимула на страха. Тези изследвания се оказаха най-продължителни, но той ги премина успешно, без да прояви и следа от някакво чувство. Дори, когато психотехническата машина му внушаваше да се смее, да плаче, да мрази, да обича и така нататък, реакцията му беше по-скоро физическа.

И отново машината пусна Хоукмун от обятията си и го посрещна змиевидната маска на барон Калан.

— Колкото и странно да е, вие наистина сте със здрав разсъдък, милорд, макар и нелишен от някои чудатости — прошепна баронът. — Парадоксално, нали? Да, вие сте твърде нормален. Сякаш някаква част от мозъка ви е изчезнала напълно, или е била отрязана от останалото вещество. Що се отнася до мен, обаче, ще докладвам на барон Мелиадус само онова, което се очакваше — че напълно подхождате за задачата, която предстои да ви бъде поставена, стига, естествено, да бъдат взети някои разумни предпазни мерки.

— И каква е тази задача? — попита без никакъв видим интерес Хоукмун.

— Това вече той ще ви каже.

Малко след това барон Калан се сбогува с Хоукмун, който беше ескортиран от двама войници, принадлежащи към Ордена на богомолката през лабиринт от подземни коридори. Спряха пред обкована със сребро врата, зад която имаше просторна, почти лишена от мебели стая, чийто стени, таван и под бяха покрити с огледала и само в далечния край се виждаше малка врата с прозорец към града, зад която имаше балкон. До прозореца стоеше фигура с черна вълча маска, която можеше да принадлежи единствено на барон Мелиадус.

Баронът се извърна и даде знак на войниците да си тръгват. Сетне дръпна един шнур и отгоре се спуснаха разноцветни гоблени, които скриха огледалата по стените. Ала стига да пожелаеше, Хоукмун можеше да види отражението си на пода. Вместо това вдигна поглед към прозореца.

Градът беше покрит с гъста мъгла, оцветена в блатисто-зелено около кулите и закриваща напълно реката. Свечеряваше се, слънцето се беше скрило зад хоризонта и кулите приличаха на някакви странни, причудливи скални образувания, щръкнали от дъното на първичното море. Едва ли щеше да се изненада, ако в този момент някъде отдолу се беше надигнало огромно влечуго и бе опряло окото си в запотената повърхност на прозореца.

След закриването на стенните огледала стаята придоби далеч по-мрачен вид, вероятно защото липсваше какъвто и да било изкуствен източник на светлина. Баронът, очертан в тясната рамка на прозореца, тихичко си тананикаше, без да обръща внимание на Хоукмун.

Някъде от недрата на града се разнесе слаб, дрезгав вик, отекна надалеч в мъглата и постепенно утихна. Барон Мелиадус вдигна вълчата маска и впери поглед в Хоукмун през сгъстяващия се здрач.

— Елате по-близо до прозореца, милорд — покани го той. Хоукмун пристъпи напред и неволно се подхлъзна върху килима, който покриваше част от огледалния под.

— И така — поде баронът — вече разговарях с барон Калан и той ми докладва за някаква загадка, за душевност, която не е бил в състояние да интерпретира. Каза ми също, че част от тази душевност е мъртва. И от какво е умряла? — чудя се аз. От мъка? От унижение? От страх? Не очаквах подобни усложнения. И макар че не виждам никакви причини да не продължа с предварителния план, вече не съм съвсем сигурен как точно да го направя. Какво ще кажете за една сделка, милорд дук?

— Какво предлагате? — Хоукмун втренчи поглед зад гърба на барона, към потъмняващото небе.

— Вероятно сте чували за граф Медни, този стар герой?

— Да.

— Сега той е Господар и Пазител на провинция Камарг.

— Чух за това.

— Този човек дръзна да се възпротиви срещу волята на нашия крал-император и дори нанесе оскърбление на Гранбретан. Решили сме да го вразумим за това. Единственият начин е да отвлечем дъщеря му — най-скъпото за него същество — и да я доведем като заложница тук, в Гранбретан. Само че той не би се доверил на изпратен от нас емисар, нито на някой непознат. Трябва да е чувал обаче за подвизите ви при битката за Кьолн и несъмнено ви симпатизира. Ако се съгласите да отидете в Камарг, под предлог, че търсите убежище от империята на Гранбретан, той със сигурност ще ви приеме. Попаднете ли веднъж зад стените на крепостта, няма да е никак трудно за човек с вашите способности да изберете подходящия момент, да отвлечете момичето и да го доведете. Естествено, можете да разчитате изцяло на нашата помощ отвъд границите на Камарг. Това е съвсем малка държава. Лесно ще се измъкнете.

— Това ли искате от мен?

— Само това. А в замяна ще получите обратно владенията си и ще се разпореждате с тях както намерите за добре, стига да не влизате в какъвто и да било съюз или заговор срещу Тъмната империя.

— При управлението на Гранбретан моят народ живееше в мизерия — заяви неочаквано Хоукмун, сякаш едва сега беше прогледнал. Говореше безстрастно, като някой, взел абстрактно решение. — По-добре ще е, ако ги управлявам аз.

— Ах! — възкликна усмихнато баронът. — Значи предложението ми ви се струва разумно!

— Да, макар че не вярвам, че ще сдържите думата си.

— И защо не? Нима не смятате, че ще ни е от полза, ако оставим тази бунтовна държава да бъде управлявана от човек, комуто имаме доверие — и на когото народът се доверява.

— Ще отида в Камарг и ще им разкажа историята, която сте измислили. Ще отвлека момичето и ще го доведа в Гранбретан. — Хоукмун въздъхна и погледна барона. — И защо не?

Смутен от странното поведение на Хоукмун, непривикнал да общува с подобни личности, Мелиадус се намръщи объркано.

— Все още не съм напълно сигурен, че се държите така, само за да прикриете тайното ви намерение да ни измамите повторно и да ни накарате да ви освободим. И макар психотехническата машина да е показала добри резултати в досегашните изпитания, не е изключено да владеете някоя тайна магия, с чиято помощ да сте неутрализирали действието й.

— Не познавам никакви магии.

— Склонен съм да ви вярвам — почти. — Баронът продължи с поолекнал глас: — Но няма от какво да се боим — съществува една великолепна предпазна мярка, която ще попречи на каквито и да било предателски намерения от ваша страна. С нейна помощ или доброволно ще се завърнете при нас, или ще трябва да ви убием, веднага щом сметнем, че не бива повече да ви се доверяваме. Става дума за едно съвсем наскорошно изобретение на барон Калан, макар че, както научих, оригиналната идея не е негова. Нарича се Черната перла. Но с това ще се заемем утре. Тази нощ ще спите в отредения ви в двореца апартамент. Преди да тръгнете на път, ще имате честа да бъдете представен на Негово величество краля-император. На малцина чужденци е оказвана подобна чест.

След тези думи Мелиадус повика войниците с насекомоподобните маски и им нареди да ескортират Хоукмун до покоите му.